„История славянобългарска” – страстен зов за национално осъзнаване

С „История славянобългарска” се поставя началото на същинския възрожденски процес. Във връзка със задачите, стоящи пред българската нация от този период: национално освобождение, църковна независимост, просвета и култура на българския език, като първа новобългарска литературна творба „История славянобългарска” има синкретичен характер. За първи път словото и вярата са извисени и представени като най-здравите и сигурни основи за съществуването на един народ. Чрез тази творба Паисий Хилендарски поставя основния акцент върху проблемния смисъл на понятията „род” и „език”. Той се обръща с пламенен зов към своите съвременници, идеализира българския народ, неговото минало, език, култура и земя. Пробужда човешкото съзнание чрез мисълта за миналото. Затова можем да наречем „История славянобългарска” страстен зов за национално осъзнаване. Композицията на „История славянобългарска” разграничава публицистичния тон на двете предисловия и послеслова от обективното предоставяне на исторически факти. Тя акцентира върху значителното в българската история. Първият предговор, който се нарича „Ползата от историята” разкрива идеите на автора за огромното значение за познаване на историята, както от отделния индивид, така и от целия народ. Тя е извор на мъдрост, духовен опит и тя разширява кръгозора на хората, за да живеят в своето настояще и да мислят и планират своето бъдеще. Разсъжденията за изменчивата съдба на „големи царства” внушава идеята за нетрайността на робството, което не е дълговечно, и изразяват надежда за скорошно избавление. Вдъхновената прослава на свободолюбивия и непокорен български дух има за цел да докаже несъстоятелността на робското примирение с трагичните обстоятелства. Чрез разказа за драматичното ни битие, възрожденецът, макар и понякога далеч от историческата истина, извайва идеализирания лик на българския народ, който има духовна мощ сам да променя съдбата си: „Българите са страшни за целия свят, малък народ, но непобедим.” Чрез идеята за националното себепознание възрожденецът ратува не само за духовното издигане на „своите”, но и за достойното им място сред „другите”, което им принадлежи заради великите дела на техните деди в полето на историята. Тонът на автора в първия предговор е все още спокоен, лишен от емоционални изблици, за да прерасне във втория предговор в словесен двубой с онези, които загърбват своя род, език и обичаи. Във втория увод, наречен „Предисловия към ония, които желаят да прочетат и чуят написаното в тая история” , се открояват оригиналните прозрения на твореца, които го правят възрожденец. Тезата за обичта към родината се заменя с антитезата за предателството на националната кауза. На светлия облик на достойните люде, с чувство за дълг и отговорност към рода, езика, отечеството, се противопоставя мрачната и отблъскваща представа за отцеругателите – онези, които са пренебрегнали националните ценности и са предпочели „чуждото” пред „своето” към тях Хилендарският монах е безпощаден и гневен. Опитвайки се да намери най-точните квалификации за предателите, творецът разчита на въздействащата сила на презрителните обръщения : „О, неразумний и юроде !” , „…глупави човече” , „безумний” … Възклицанията и реторичните въпроси открояват емоционалното напрежение на изказа, невъзможността и нежеланието на възрожденския просветител да се дистанцира и да остави да „говори” само разумът. Обединявайки силата на аргументите и страстната патриотична позиция, Паисий се опитва да „отвори” очите на „неразумните” за истината, за стойностите на родното. Просветителят идеализира миналото и героизира народа ни, за да докаже правото му на съществуване, развитие и бъдеще. От особена важност в „История славянобългарска” са онези от главите, в които Паисий разказва за българските светци и за първоучителите св. св. Кирил и Методий. Честите коментари на автора за произхода на светите братя, за българския характер на славянската писменост и за големия брой български светци говорят за неговата пристрастност на патриот и будител за българско национално осъзнаване. Сътвореното на родния език извисява българите сред другите славянски народи и дава основание на Паисий да изяви възторга си от родолюбивото им дело : „От целия славянски род най-напред българите получили славянски букви, книги и свето кръщене.” В края на книгата е поместено „Послесловие”, което разкрива страни от биографията на автора, мотивите му за написване на книгата и условията, при които е създадена. Делото на Паисий поставя началото на новата българска литература и история. Тя е оставила завинаги своя отпечатък върху развитието на българският народ и неговата култура. „История славянобългарска” е оптимистична, възкресяваща самосъзнанието на българския народ чрез спомена за славното му минало. Тя разпалва патриотичната гордост на българина, която да го тласне към борба за национално освобождение и по-добър живот.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

3 × 3 =