“История Славянобългарска” зов за национално осъзнаване

След пет вековно робство на българския народ е необходимо отново да открие историческите си корени и националната си идентичност. Това става в епохата на българското възраждане. Сред трагичните стойности на тогавашната действителност, може би най-голямото достойнство е да се наречеш българин принадлежащ към славянския род, опазил своя език и религия. Пръв това прави хилендарският монах Паисий в неговата малка, но свещена за всички българи книжка наречена “История Славянобългарска”. С нея той успява да запали пламъка на българското възраждане. Този пламък осветява духовния мрак в българските души и посочва пътя към просвещението, защото само то може да съхрани същността ни. Макар и самоук хилендарският монах отдавна е разбрал голямата сила на знанието. Само знаещият може да бъде горд със своя род и език. Знанията за миналото дават на народа вяра и надежда за бъдещето. Казано е че, народ без минало няма бъдеще, ето защо Паисий решава да покаже славната българска история. Само така нашия народ може с гордост и достойнство да изправи глава след пет вековното робство. За да докаже колко велика е била България Паисий пише “От целия славянски род най-славни били българите, първо те са се нарекли царе, първо те са имали патриарх, първо те са се кръстили, най-много земя те завладели”. Монахът не случайно набляга на това, че българите са част от славянския род. Още в заглавието на историята, той употребява словосъчетанието Славянобългарска, за да внуши гордостта на българския народ, че произлиза от такъв славен род. Род, който е започнал от сътворението на света и формирането на различните народи и езици. Следователно българите като част от този род участват в сътворението. Това ни прави един от богоизбраните народи. Паисий възвръща спомена за нашия произход, за да ни направи по-силни, да укрепи духа ни и да спре родоотстъпничеството. Като човек обичаш силно своята родина, той пръв укорява родоотстъпниците: “О, неразумни юроде! Защо се срамиш да се наречеш българин”. Обръщението му е изпълнено с гняв. Той нарича родоотстъпниците с епитети като: “глупави човече” и “отцеругатели”. За него те са предатели на България и целия славянски род. Паисий трезво сравнява българският народ с всички други балкански и изтъква нашата човечност и състрадание, като най-големи нравствени ценности. Така той показва, че всеки народ има своя култура и специфични особености. Паисий внушава идеята, че трябва да се развиваме самостоятелно, защото ние имаме място в човешката цивилизация. Само чрез използването на нашия роден език, ние ще можем да пробудим родовото си съзнание “ти българино не се мами, знай своя род и език и се учи на него”. Родният език е духовния път към национално осъзнаване. Паисий не приема чуждопоклонниците, но ясно разбира ,че причината за тяхното поведение се крие в непознаване на собствената история и липса на родова памет, която да съхранява традициите. Именно за това той се чувства длъжен да напише тази история, която да е зов за тяхното национално осъзнаване. Това може да стане само със силата на просвещението. Паисий я използва много умело, когато разказва за българските царе. Той умишлено превъзнася техните успехи, само така може да събуди гордостта на съвременниците си. Старите български царе и ханове са представени с техните победи над другите народи, завладените земи и културните им постижения. Паисий набляга на категоричното превъзходство на българите над другите народи. В своята история той отделя специално място на славянските първоучители. С голяма гордост Паисий пише “от целия славянски род най-напред българите получили славянските букви, книги и свето кръщение”. По този начин той поставя българският народ като най-висш сред славянските народи. Още един повод за повдигане на нашето самочувствие и причина за голяма завист от другите славяни. Така Паисий обяснява гръцкото духовно насилие над нашия славен народ. Хилендарският монах ни кара да бъдем смели и да “държим неизменно на своята вяра, защото само така може да запазим същността си”. Същност на народ “безстрашен и силен във война, лют като лъв, страшен за другите и непобедим в боя”. Паисий е огорчен, че съвременници му губят тези качества. Храбростта и безстрашието отстъпват място на примирението и страха. Паисий не случайно прави това сравнение, между съвременниците си и техните прародители, чрез него той успява да събуди заспалата същност на българите. Те трябва да са добри, гостоприемни, искрени, незлобливи и християнско смирени. Така сравнявайки минало и настояще Паисий иска да промени бъдещето на своя народ към по-добро. Хилендарския монах не иска от читателите си само да прочетат историята, а и да си направят верния извод от нея. Че те трябва да са горди със своята история. Само така ще се осъзнаят като част от българския народ. Който е способен да управлява собствената си съдба и да постигне своите стремежи и идеали сред които духовно и национално освобождение.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

five × two =