„ИЛИАДА” ПРЕЗ ПОГЛЕДА НА СЪВРЕМЕННИЯ ЧИТАТЕЛ

В продължение на две и половина холядолетия Омировата епопея „Илиада” вълнува човечеството. Тя е събудила възхита в най-великите мислители и писатели, разтърсила е умовете и сърцата на редица поколения, оставила е дълбоки следи на влияния върху развоя на световната литература. Призната е за непостижимо създание на поезията от такива творци като Гьоте, Шилер, Мицкевич, Пушкин, Лев Толстой, Фокнер и др. Всяка епоха е намирала нещо особено и близко в неизчерпаемата древногръцка поема, долавяла е някакъв нов тон, резониращ на нови съзвучия в многостранната човешка душевност, откривала е себе си в нея. Един от изследователите на „Илиада” през ХХ век започва: С „Илиада” започва… неделимото духовно минало на Европа. Това твърдение е вярно най-малкото защото няма духовна епоха от VIII век преди Христа до днес, в която Омир да е забравен. През цялата гръцка античност възпитанието и образованието почват върху Омировия епос. Чрез него се осъществява културната експанция в епохата на елинизма. Римляните възприемат Омир като свой образцов автор и му подражават в най-развитата си класическа литература – чрез Вергилий. Византия пренася това наследство през средните векове. Господството на романските култури чрез стоите ренесансови и класицистични творци слави подражателя на Омир Вергилий като по-цивилизован. Но в края на XVII век Омир отново влиза в културната европейска дискусия. Така през XVIII век авторът на „Илиада” бива прославен като праобраз на народния поет, а поемите му са разглеждани като израз на естествената мъдрост на народа, непокварен от цивилизацията. И това е най-неоправержимото свидетелство за безсмъртието на Омировата творба. Днес „Илиада” ни поразява със своето благородно звучене на поема, възвеличаваща човешкото достойнство. Възпламенителят на патоса, двигателят на сюжета, сърцевината на поезията, дори истинският живец на творбата е достойнството, което се надига да възтержествува над унижения, потискане и обругаване. Потъпканото човешко право предизвиква справедлив гняв – оня душевен експлозив, който съставя драматичния и поетичен заряд на поемата: Музо, възпей оня гибелен гняв на Ахила Пелеев, който донесе безбройни беди на войските ахейски. Още с първия акорд гениалният певец удря главната струна, която ще звучи като нестихващо ехо през цялата творба: възмущението от поруганото честолюбие. В центъра на вниманието на поета е не историята на Троянската десетгодишна война, не легендите и митовете, създадени около нея, а избухването, развоят , кулминацията, лъкатушките и утоляването на гнева – изобщо целият необятен регистър на на човешките вълнения в тяхното най-върховно напрежение. Подвизите на плеяда именити герои, драматичното сплитане на техните съдби, трагичните преживелици на любимите им съпруги, родители, деца и приятели – всичко това е завъртяно около един гравитационен емоционален център. За повърхностен поглед главния стимул на епичното действие тук е личната ярост на най-видния ахейски герой Ахил Пелеев. Обаче в тъканта на поемата се развива цяла верижна реакция от справедлив гняв на погазеното човешко самоуважение. Още в самото начало смирената молба на стария жрец Хриз, дошъл да изиска освобождение от плен на скъпата си дъщеря , е брутално отхвърлена от властния цар Агамемнон. Това е двойно оскърбление. Самозабравилия се цар изгонва всепочитания жрец и обижда дъщеря му: за него тя е предмет, който ще бъде изхвърлен ненужен, когато остарее. С каква пестеливост и художествена сила е предадено бащиноно унижение: …Старецът трепна от ужас, речта му послуша. Тръгна смълчан по брега на морето шумящо стогласно. Щом надалече отиде, започна да моли горещо. Така още от началните пасажи проечава надигащият се заканително колокочещ лайтмотив на цялата епопея: гневът на накърненото човешко достойнство. Този глас се подема от все повече и повече съдби, зазвучава в най-различни нюанси и багри, моделира се в невъобразимо разнообразие от характери и прояви, възвишава се в хорово ехтене при масовите сцени, когато цели народи стават негови носители, и стига до сърцераздирателния надгробен плач и заклинания на майки и съпруги над скъпи мъртъвци. Дори самият повод за мъчителната „многосълзна” война срещу Троя е всеобщото възмущение за подиграната чест: Парис, злоупотребявайки нагло с гостоприемството на цар Менелай, е отвлякъл съпругата му Елена и всички нейни богатства. Справедливо негодувание обединява разнородните, разнолики и разногласни потоци от въоръжени хора, дошли от най-различни краища на древна Гърция, напуснали родина, дом и бризки с ясно съзнание за несгодите, страданията и гибелта, които ги очакват, само за да възстановят опетнената човешка гордост. Слепият певец с мъдро прозрение прониква до по-големи дълбочини и противоречия на характера. Справедливият гняв на оскърбеното честолюбие може да развихри и тъмни разрушителни сили, които се таят в човешката природа. Защитавайки погазеното си достойнство, човек може да се превърне в звяр. Войната от страведлива борба се изражда в грабителски поход за обогатяване и заробване. Без идеализация, без оправдание, без ореол на величие са обрисувани сцените на необуздано развилняна сила, която се опиянява сама от себе си и нищо не е в състояние да я спре. Както пожар наугасваш бушува в дълбоките дебри сред планината безводна и лумват гъстаците горски, вятърът вредом беснее и пламъци вие високо, тъй и Ахил свирепееше с копие, равен на демон, бягащи воини громеше и в кърви потече земята. В известна студия „Илиада или поема на силата” френската мислителка Симон Вейл разглежда Омировата творба под своеобразен ъгъл на зрение: главният герой е сляпата, неудържима мощ, която превръща по-слабия противник в мъртва материя, но в същото време превръща и своя носител в неодушевен предмет, лишен от човечност. Силата е някатво проклятие за околните и за оня, който я притежава. Рано или късно убиецът бива убит. Смъртта му е продължителна, тъй като владетелят на мощта още преди да бъде убит, вече е изгубил човещки черти: милосърдие и разум. Никой след Омир наистина не е успял с такава горчивина да изрази трагедията на човека, станал роб на собствената си сила. По железен закон на необходимостта носителят на необуздана мощ, който поваля в жертва всеки, дръзнал да му се противопостави, неминуемо самият става жертва. Трагедията, разгърната от Омир, е още по-дълбока и комплексна. Героите, обладаващи извънредна мощ, при нормални условия са нежни бащи, любещи мъже, гостопримни веселяци, ревностни участници в празнични игри и състезания. Достатъчно е обаче някакво потъпкване на тяхното достойнство, за да се развилнее тъмната стихия на силата. Тя вече не познава бентове, понеже намира оправдание за своите безчинства в справедливия си гняв. Разлютен, готова на всичко, за да не допусне да го третират като предмет, героят развихря без задръжки мощта си и сам се превръща в предмет, сляпо тласкан от собствената си сила. Тая драматична диалектика на душевността е разгърната в „Илиада” в един всеобхватен полифорнизъм на съдби, в един могъщ контрапункт на характери. Това е естествената логика на живота според Омир: оня, който унижава другите, сам бива унизен. При първия избух на ярост Ахил посяга към меча си за да убие Агамемнон, но се самоовладява. В тоя жест е кондензирано очарованието на силния характер, който надмогва себе си. Така образите се очертават ярки и незабравими под вътрешния рефлектор на гнева. Към справедливото Ахилово възмущение се прибавя и един глас от народа: известният епизод с Терсит на събранието, когато простият боец се обявява против царя и открито изразява симпатии към Ахил, въпреки че по-рано е бил и против него. Викайки гръмко, обиждаше с хулни слова Агамемнон: – Сине Атреев, защо негодуваш, какво ли желаеш? Твойте палатки са пълни със мед; а във шатрите имаш отбор жени многобройни, които ахейците често даваме първо на тебе, щом някоя крепост превземем. … За теб, предводителя, срам е сам да увличащ във гибел и зло синовете ахейски… Поетът си е поставил много по-сложна творческа задача в обрисовката на тоя герой от народа: не само да илюстрира демократични тенденции във войската, не само да покаже на чия страна е народът при спора между двамата водачи, но преди всичко да създаде един незаличим символ. Терсит е изобразен гърбав, грозен, почти противен. Той сякаш е събрал в себе си вековните унижения и натиск, на които е бил подложен народът. Но в същото време това е заплашителното, деформирано лице на гражданския междуособен бунт, който, макар и справедлив, в тоя опасен момент би бил гибелен за войските и за националната им чест. Така в един епизодичен образ Омир умее да вложи цял възел от противоречиви импулси. Защищаваки правото на личността на самоуважение и гордост, поетът не изтъква различията мужду роби и господари, вождове и редови бойци, пленници и изгнаници. В „Илиада” достойнството е извисено над съсловни и родови ограничения, въздигнати е до общовалидна нравствена категория. Превърнал в култ неприкосновеното право на човешко достойнство, Омир възпява физичестата и духовна красота на човека. В поемата се появяват неколцина страхливи красавци, натруфени и наперени, на вид само бляскави, които са язвително осмени. А безстрашните войни са обрисувани равни на боговете, възхитително горди и смели, внушаващи дори на враговете уважение и възторг. Всеки един е изваян в неповторим, ярко индивидуализиран образ: двамата едноименници Аякси, така подчертано различни в своята равностойна храброст, Одисей, съчетаващ проницателен ум и себеотрицание, сръчният и смел Диомед, великодушният Менелай, непобедимият Идоменей, възторженият Патрокъл. И над всички се открояват една срещу друга монументалните фигури на двамата централни герои: Ахил и Хектор. Първият е любимец на боговете, самоуверен, опиянен от собствената си необорима сила. А другият, макар и противник, е изобразен от поета с по-дълбоко преклонение: той е по-земен, по-човечен, по-богат като нравствена личност. Заплахата от грабеж, насилия и убийства, надвиснала над обсадена Троя, предръща съпротивата на нейните защитници в справедлива борба за отстояване на застрашеното човешко достойнство и живот. Поетът елин е надрасъл всяко самохвално патриотарство и ни е дал образци на героизъм и самоотверженост, проявени от врага. Дори най-внушителният образ в цялата поема, носител на истинското човешко достойнство, е троянецът Хектор. Неговата величава смърт е всъщност нравствена победа над победителя Ахил: А шлемовеецът Хектор, умирайки, тъй му промълви: – Както те знаят, такъв те и виждам! Напразно очаквах теб да предумам! В гърдите си имаш сърце от желязо! Чрез тоя безсмъртен образ пред нас се изправя и духовният облик на самия автор, който се е издигнал високо над тесните граници на родолюбно пристрастие и предубеждение, за да стигне до общочовешко проникновение. В стоето възхитително умение да възпява красотата и доблестта, Омир не се увлича в неестествена прекаленост и преувеличаване. И най-могъщите от героите запазват човешката си същност, не могат да бъдат ловки и силни във всичко, нито да побеждават винаги, нито да се проявят навсякъде. Смъртният няма възможност да бъде способен във всичко. Човекът е разкрит в своята ограниченост на възможностите и в същото време в своята безграничност само в една насока: всеки един от знаменитите герои е ненадминат в едно изкуство, в една способност, развита до съвършенство. Така Ахил е най-бързият и никой не може да избяга пред неговите вихрени нозе, Идоменей е най-похватен в хлърляне на копие, Идисей е най-съобразителен, Техкър е най-изкусен стрелец с лък и прочие. Затова пък човешката неосъществима мечта за неограничени възможности е въплътена в представата за боговете. Омир им е придал всички човешки слабости, но и всички непостижими стремежи. Поразява ни с това, че в тях Омир е заложил в зародиш някои постижения на нашия съвременен човек. Например майсторът Хефест е създал два робота – изкуствени слугини, които имат чевешки образ и разум и извършват точно и послушно, каквото им поръча. Също изпод неговите ръце са излезли кресла-автомати, придвижващи се сами до съвета на боговете и после прибиращи се обратно по своите места. Безсмъртните превъзхождат тогавашните смъртни с бързина: те се спущат от Олимп с шеметна скорост. Могат да виждат и чуват от далечни разстояния. Владеят природните стихии: дъжд, мъгла, мълнии. Сънят им е подвластен: могат да приспят в един миг всекиго. Умеят да запазят телата на мъртвите от разлагане. Така до голяма степен фартазията на Омир е предугадила разгръщането на крилете на съвременната мисъл и техника. Разбира се, и за бъдещите поколения поетът е предоставил волен полет на твърческите сили и изобретателност, влагайки в образите на олимпийските богове безгранични възможности за господство над природните тайни. Все пак голямото знание и сила не са направили боговете по-добри, не са допринесли за вътрешното им усъвършенстване. Омир смело ги е представил владеещи природните стихии, но съвсем неовладели собствените си страсти. В „Илиада” има една пленителна размяна: боговете са представени хора, а хората – богове, едните и другите притежаващи опасната власт върху силата, но не и властта над самите себе си. От това произлиза трагичната участ на хората, а за боговете – комедията на техните заядливи раздори и дребнави отмъщения. Хората, в своята трагедия на смъртни същества, са извисени над боговете. Една иронична усмивка витае над Олимп, докато долу на земята е истинска болка, истинската драма, истинското величие. Ни един от героите в епопеята не е без вина. Всеки сам предизвиква жестоката си съдба. Известният Омиров „обективизъм” няма нищо общо с равнодушие и хладина. Омир е обективен, понеже не взима пристрастно страна, не оправдава никого, но в същото време и никого не обвинява. Той се добира до скрития общочовешки корен на грагедията: необуздаемия гняв от потъпканото достойнство. В тоя смисъл героите му са отлети от една цялостна сплав, не се делят на бели и черни, на виновни и безгрешни. Всички са живи, пълнокръвни хора, които разгръщат цялата огромна скала на човешките страсти, от най-низките до най-възвишените. Войната, най-голямата човешка трагедия, в поемата е разкрита с истинскито си ужасяващо лице. Певецът никъде не е допуснал лъжепоетично завоалиране или поредна приповдигнатост на спектакъла на грозната гибел, на непоносимите страдания, на жестоката принуда да се сече „жива тръстика”. С какъв ярък образ е предал безчовечното настървение в разгара на битката: … Копия остри, вбити в пръстта, се тресяха, ламтящи за плът ненаситно. Дори когато рисува героите си, изправени на бойното поле под яркото слънце, облечени от глава до пети в „медно сияние”, той показва зад блясъка на метала трепетите на човешкото сърце, страха, съмнението, колебанието, жаждата за живот. Горко въздъхна и рече на стойто сърце благородно: – … Много по-харно ще бъде за мене в бой да убия Ахила и после назад да се върна или геройски да падна от него пред нашата крепост. Или пък щита изпъкнал и шлема си гежък да снема наземи, моето копие сам на зида да облегна, па да се вт,рна смирено така при Ахил богоравен… Ала защо се вълнува душата ми с мисли такива? Няма да ида молител и няма той мен да пожали… В огромното платно на гибелта всеки един герой, дори най-незначителният, загива по своему. С каква сила на изображението е нарисувано издъхването на младия троянец: С шум Алкатой се събори със копие вбито в гърдите. Тупкайки още, сърцето му караше да потреперва края на дръжката; силата Алес сломи му най-сетне. Жестокостта е разкрита до дъно във всичките й отвратителни прояви. Потресни са сцените, в които героите губат самоконтрол под напора на отмъстителен гняв и не могат да се възпрат от свирепа сеч. Ахил не познава милост след загубата на незаменимия си приятел Патрокъл. При това ясно съзнава, че самият е обречен да загине тъкмо поради своята свирепост. Никой днес няма да може смъртта да избегне от мене, щом го запраща безсмъртен в ръцете ми близо до Троя, никой от всички троянци, особено син на Приама. Хайде, любезни, и ти погини! И защо ли тъй плачеш? Падна Патрокъл, а много по-славен той беше от тебе! Негли не виждаш и мене, какъв съм едряк и красавец. Син съм на знатен баща и богиня е моята майка, ала и мене ме дебне смъртта и съдбата всесилна. Утро ли, вечер ли, пладне ли чакам да дойде, когато някой душата ми клета във кървава битка ще вземе може би с копие, може би с лък и стрела смъртоноста. Верижната реакция на гнева обхваща все по-широк кръг сърца, лумва във все по-неудържими изблици, разраства се до всенародно бедствие: Човекогубният бой се наежи от копия дълги, дето телата разкъсват. Очите на всички слепеше медният блясък от шлемове светли и щитове ярки, също от новоизлъскани брони, когато мъжете гичаха в боя. Наистина бил би коравосърдечен, който при гледката скръб не би сетил, а би се зарадвал. Да си спомним епизода с дванадесетте стройни троянски юноши, които Ахил изкарва от реката, „треперещи от ужас като млади елени”, и ги отвежда, за да ги заколи и хвърли върху горящата клада на Патрокъла. Поетичната образност и интонацията, чрез който е предадена тази жестока картина, я насищат с милост към безпомощните младежи и с една друга, по-дълбока милост към още по-беззащитния Ахил, изгубил власт над себе си, изпаднал в такива грозни спазми на озверяване, в такъв неудържим порой на нравствена разруха. Или отношението към Елена, наречена един-единствен път в цялата поема, и то от съотечественика си Ахил, „омразна”. Тя е възпяна също с чувсто на човечно разбиране, без укор и охулване. Под тежестта на своята фатална красота тя става сляп инструмент за нещастия и гибел, обача поетът я обгражда с една мека атмосфера на съчувствие и прошка. Приам и Хектор, двамата страдалци, понасящи най-големия дял от бедствието, не само гласно не упрекват Елена, но и в душата си са я оправдали и се отнасят към нея с покровителствена доброта. Това чувство на трагична хуманност достига своите поетични върхове в безсмъртните сцени на прощаването между Хектор и Андромаха, на Хекторовата гибел, на срещата между Приам и Ахил, когато двамата врагове се побратимяват чрез кръвта, струяща от раните на сърцата им. Неговите герои с всичките им недостатъци са истински хора: те знаят, че трябва веднага да преглътнат сълзите си, да стиснат зъби горчивата си мъка и да вземат своя активен дял в живота. Омир не признава и не сочи никакъв отказ, никакво дезертьорство. Най-позорно е бягството. Човек трябва да приеме сражението, колкото и безсмислено да е то, дори кагато остане съвсем сам, обкръжен от многобройни и по-силни противници. Трябва да извърви докрай – това е неговият човешки дълг. И все пак Омир открива една нова, по-възвишена, спасителна сфера, включена в същия тон наш реален свят: това е славата, добрата дума на народа, вдъхновената песен на поетите, името, неувяхващо върху устните на потомците, споменът в сърцата. Това крепи героите му в тяхната отчаяна борба. Зевс олимпийски на двама ни даде печалната участ, за да сме после прославяни ние от бъдните хора. Хектор и Ахил, двамата велики смъртни, много добре знаят отнапред, че върху тяхната мъка и кръв ще поникне новият им, истински живот, за който копнеят. Когато те вече ще бъдат бездиханни под тежестта на земята, тогава за тях ще изгрее безсмъртието – онова дълготрайно съществувание, за което винаги мечтае човекът и което може би е в неизтриваемата следа на неговите независими, смели, неповторими стъпки през света. Затова така настървено героите бранят своето достойнство, не позволяват никой да хвърли и най-малка сянка върху него, да не би да остане някакво петно в паметта на идните хора за тях, че са били страхливи, че са допуснали да бъдат оскърбени и унизени. Това е постоянният възпламенител на героичната им воля. Така героизъм и земно безсмъртие, осъществено в посмъртната легендарна слава, издигат трагизма на Омир до възвишена ведрина на поезията. Слепият певец има поразителна яснота на погледа и не допуща никакво замъгляване, неточност, предубеденост. „със самия факт на своята поема той ни е дал едно подразбиращо се и мълчаливо предупреждение, че поезията е светлина, прозрачност, яснота, и може също да бъде трудна, но винаги трябва да бъде дълбоко ясна.” Биографията на един от основните герои на „Илиада”, Ахил Пелеев, е дадена по несравним художествен път. Почти до към средата на поемата ние всъщност не знаем подробности за семейната атмосфера, в която е израсъл той, за загадката на неговото възпитание и изкусно обучение на силата му. Едва в Деветата песен един от тримата царски пратеници при него, а именно старият Феникс, в стремежа си да укроти гнева му разкрива неща за себе си и за бащинското си отношение към него, непознати и на самия Ахил. Така в тоя решителен миг са извикани на помощ всички стари спомени, всички свидни и неразторжими връзки с миналото, за да се надмогне гневът. Но тук като далечен тътен на неотменима съдбовност и сляпа закана прозвучава упоритият отказ на оскърбения Ахил: Ти не вълнувай душата ми тъй с плачове и въздишки в полза на цар Агамемнон. Недей го обсипва със обич, за да не станеш омразен на мене, че аз те обичам. С мене ти трябва да мразиш човека, когото аз мразя! Веднъж поругано честолюбието на славния герой, то не може така евтино да се изкупи с подаръците и благосклонносттта на царя. Нужна е най-свидна жертва, за да бъде преодоляно озлоблението. Заплитането на събитията се завъртва все около тоя основен магнитен възел: посегателство върхе човешкото достойнство. Хектор, защитникът на Троя, тоя благороден човек, нежен съпруг и баща, който никога не е допуснал да бъде с нещо обидена дори причинителката на толкова страдания за троянците, чужденката Елена, изведнъж пред угрозата от сриване на града, избиване на мъжете и унизително заробване на невинни жени и деца бива обхванат от див гняв. Настъпва страхотният прилив на неговата сила, довежда го до самозабрава и опиянение. Той вече е глух за благоразумни съвети и предупреждение, с това сам обрича на гибел войската и себе си. Тъкмо на върха на своето тържество, когато доубива ранения Патрокъл и ликува над трупа му, той започва да губи всичко. Последните думи на издъхващия Патрокъл са негова смъртна присъда: Хекторе! Сине Приамов! Ти можеш сега да се хвалиш! … но ще ти кажа и друго, което добре да запомниш: време броено остава в света и на теб да живееш, близо до тебе са спрели смъртта и съдбата всесилна: ти от ръцете на внука Еаков, Ахила, ще паднеш! Случайността в боевете е подчинена на една вътрешна строга необходимост. Превесът на едните или на другите зависи от степента на надигащия се и затихващ гняв. Ахил, разярен от загубата на скъпия си приятел, отново влиза в боя и дава противоположен тласък на успеха. Сега троянците бягат, подгонени от окуражените ахейски войски. Но и при тоя обрат отмъстителната стихия надхвърля допустимата граница: Ахил убива Хектор и издевателства над трупа му. Вече няма кой да защити погазеното човешко достойнство на убития. Тогава певецът прибягва до един свой често пущан в ход поетически похват: намесата на боговете. Тялото на Хектор е запазено от разлагане, дори героят става още по-красив и съвършен, макар че е влачен дни наред в прахта. С това е изразено вътрешното величие на загиналия. Той израства в съзнанието и в паметта на живите неуязвим и прекрасен. Намесата на чудотворна божия ръка е поетическа условност. Така при най-трудните изпитания, когато известен герой трябва да вземе съдбоносно решение, някакъв бог му се явява, превъплътен в образа на негов уважаван другар или любимец. Например бягащият от уплаха пред Ахила Хектор изведнъж вижда Атина, взела образа на обичния му по-малък брат Дейфиб и чува насърчителния му глас. Това е достатъчно за Хектор да си възвърне самообладанието и да се обърне смело с лице към страшния враг. Напълно естествено и психологически оправдано е в подобни случаи човек да търси вътрешна опора в образа на скъп човек, пред чиито очи би желал да защити своето накърнено достойнство. Омир винаги свири на изпънати струни, разгъвайки човешките взаимоотношения и чувства в най-интензивни моменти: близка смърт, угроза от раздяла, необратима съдбовност. При такива изключителни колизии чувството достига пределна сила. Легендарното приятелство между Ахил и Патрокъл е изобразено не описателно, а във върховния миг на горест, когато Ахил жали за незаменимата загуба на своя верен другар, спомня си скъпи общи преживелици с него и вижда целия си живот занапред обезсмислен след неговата гибел. Нежните съпружески отношения между Хектор и Андромаха са разкрити в прощалната среща на двамата преди решителния бой, от който героят меже би няма да се върне жив. Родителската обич към синове и дъщери, а също синовната привързаност са изявени тогава, когато тревожният трепет е достигнал своя гребен, когато трагизмът е най-смъртен – затова чувството се откроява така релефно и незабравимо. Чрез неочаквани, контрастни асоциации Омир уравновесява тежестта на впечатлението от кръвопролитията с отдиха в една съвсем друга, полузабравена действителност. За няколко мига тъкмо сред оглушителния грохот на сражението ние се пренасяме в тихи като сън, вековни дебри, където ловец гони виторог елен, или в спокойна лунна нощ, когато овчари бдят и пазят стадото от хищен вълк, или сред китна пролетна ливада, където мирно пасат кротки крави, връхлетени ненадейно от изгладнял лъв. Така в най-нажажения кипеж на битката нахлува мирният живот и ние си поемаме неволно дъх, почти забравяйки за смъртната угроза, надвиснала над героите, за да бъдем върнати отново към жестокостта на войната и с още по-ударна сила от контраста да почувстваме нейната нелепост. Както стопанин запряга чифт широкочели волове бял ечемик да вършеят в хармана набит, а зърната изпод нозете на тия мучащи волове се лющят, също тъй еднокопитните бързи коне на Ахила тъпчеха трупове пресни и щитове… Така съвсем естествено сред суматохата на сражението пред нас се разбулват интимните тайни на обречените на гибел, техните последни копнежи и жалби. Едва преди смъртта му ние узнаваме за живота на не един войн, за изминатия от него път дотук и по тоя начин още по-дълбоко отеква в нас неговият трагичен край. Например вълнуващата участ на Ликаон, син на Приам, едва успял да се изскубне от робство, кръстосал морето, докато се прибере у дома, и на дванадесетия ден от щаствивото отпразнуване на завръщането си отново го връхлита съдбата с немилостивата десница на Ахил. Безброй такива епизодични трагедии изплитат жизнената тъкан на произведението. Не само масовите сцени са внушителни и незабравими. Поетът успява тъкмо сред развихрената динамика на боя да прикове вниманието ни върху някой детайл, който се впечатва в паметта. Ето цар Агамемнон, преди да се хвърли в единоборство, вдига Копие дълго и яко със ствол, закаляван от вякър. Цялата материална култура на древна Гърция оживява пред очите ни със своя изящен вкус и висока естетическа стойност. Колесници, бойни доспехи, шатри, триножници, чаши, оръжия – всичко е нарисувано неповторимо, оригинално. Не само хората, но и вещите са индивидуализирани. Например щитът на Аякс Теламонов е като тула, щитът на Ахил е кръгъл като слънчев диск, и прочие. Дори във военния бит у Омир не съществува униформена сивота, шаблон и безличие. Цялата творба е изпълнена с мотиви от обсадата и войната за завладяване на Троя, а никъде поетът не си е позволил историческа справка – кога и как е възникнал възпетият град. Едва към края на поемата в един върховен миг на напрежение, когато над града вече е надвесен като тъмен, буреносен облак мечът на Ахил, изведнъж срещу него се изправя младият Еней. Смаян от дързостта му, Ахил презрително му напомня как позорно е бягал преди години пред него. Тук отново на сцената или по-точно зад сцената се явява невидимият, но винаги присъстващ двигател на волите в „Илиада”: обиденото човещко доствойнство, което възстава да се защити. Еней, засегнат от пренебрежението на прочутия си противник, с гордост му изрежда цялото си родословие и заедно със собственото си потекло разкрива историята на град Троя: Сина Пелеев! Не смятай, че с думи ти мене ще страснеш като невръстно момченце, понеже аз също учея дръзко да сипя и думи обидни, и режещи речи. …Аз се гордея навред, че съм родния син на Анхиза великодушен, а моя е майка сама Афродита. … Искаш ли нашия род ти добре да познаеш, изслушай всичко, което мнозина от хората знаят отдавна: облакосборецът Зевс е баща на Дардана известен. Той основа град Дарвания, а Илион благодатен още не беше заселен он смъртните хора в полето: те обитаваха стлонове на многоизворна Ида… Лайтмотив на поемата е гневът във всичките му изяви, а пък интонацията и езикът, чрез който поетът го разгръща, са самообладани, точни, сдържани. В това отношение Омир може да бъде вечен учител на творците. Огромни вълнения са внушени чрез спокойни, отмерени, напълно подвластни изразни средства. Никакъв приповдигнат тон, никакъв риторичен обрат, никакъв външен ефект. Как поразително лаконичен и прост е езикът на певеца, когато изобразява мъката на Бризеида, отвлечена насила далече от любимия: А дъщерята на Бриза вървеше със тях неохотно. С каква пределна краткост и точност е загатната трагедията на робините, които оплакват Патрокъл: … И стенеха с нея жените, уж за Патрокъла, а всъщност за своите собствени мъки. От философската и емоционална насоченост на цялото произведение ни облъхва могъщ дух на размразяване, на разчупване ледовете на ралигиозни предразсъдъци, съсловни рамки, закостенели морални норми. Певецът се е домогнал до величествено разкриване на човешкото освобождение на прага на две епохи: преход от общинно-родовия строй към робовладелческата формация. Рушат се из основи стари устои, а новита още не са затегнати във вериги. Омир си е позволил дръзновена ирония над боговете, смело разобличаване на самозабравили се властелини. Затова е бил прицел на сурова критика от страна на редица учени и блюстители на стария ред, между които тъй наречените порицатели на Омира от позицията на религията и морала: питагорейци и орфици. Независимо от отричане, критики, погрешно тълкуване, неразбиране, школско изсушаване, все пак творбата на Омир оцелява и шества победоносно през всички времена и народи. Сраснала с дълбоки, неизтръгваеми корени в народното творчество, но издигната над фолклора като оригинално създание на един автор, поемата възвеличава човешкото достойнство срещу самовластието на царе и потисници, развенчава по своеобразен начин богове и религиозни култове, надраства тесногръдието на шовинизма. С голяма сила на внушението са изтъкнати връзките между отделната героична личност и колектива: Той към редиците тръгна, съветвайки всички герои: – Богоподобни ахейци, не стойте далеч от троянци! Мъж срещу мъж да се хвърля и ревностно нека се бие! Много е трудно за мене, при все че съм мощен и храбър, толоква хора да гоня и сам да воювам със всички. Епопеята ярко изобразява тържеството и падениата на човешката личност, утвърждава правото на достонство за всяко човешко същество – от най-бедния редови боец до най-блестящите народни вождове. Обаче никой герой, никой бог не е така възвеличен от Омир, както старият Приам, който смирява гордостта си на владетел и страведливото си озлобление на осиротял баща и прекланя беловласа глава, за да измоли тялото на загиналия си син, целувайки ръката, опетнена от кръвта на собствените му непрежалими чеда. Ние изтърпваме пред душевното превъзходство на благородния старец. Никое произведение на никоя епоха не се е издигало до такива нравствени висоти: човешко смирение и самообладание. Когато друг погази твоята гордост – това е грозно. Но кагато сам намериш сили в себе си да потиснеш собственото си накърнено честолюбие, когато сам надмогнеш болката от раните си, това е най-възвишената човешка красота. Самоунижението на Приам е величаво, а не жалко. То трогва дори безмилостния Ахил. Ожесточението прелива в задавящ плач на взаимно разбиране, ненавистта – във взаимно възхищение, жаждата за мъст – в съчувствие и взаимопомощ на двама най-върли неприятели. Двамата сливат в едно риданията си над човешката неизбежна драма, намират сили да се възторгват един от друг. Свойта охота за вино и ядене щом утолиха, почна Приам Дарданид да се чуди с възторг на Ахила: колко е снажен, красив и подобен в лице на безсмъртен. Също Ахил се дивеше на царя Приама Дарданов, вгледан във благия образ и в мъдрото слово заслушан. След като те се наситиха да се любуват взаимно… Така безсмъртния Омир в своята ненадмината творба разкрива дълбото философско осмисляне на живота: човекът става човек, едва когато самообладае своите страсти, кагато превъзмогне самолюбието, гордостта, гнева и личните си обиди. Тук под южното слънце на Балканския полуостров е изпят най-величественият химн на човешкото достойнство, който отехтява през вековете и намира различни отклици и тълкувания през различни епохи и през различни очи. Утрешните хора навярно ще открият нещо ново и свежо в тоя непресушим, вечен извор на красота, нравствена чистота и мъдрост.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

ten − 2 =