Изоблечителният и революционният патос в поемата “Септември” от Гео Милев

Най-изтъктатият поет-гражданин и патриот, увековечил дните на Септемврийското въстание е Гео Милев. Фашистката реакция срещу този справедлив бунт той заклейми с печата на позора. Само четири месеца след погрома, възмутеният поет обрисува вярно и реалистично положението в страната: “Над родината премина ураган, какъвто не помним нито ний, нито бащите ни. Потрепераха и най-дъл боките дебри на Балкана, и най-глухите долове на нашите планини. Братска кръв пръсна по треви и по шубраци,…” А една година от това паметно въстание, той създава най-силната и вълнуваща творба в цялата септемврийска литература – поемата “Септември”, чието написване му отне живота. В нея поетът възпява величието на борбата на народа, саможертвата му в името на най-светлия идеал – свободата и заклеймява на позорния стълб цялата буржоазно-фашистка система. Още в първите стихове чрез метафорична картина на нощта която “из мъртва утроба ражда вековната злоба на роба”, са показани социалните причини за въстанието – вековната експлоатация и фашисткия терор. С патриотичен възторг поетът подчертава всенародния характер на борбата срещу насилието и мракобесието на фашизма. От всички кътчета на родината изстрадалите хора от народа се вдигат и се превръщат в борци за човешко щастие. Това е изтерзаният до смърт, “схиляди ножа прободен народ”, който се впуска в борбата, озарен от “своя пурпурен гняв – величав”. “Диви, гневни, бесни”, те въстават “из мрака тревожен на своя живот”, за да напишат със собствената си кръв прекрасната дума “свободен”. Най-учудващото е, че въстаналият народ се бори почти с голи ръце срещу добре въоръжената армия и полиция на своите угнетители и тирани: “на гърба с парцаливи торби, в ръце не с бляскави шпаги а с просто тояги…” Сполучливо е сравнението на борците със слънчогледи, устремили очи към слънцето – символ на правдата и свободата. В тази свещена борба рамо до рамо воюват работниците “с чук в ръката” и селяните “със сърп сред полята”. С всеки стих расте възторгът на поета от подвига на народа, а динамиката и напрежението се усилват. Делото на народа той определя като свещено, защото е дело на “грубите черни ръце”, защото участва целия народ, заприличал в своя справедлив гняв на отприщена стихия. В пламенно лирическо отстъпление Гео Милев предава възхищението си, независимо от крайния неуспех: “Септември! Септември! О, месец на кръв, На подем и погром!” Поетичното изображение тук е подкрепено с добре подбрана антитеза, а това е традиция, установена още при Ботев и Вазов в революционната им поезия. Главен герой в поемата е народът като цяло, но това не пречи на автора да открои сред масите и единствения си индивидуален герой титаничният и легендарен поп Андрей. Дълбоко разочерован от своя бог, той застава на челни позиции във въстанието и последната граната от своя топ той изпраща в божия храм, където до вчера е служел, без да погледне към небето, което за него е празно, щом всевишният остава равнодушен към кървавата драма на неговия народ. Има нещо внушително и грандиозно във фигурата на поп Андрей, застанал спокоен и твърд като гранит пред палачите, отправил поглед в балкана “далеко, сякаш в градущето”. Този герой е въплатил в себе си мъжеството на Левски, идеалите на Ботев и наследил мъжеството на своите героични деди. Гео Милев много сполучливо сравнява въстанието със “светкавица”, попаднала точно в сърцето на “столетния дъб” – капитализма, а експлоататорите сравнява със “змейове, пепелянки и смоци”, които се мъчат да запазят своето господство като удавят в кръв народния порив за свобода и щастие. С найразстърстващ и покъртителен реализъм обаче поетът рисува картините на погрома и фашистката разправа с въстаниците под лозунга “Отечеството е в опасност”. Но обезлюдените улици, сякаш да заглуши народните ридания, военна музика свири националния марш “Шуми Марица”, но …….”окървавена”. С нечувана сила и натуралистични подробности Гео Милев продава кошмарите от онези паметни дни: “Мегдани отново с кармин окървавени. Смъртни писъци в прерязано гърло задавени. На вериги зловещият звук. Затворите пълни със хора. В двора на казармите – От командвани залпове ек.” Смъртта като безмилостна “вещица” протяга сухите си и безкрайно дълги ръце и “зад всяка стена души по едно ужасно сърце”. Цялата България е обгърната от пламъците на опожарените села и градове. Но въпреки ужаса от погрома, народът запазва жива вярата си в тържеството на своите идеали, в името на които се е борил. Това е доказателство за висшата духовна красота на народа, за неговите нравствени сили и величие. И наистина – само един велик народ може да запази непокътната своята вяра в успеха, когато “кървава пот” е избила по гърба на цялата българска земя. Финалният акорд на поемата – “Септември ще бъде май” изразява смелото убеждение на Гео Милев, че бъдещето е на народа.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

3 × two =