Изворът на белоногата – анализ

Изворът” на българското достойнство остава завинаги “вграден” в художественото пространство на Петко-Славейковата творба “Изворът на Белоногата”. Красивата легенда за Гергана, останала вярна на любовта си към българското, звучи със стародавните гласове на митологичното предание, преплетено с нородно-песенните стихови послания на Славейков. Поетът се вслушва в душата си, събрала многозвучните багри на митове, легенди и песни от всички краища на родната земя. И от тях избира най-красивия, най-извисения глас, който запява в неговата поема “Изворът на Белоногата”, за да разкаже съхранената от векове баладична приказка за вградената духовна сянка на Гергана, превърнала се във вечен символ на приемственост между българския дух на поколенията. Гергана, идеала на П. Р. Славейков за българка, притежава качества и черти на характера, дълбоко ценени от бълг. народ векове наред и превърнали се вече в символ на българското и на българщината. Това са именно нейната физическа и духовна красота, издържани в духа на българската традиция. Още в началото на поемата Славейков откроява Гергана от останалите моми в селото, и извън него. Той я нарича \”пиле шарено\”, \”вакло агънце\”, \”бисер между мъниста\”. Така авторът изразява красотата на героинята – нещото, което българите са притежавали, притежават и ще притежават. Толкова казва Славейков за физическата красота, но от факта, че Гергана е била най-красива в цялото село, съдим, че е била запленително хубава. Но идеалната българка не е красива само физически.. Гергана притежава всички качества, смятани от българина за много ценни и важни. На първо място сред тях е трудолюбието.Тя ходи на нива, върши къщната работа, поддържа градинката… Българката е известна с трудолюбието си. Освен че е трудолюбива, Гергана е и скромна. Това е едната от причините, поради които тя не отива с везира – скромността й. Нейното съзнание не е обсебено с алчност и жажда за пари и блага, както много други. . Българите ценят и вярността в любовта. В това отношение Гергана е просто идеална. Нейната любов към Никола е чиста, неподправена и духовно възвишена. Гергана е създадена точно за него Гергана е добра християнка и почита родителите си. Тя ги уважава и им помага в къщната работа и на нивата. Тя обича родния си край, тя не би го заменила със сараите в чуждия Стамбул. Гергана е родолюбка, българка съхранила дълбоко в себе си българското. Затова тя не изменя на родината си и не отива с везира. Нея не я мами чуждото, стига й това, което има. Самочувствието на българина, неговото национално самосъзнание изиграват голяма роля за запазването на българската. нация в периода на турското робство. Българина притежава морална сила и смелост, без помощта на които той нямаше да може да устои на опитите за духовна асимилация, направени от османците. Българина е известен с своята доста голяма интелигентност. Такива качества притежава и Гергана. Тя е и морално устойчива: все пак не всяка девойка би отказала на изкусителните неща, предлагани от везира. Но Гергана извоюва морална победа, благодарение на това, че е силна духом, на това, че е скромна, и най-вече на това, че е българка. Гергана е идеал за българска жена, просто защото е българка. Една българка, която е красива физически и духовно. Една българка с непоклатима логика и завидни умствени способности. Петко Рачов Славейков е един от колосите на българската литература и един от \”виновниците\” за пораждането и развитието на българското националноосвободително движение. Чрез своето произведение \”Изворът на Белоногата\” той успява да вдъхне родолюбие и духовна подкрепа на своя народ, така нужни им за борбата срещу османските поробители. 2 тема Още в паратекстуалното пространство може да се открои тенденцията към дистанциране от властта на сюжетното полагане. Заглавието е всъщност българският превод на надписа “Ак балдър чешмеси”. В случая става въпрос не само за езикова адаптация към родния свят, а за охраняване на символната българска идентичност посредством оформяне на смислова конфигурация извор-чешма. Изворът е природната, чистата вода, докато чешмата е цивилизаторски присвоената вода. Много преди в текста да се срещнат Гергана и везирът, художественото послание подготвя за невидимата реалност на случването. В поемата финалът на диалога е маркиран чрез поръката “изворът чешма да стане”, но прави впечатление, че думите на везира са възпроизведени от лирическия говорител. Следователно, знае се какво е казал везирът, но не може да бъде чут този глас, а това вече обезценява значимостта на казаното, поражда напрежение между казване и изговаряне. В края на поемата Гергана е “там, на чешма седнала,/ на месечинка да преде”. Лирическият топос указва състоялата се промяна в пространството, но текстуално положената символика ориентира и към друг тип трансформация на българския свят. Гергана се вестява “на месечина”, а лунната поява е трайно обвързана с трансценденталните модуси на женското присъствие. (Опасността настъпва в момента, в който “месечинка си залезе,/ а петли не са пропели”, т.е. в трансценденталното отсъствие на женското и на мъжкото представителство.) Другият трансформационен код е сказуемно зададен “да преде”. Преденето е архетипна предикация, чрез която се идентифицира идеалното женско присъствие. По този начин финализирането на поетическата фабула като че ли се опитва да внуши, че българският свят е трансформиран в духовна, а не в сетивна конфигурация. Гергана и Никола не са виждани от никого “Счува се само дълбоко/ цафарата му…”. Звукът продължава да съществува, но визията е съвършено дистанцирана от сетивността и така на българското се предпостява трансцендентално битие. Миналото притежава идеална, езотерична чуваемост, подготвена от поетическото ситуиране на словесната среща между цивилизаторски обозначените гласове на Гергана и везира. В техния диалог оразличаванията могат да бъда откроени на няколко равнища като смислов заряд на посланието, като употреба на обръщенията, като предикативна самоидентификация. Гергана никога не изрича себе си като българка. Чрез национална определеност към нея се обръща везирът: “българко, мила девойко”, “бяла българко”, “млада българко”. Тази парадигма се финализира с “младо, безумно момиче”, което обръщение в следващата реплика на лирическия герой се преобразува в квалификация: “Колко си проста, безумна!” Тази синтагма експлицира не само агресия, но и инфлацията на институционалния авторитет, която везирът сам упражнява спрямо себе си. Гергана разговаря единствено чрез стандартното обръщение “аго”. Тя отвръща на отправените реплики не чрез идеологизиране на българския свят, а чрез изповядване на чисто човешките притежания, които везирът разпознава като народностни идентификации и упорито се опитва да обезличи. Гергана и везирът не са съвършено разминаващите се другости. Чужденецът се явява в родния свят чрез знака “бели чадъри”. Той гледа как “Гергана вода си налива,/ бели си крака измива”. Непознатите в този момент имат общ смислов знак бялото, но го притежават по различен начин. Поемата провокира изграждането на широка символна парадигма на чадъра като подвижен дом, като бариера срещу космическата светлина, като притежание, което лишава човека от сянка (в текста притежанието на собствената сянка маркира жертвоприношението). Гергана притежава бялото като телесна идентификация (бели нозе) и в своята “мала градинка” “бяло кокиче”, “бял кремък чисто сребърен”. Така словесният обмен е не само изповед на идеологизирани знаци, а и оразличаване между идеалното и придобитото. Везирът предлага трансформация на белоногата Гергана в “бяла ханъма” и така псевдооценностява своя свят, в който не може да открои други знаци освен социално натоварените, абстрактно отнесените спрямо човешкото. Изговарянето на белия цвят в поемата е всъщност цивилизаторски оразличаващ маркер, който подпомага разбирането на състоялата се среща отвъд историческите детерминанти. Отказът от национално диференциране като преимуществен дискурс е зададен и чрез реториката на погледа в текста. Когато отива на извора, Гергана като че ли не вижда везира: “Не сваря тамо Никола,/ най-сваря бели чадъри”, докато “Гледал я везир, сматрял я” – пропуснатият срещу тавтологизирания поглед. Зрението е най-демистифициращото сетиво и неговото притежание и упражняване е жест на съвпадането между човека и реалността. Погледът на Гергана е метафорично опосредствено зададен. Две от цветята в нейната “мала градинка” са атрибутирани чрез зрение “чернока аглика” и “дребен босилчец, черночек”. Тези цветя са натоварени в текста и с функциите на образи аналози: “Гергана още Никола,/ двамата лика-прилика,/ като два стръка иглика”; “залиня мома Гергана, / …/ кат ран босилек в засуха”. Отдалечаването, опосредстването на връзката между Гергана и собствения й поглед ценностно я противопоставя на антагониста, като акцентира върху вътрешно изживяната, а не експлицитна взряност в света. Българският свят има духовно ориентиран поглед и неслучайно, въпреки трансформациите на пространството и чуждия надпис, преданието ще бъде по повод на извора, а не на чешмата на Белоногата. Посредством перфектната осмисленост на образните детайли поемата осъществява посланието за случилата се цивилизаторска разпознаваемост на два свята. Те не могат да бъдат йерархизирани, защото в притежаването на общност те всъщност свидетелстват за своята различност, предопределена от невъзможността да осъзнаят привлекателността на чуждата идентификация

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

seven − three =