Идейният свят в “Декамерон”

“Декамерон ” фокусира в себе си няколко много съществени за своята епоха “новости”. Написан е в стил “вулгаре”, което го прави лесно достъпен за широката читателска маса. Новелите са в проза-форма, която най-добре изразява битово-злободневната проблематика. В центъра на произведението е поставен човекът и неговото пълноценно земно битие в противовест на средновековните текстове, които проповядват аскетизъм в името на отвъдния живот. Новият ренесансов начин за писане, съчетан с нов хуманистичен поглед към света-това е “рецептата”, която създава Бокачовия новелистичен сборник и осигурява дълголетието му. Ключ към тълкуването на произведението дава още заглавието. То подсказва структурата му и резюмира неговото съдържание: ”Започва книгата, именувана “Декамерон”- наречена още “Принц Галеото”, която съдържа сто новели, разказани в течение на десет дни от седем дами и трима млади мъже.” Названието “Декамерон” вписва произведението в литературната традиция-припомня елинизираните заглавия на бокачови творби /”Филоколо”, “Филострато”, ”Тезеида”/, демонстрира познанията на автора по гръцки език, език който ренесансовата епоха реабилитира с оглед интересите си към Античността. То диалоголизира и същевременно разграничава от популярните през Средновековието “шестодневи”. Пародира се не само озаглавяването, характерно за църковната литература, но и жанрът “шестоднев”. Вместо за божиите дела и за сътворението, “Декамерон” повествува за човешкия свят и за чисто земните му радости. Под заглавието “Принц Галеото” подсказва заложената в него любовна проблематика. От друга страна “Декамерон” в истинския смисъл на думата значи “десетоднев”. Действието му се развива в продължение на десет дни. В рамките на всеки ден се разказват по десет новели. Всеки ден има свой крал или кралица, която определя темата за деня. Този ясен регламент при разпределянето на новелите в сборника, поставя въпроса за неговите структурно-композиционни особености. Бокачовото произведение не е просто поредния сборник, изграден на принципа “сто новели”, каквито са били особено популярни през Късното средновековие, а притежава специфична “архитектура”, която скрепва отделните истории в едно цяло, изграждайки по този начин един пълнокръвен ренесансов свят. Спойката между новелите се осъществява чрез т.нар. новелистична рамка-повествователния текст, който обгражда новелите и предлага “сюжета” за тяхното развитие. В произведението могат да се отличат няколко пласта на рамкираност. В първия пласт се изявява авторовото “аз”, поредната новост в сравнение с анонимния глас на средновековния разказвач. Неговата територия са “Встъпление” и “Заключение на автора”, а също и ненадейната в началото на четвъртия ден авторова намеса, която припомня жанра и целите на произведението. Този пласт заявява творческите намерения на автора-да се създаде произведение за разтуха и удоволствие на читателите, в което обаче има и полезни съвети, мотивира естетическите принципи и антропоцентричния възглед за света, който в хода на произведението се разгръща чрез реални “примери”, почерпени от живота. Като втори пласт може да се отличи планът на десетимата разказвачи, които се срещат в разгара на чумната епидемия във Флоренция в църквата “Санта Мария Новела”. Те се оттеглят в извънградско имение, където прекарват времето си в разкази. Ситуацията напомня на “Пир по време на чума”- градът бедства, а младежите се забавляват. Описанието на прословутата флорентинска чума всъщност задава реалистичния контекст на повествованието, като подготвя читателя за онези, определени от самите разказвачи като “действителни” случки, повествуващи за живота и смъртта. В един средновековен текст чумата би била подходящ пример за божия гняв, изсипал се върху неразумните хора. В произведението чумата е природно и социално зло, чието овладяване зависи само от човека. На този фон разказвачите са не само група, която се забавлява докато другите страдат, а хора които знаят цената на живота и на земното битие. Неслучайно изследователите на “Декамерон” виждат в тях умален модел на новото хуманистично общество. Третият пласт по същество има функцията на проблемна рамка-това са темите, зададени от краля или кралицата на деня. Мрачното описание на чумния град и на хаоса, който цари в него, е в ярък дисонанс с изобразения в новелите пълнокръвен човешки живот. На принципа на контраста между рамката и новелите, които тя обгражда, се утвърждават новите хуманистични идеали на епохата. Внимание заслужава и структурата на отделните новели. В по-голямата си част те са едносъбитийни, т.е. организирани са около централно събитие (любовно приключение, изневяра, измама, нравствен урок), което мотивира действията на персонажите. Друг тип са новелите, които съдържат поредица епизоди, изобразяващи премеждията на героите по пътя им към някаква ценност. Важни обаче са началната и крайната ситуация, между които се акцентира върху индивидуалните качества на героя и собствената му активност да отстоява своите човешки права. Явяването на хуманистичните ценности е възможно именно благодарение на тази специфична структура, плод на новата ренесансова поетика. Тематичният диапазон на новелите е много широк, но в центъра безспорно стоят любовта-чувствена и естествена, и човекът, ковач на собствената си съдба. Основните тематични ядра в “Декамерон” са ориентиране към утвърждаването на земния живот в противовест, на чувствената любов пред божествената. Лайтмотивна е темата за разпътното духовенство. Персонажите са разнообразни-представители на разнородни социални слоеве (занаятчии, граждани, аристократи, рицари и князе, царе и султани), на различни възрасти (от невръстни девойки и младежи до побелели старци), от всевъзможни времена, места и религии (бокачови съвременници и антични герои, флорентинци, неаполитанци, араби, евреи, християни), светски и духовни лица(послушници, монаси, монахини, абати). Този пъстър регистър представа новия тип ренесансов герой като суверенната личност, която активно действа за своето щастие и без да изпитва угризения, се наслаждава на радостите на живота. “Енциклопедията на ренесансовата човечност”, “огледало на епохата”, “умален модел на ренесансовия свят”, “майчино лоно за класическата ренесансова новела” – така учените дефинират значението на “Декамерон”. Независимо от определенията обаче бокачовото произведение вече седем века не губи своя най-важен читател-обикновения човек, този който вътре намира и себе си.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

19 − two =