Идеи и проблеми в „Сън за щастие”

 

Пенчо Славейков е един от най-видните членове на кръга „Мисъл”, в който членуват още и Петко Тодоров, Пейо Яворов и идеологът д-р Кръстев. Лириката  му е много явно свидетелство за неговия талант. За него е характерна една типична интимност, която не е временно явление в творчеството му, а е постоянна тенденция, върху която той работи цял живот. В неговото творчество особено изпъква книгата „Сън за щастие”. Тя е съставена от около сто кратки лирични творби с дължина два или малко повече стиха. Тези произведения са написани с такова невероятно умение, че можем да ги приближим до народните сватбени и любовни песни. В „Сън за щастие” можем да открием и да се преклоним пред великият гений на Пенчо Славейков.

В своя „Сън за щастие” Славейков поставя на преден план няколко акцента. Той набляга на личното усещане, което околния свят оставя в него, на любовта, мечтите и стремленията му. Тази поетична сбирка е особено лична и интимна. В стихотворенията се забелязва една особена меланхолия, която авторът влага от душата и сърцето си. Няма тъга или мъка, само меланхолия и спокойствие. Дали пише за смъртта или за трагичността на живота, или за любовта, авторът не е влага тъга или мъка, а само една типично Славейкова меланхолия и спокойствие. За него е характерна една „сладка скръб”, както самият Славейков се изразява в „Островът на блажените” („О, сладка скръб, едничка моя радост”). Пейо Яворов, не случайно, изказва мнението си, че Славейков е „магесник” творящ светлина сред мрака на ноща. Дори и в най-жизнерадостните си творби, Пенчо Славейков не позволява емоцията да надделее в неговото творчество, той запазва характерната за него меланхолия и спокойствие, всичко посреща с чисто сърце и  спокойно лице. Това се дължи основно на самото светоусещане и философията на поета. Славейков, като виден индивидуалист, изтъква нуждата от разглеждане на природата, любовта и като цяло всичко, което засяга личността, като точно индивидуално, лично явление, неповторимо и строго лично. Пенчо е съгласен с тезата на Гьоте, че една ярка личност-творец не бива да твори под прякото въздействие на събитията, случващи се около него. Той трябва да остави времето да даде своя отпечатък, да пише едва след като е имал време да осъзнае и премисли случващото се. Пенчо Славейков се оставя в света на бляновете и мечтите, той набляга не на реалното, а на съновното, мечтателното, далечно и недосегаемо съществуване. В този смисъл Пенчо се доближава и до Якобсен. Той мечтае, сънува, бленува, в неговото творчество тези думи са отъждествени. Така можем и да тълкуваме самото заглавие на книгата „Сън за щастие”. Този „сън” е именно блян, мечта, илюзия, желание за щастие и радост. Авторът постига пълно щастие в своя сън, в своя блян. За него щастието се корени в мечтата. Както казва неговия Шели в „Сърце на сърцата”- „В утопийте има само щастие”, т.е. само в пространството на бляна има реализация на красотата и щастието. Мечтателното, нереалното е по-силно и по-красиво от вече сбъдналото се. Като цяло този модел е изключително силно характерен за Славейковата книга „Сън за щастие”.

Според Пенчо Славейков грозната реалност е недостойна за великите личности, реалността ги погубва и принизява на тълпиини нива, до нивото на фелистерите и „фасулковците”, както се изразява самият автор. Според него, ярката личност трябва да търси хармония и радост вътре в себе си, в душата си, да си създаде вътрешен храм-убежище от неволите и ужасите на грозната действителност. Трябва да се прехвърли в едно пространство на красота и уют, пространство ръководено от него самия, неговият душевен рай. В поетичната книга „Сън за щастие” Славейков обособява две основни тематични ядра, чрез които представя свойте най-лични блянове- темата за любовта и за природата. Авторът се опитва да премахне националното гледище от литературата ни, като акцентира на личностното, на индивидуалното. Преди Пенчо в българската литература има пейзажни произведения, най-ярките са на патриарха на българската литература Иван Вазов. Във възрожденската поезия те също фигурират, но там природата е представена като участник в борбата, като помощник на бореца-революционер (Ботев). В „Сън за щастие” обаче тази линия на възприемане на природата като национален белег се прекъсва. Славейков превръща природата в личен храм, в нещо строго индивидуално, силно разграничаващо се от националното. За него природата не е вече символ на нацията или на красотата на България, природата се превръща в индивидуалистична, неповторима, тя е погледната през призмата на личното светоусещане на автора.

С произведението на Пенчо Славейков „Сън за щастие” започва едно силно субективизиране на природата в българската литература. Авторът възприема мисълта на Стендал : „Един пейзаж, това е едно душевно състояние” и я приема като свое мото в тази творба и дори я записва на личното си копие от „Сън за щастие”. Въпреки личното възприемане на природните картини в Славейковата лирика се запазва и известна доза реалистичност. Той не прекъсва изцяло нишката на реалното, а по-скоро представяйки действителната картина като в нея той дири душевността и хармонията, която е характерна за него самия. Авторът търси, в реалното възприемане на природата, душата на заобикалящия го свят, чрез нея пък той разкрива своята собствена душевност и светоусещане. В по-късни етапи на развитие на българската литература, това реалистично и същевременно лично Славейково възприемане на природата се изменя. При поетите символисти и следвоенните поети, природата престава да бъде реална картина на заобикалящия ги свят, а се превръща в едно само лично и строго индивидуално представяне на живота.

В стихотворенията „Вихър сви” и „Ни лъх не дъхва над полени” природата се превръща в едно описание на душевното състояние на човека. От тях струй хармония и завършеност, спокойствие и мир. Картината е изпълнена с красота. В творбите не фигурира човешката личност, но в природата се забелязват човешки емоции и чувства силно алюзирани от поета. В тези творби, особенно в „Ни дъх не лъхва над полени”, е силно показан геният на Славейков. То е типично за него произведение, където той дори използва думата „полени”, макар в българският език тази дума да не съществува, той визира думата „поля”, но тъй като Славейков е един от най-отявлените български творци, той може да си позволи да се абстрахира от някои езикови порядки с цел да въздейства по-силно на читателите си. В творбата „Плакала е горчива ноща се забелязва неговото силно въздействие над читателя. В това стихотворение нощта е представена като безнадеждно влюбена девойка, отдала се на своя любим – деня. Тук нощта е вярната, всеотдаяна, любяща и нежна жена, която е поверила сърцето си на непостоянния ден, който я отбягва и тя не може да се срещне с него. Той е представен като неверен любим, нехаещ за болката на нощта.

Типична представа за цялата книга можем да добием от творбата „Спи езерото”. В нея Славейков рисува една тиха, спокойна картина, изключително обективно, представяйки я като реална и действителна.  Той използва умело словото си, за да въздейства силно на читатела. Всъщност обаче, тази творба не е просто представяне на действителната красота на природната картина, а е нещо много по-дълбоко. Тя е изказ на душевността на поета, на неговото светоусещане, с много тънки щрихи Славейков рисува своята душа на платното на произведението си. Тук също можем да забележим една не толкова видна и ясна представа за същността на поета. Както в „Спи езерото” така и в по-голяма част от стиховете в „Сън за щастие”, се изисква читателят да напрегне максимално своя умствен потенциал и да вложи големи усилия, за да проумее истинската нагласа на Славейков. В този план авторът се бори за една по-интелигентна и трудеща се читателска аудитория. Неговата миниатюра „Спи езерото” извайва меланхоличната красота на душевността на поета, чрез използването на природата Славейков се себеразкрива и показва своето спокойно и уравновесенно светоусещане.

Като пълен контраст на „Спи езерото” можем да поставим стихотворението на Теодор Траянов „ Тъга”. Сравнението между двете творби е възможно поради наистина близкия им сюжет и картина. За разлика обаче от „Спи езерото”, в „Тъга” се забелязва едно силно използване на символистическите литературни похвати. Теодор Траянов извайва картина на мрак и самота, представя дървото като самотно и слабо, насред пустиня, мрак и тъга се спускат в цялата творба. Вместо леко меланхоличния, но все пак светъл блян на Славейков, тук виждаме една безмерна тъга и студенина. Снегът се рони и пада върху дървото, изгубен и самотен сред мрака на безвремието. Пенчовата творба показва едно нежно и донякъде любовно докосване на клоните на дървото по повърхността на езерото. Докато в „Тъга” Теодор Траянов визира не красота и чувственост в докосванията, а обратното самотност и страх, тъга и мрак, обреченост, безнадеждност.

Въпреки че „Сън за щастие” е в голямата си част хармонизирана творба, все пак можем да забележим и тъга, както и безнадеждност и тъга по отминалите дни. Типични в този план са творбите „Безмълвна нощ е обвила”, „ Сухи жълти листица”, „Мойте пролетни надежди”. Тези творби са наситени с тъга и самотност и представляват една своеобразна подготовка за символистите Дебелянов и Лилиев.

 

Безмълвна нощ е обвила

С тъмния си плащ света

И броди безпокойна само

Из него моята мечта

 

Нощта е типичен образ характерен за символистическата литература, при Славейков тя е също е натоварена с типичните за символизма атрибути : тя е безмълвна, обвила в тъмния си плащ, бездомнна и сама, наситена с мрака и тягостността на реалността, но все пак в това четиристишие забелязваме поетичната двойка „света-мечта”. Това още веднъж подчертава желанието на Славейков да покаже, че реалността не заслужава вниманието на ярката, силна личност, и че само в бляна, в мечтата, в илюзията можем да открием истинската същност на живота и заобикалящия ни свят. Като цяло темата за мястото на мечтите и бляновете в човешкия живот е много силно застъпена не само в Славейковото творчество, но и в голяма част от европейските литературни произведения и е основна тема в символистическата литература. Пенчо е убеден, че трябва да се бори с тълпииното битие и единственият начин за това той открива в прехвърлянето на Аза от реалния и грозен свят, в един мечтателен и красив. Макар да се доближава до символизма в това си стихотворение Славейков си остава индивидуалист и непоколебим в мнението си, че светът трябва да бъде разглеждан като блян и илюзия.

Като цяло в „Сън за щастие” Славейков разглежда няколко от най-важните, същностни теми в човешкия живот. Той поставя акцента върху природните картини и любовта, но индиректно откриваме и още една общочовешка тема- за Пътя. В началото на книгата се представя едно своеобразно начало на Пътя, едно започване на човешкия живот. Стъпките са бързи и уверени, светът е радостен и светъл. Битието е красиво и жизнерадостно. В течение на творбата се забелязва една промяна в стиховете. Постепенно те стават по-вглъбени, по-мъдри, сякаш променени от времето, помъдряли от житейските несгоди. В края на творбата се забелязва и край на Пътя, започнал в началото – „Пътя, по който възпирах…той е затрупан отдавна”. В този план можем да разглеждаме гениалната поетична книга „Сън за щастие” като един образ-картина на човешкия живот. Геният на Славейков е невероятно осезаем в тази творба и отново се забелязва неговия усет към трудно забележимото и силното. Той, чрез тази своя книга, представя човешкият живот в неговата най-силна светлина. Творбите в началото са много по-жизнерадостни, докато в средата на книгата се проявява известна меланхолия, то понататък вече можем да открием известно доближаване дори до символистическата литература. В края на книгата се набляга на темата за смъртта и самотата : „самотен гроб в самотен кът…”. Гробът, както и в други Славейкови произведения, се включва като последна инстанция, последна крачка по дългия път започнал с човешкото раждане.

Освен явната тема за природата и скритата такава за образа на Пътя, друго важно и голямо тематично ядро се явява любовта. Любовта в „Сън за щастие” е показана едновременно като щастие и тъга. Любовта е реализирана в полето на съня, на бляна, тя носи радост и безкрайно щастие, тя е символ на силата на човешкия дух, носеща в себе си всички най-красиви и велики чувства, които човек може да носи в душата си. Любовта е прекрасна и неописуемо красива, носеща радост и лекота в душата на поета. Но тъй като тя е реализирана в полето на бляновете, в момента на пробуждане, на излизане от света на мечтите,  любовта се променя коренно, тя се метаморфизира в извор на мъка и тъга. Където е фигурирала като щастие, тя е била само блян, нещо импулсивно и недълготрайно. Любов е постоянното усещане за недостиг, за нуждата от присъствието на любия човек, любовта при Славейков е невероятна сила. Тя не е изгаряща страст, нито безкрайно обожание, тя варира от нежно, чисто усещане за духовна близост, до гневна, ужасна, плашеща отрицателна сила. Любовта е достигнала до поета като сън и мечта, но всъщност тя е нещо много повече, тя е съзидателна сила, представяща енергията и мощта на човешкия живот. Славейков я реализира в своя си собствен, уникален начин, представяйки я като нещо, по което си струва да се тъгува. Любовта освен блян и мечта в реалността е и силен творчески импулс. Надали има някое друго чувство наситено с толкова креативност и енергия. Любовта кара човешките мисли да летят с невероятна скорост, подбужда творческият усет, събужда заспалите гениални мисли на поета. Той става невероятно издигнат в творческата си среда, докато пише под въздействието на най-сладкия блян. Макар да е сладост и красота, любовта е и болка, но дори тази болка е съзидателна, тази болка е изграждаща и пристрастяваща, тази болка е подбудител на желанието за творчество и представлява положителна промяна в светоусещането на поета.

Поетичната книга на Славейков „Сън за щастие” е поредният показател за необятната гениалност на поета. Освен че представя природата и любовта и житейския си път авторът го прави по един невероятно красив и типично негов начин. Пенчовите стихове будят възхищение и преклонение пред силата на авторът си. Тази книга, наред с многото други Славейкови творби е поредния връх в творчеството на членът на кръга „Мисъл”.

 

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

5 × four =