Иван Вазов – Творчески портрет

Един писател със съзнание за голямата обществена мисия на литературата, един творец, който – ако се позовем на негова собствена творба – слива битието си с битието на народа, един българин със сърце, което тупти изцяло за България… Това е Вазов. Критическите клишета го ръкополагат за патриарх на нашата духовност, народната признателност го обявява още приживе за народен поет. Едно е сигурно – новата ни национална душевност не би се оформила пълноценно, ако не е Иван Вазов. Тя се нуждае от него и го създава. Патриотизмът на Вазов резонира с патриотизма на епохата, в която живее, а националната доктрина през Възраждането се нуждае от своя културна идеологема. Осъществява я Вазов – с емблематични творби, в които се разполагат вярата, езикът, историята, миналото и настоящето на нашия народ и перспективата на неговото бъдеще. “Българският език” и “Родната реч”, “Една българка” и “Дядо Йоцо гледа”, “Немили-недраги” и “Чичовци”, “Епопея на забравените” и “Под игото” – произведения, които очертават националната духовна територия, координатната система на българското. Ако Паисий със своята “История славянобългарска” стои в началото на нашето Възраждане, то поетът Вазов увенчава неговия апогей. При цялото им различие – Паисий е герой на популярната Вазова ода от “Епопея на забравените” – има едно нещо, което ги сродява: идеята за българското, поетичният прочит на българската история. И двамата преминават свободно границата между история и литература. Паисиевият труд е повече литературна творба. Вазовите стихотворения и разкази свободно навлизат в зоната на историята и създават неподлежащи на преоценка национални митове. Произведенията на Вазов изпълват сакралните ниши на нашето самосъзнание, активно поемат върху себе си ролята на духовни темели. Езикът и вярата са онова, което народът ни е съхранил във вековете на робството. За тях Вазов създава “Българският език” и “Една българка”. Чувството на поета за история и желанието му да заемем достойно място сред останалите народи го вдъхновяват да напише “Епопея на забравените”. Но миналото има своите герои и мъченици, споменът за които трябва да бъде възкресен и съхранен – повестта “Немили-недраги”. България се нуждае от своя героичен летопис и Вазов откликва, като създава романа “Под игото”. Като летописец в прекия и преносния смисъл на думата Вазов е свидетел, без да е участник в събитията. Или по-скоро участник със сърцето си, с духа си, запазил хладнокръвната дистанция на свидетел, а понякога и на критик. Вазов е хъш, прототип на Бръчков, той носи в себе си ентусиазма на онези времена, но заедно с това е умъдрял и трезв, защото е преживял разочарованието от смяната на епохите, видял е величието на духа, но и падението на нравите. Само творец, преминал през горчивите изпитания на времето, може да изгради с подобна психологическа вещина образа на Македонски – тази жива, но и печална връзка между минало и настояще. Само такъв писател може да създаде герой като дядо Йоцо – колкото условен, толкова и реалистичен, да му се любува и да въздиша по невъзможното… Или като баба Илийца с нейната простичка и завладяваща загриженост за другия, с нейния тих, всеотдаен героизъм. Като никой друг Вазов умее да извлече есенцията на времето, да пресъздаде духа му. Народният поет по възрожденски вярва, че неговата епоха е кърмачка на велики хора и велики идеи, а мисията на твореца е да ги долови и да ги предаде като морален пример на съвременниците и на потомците. Митотворческото му съзнание сработва в зоната на героичното и така се раждат художествените образи на Паисий и Левски, на Огнянов и Боримечката, защитниците на Перущица и опълченците на Шипка. Така се ражда естетизираната картина на българското минало в различните жанр/com/action/showArticle?encID=1&article=648341557ови превъплъщения – от романтично-възвишената визия за него в “Епопеята”, “Немили-недраги” и “Под игото” до фарсово-комичната му постановка в “Чичовци” и “Хаджи Ахил”. Получил на сравнително млада възраст патерналистичното прозвище “дядо”, в което е съсредоточено огромното уважение на духовните младенци, закърмени от ранно детство с неговите стихове, Вазов е убеден, че песните му “все ще се четат”, защото са жив отклик на народния дух и са пропити с любовта към България, с гордостта от миналото є величие и с тревога за бъдещето. Неговите произведения не могат да се четат спокойно, с присъщото за изкуството съзнание за условност и естетическа дистанция. При Вазов подобно нещо просто няма – защото има горене, болка, гняв, луда радост, разочарование, тревога, носталгия, драматизъм, трагизъм. Жанровото многообразие на неговото творчество и морално-етичният му патос са били и ще ни бъдат нужни във всяко време – на исторически подеми и на национални погроми, когато сме излизали от една или друга империя и сме се осъзнавали като достоен народ и когато влизаме в нов век или в нова културна и геополитическа общност.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

18 + one =