ИВАН ВАЗОВ – „ОПЪЛЧЕНЦИТЕ НА ШИПКА” – САМОЖЕРТВАТА – ПЪТ КЪМ СВОБОДАТА

Одата „Опълченците на Шипка” от ци¬къла стихотворения „Епопея на забраве-ните” е Вазовата поетична възхвала на под¬вига на опълченците – смелите, достойни и непреклонни защитници на Орлово гнез¬до, пожертвали живота си в името на най-светия идеал – свободата на отечеството. Вазов е горд, че има такива българи, дока¬зали, че свободата ни не е подарена, а из¬воювана. Свободата на отечеството е възвишени¬ят идеал на опълченците, в името на който те са готови да пожертват живота си. Пое¬ли по пътя на себеотрицанието, те са независими и свободни личности, над които вековните поробители нямат власт. Храбрите защитници из¬бират саможертвата пред робския живот, изпълнен с унижения и несправедливост, защото са достой¬ни и силни българи, запазили сво¬ето национално самосъзнание и осъзнали, че свободата е най-висшата човешка ценност. Те жертват живота си в името на независи¬мостта на родината си. Смъртта им не е повод за жал и отчаяние, за¬щото саможертвата е единствени¬ят път към свободата. В лирическия увод авторът емоционално градира страшните обвинения към българския народ: липса на исторически подвизи и съзнание, робско малодушие. Емоционално градираните упреци завършват с най-несправед¬ливата констатация, че свободата ни не е извоювана, а подарена. Но зад привидно¬то Базово съгласие, изразено с анафоричното повторение „нека”, се крие силата, с която поетът отхвърля всички нападки, спо¬менавайки само едно име – Шипка. Епическата картина на боя е нарисувана с голямо поетическо майсторство. Числителното име „три” насочва към легендар¬ното начало в битката, а метафората „тре¬петно повтарят” подчертава необикнове¬ното и величавото на това събитие. Поред¬ният „дванайсетий” опит на турците да превземат върха е напразен, защото опъл-ченците са твърдо решени да вървят по пъ¬тя към свободата. На фанатичния възглас на турците е противопоставено свободо¬любивото „ура” на българите. Нападатели¬те са принизени чрез образа на своя водач. Епитетът „безумний” разкрива ожесточени¬ето на турския предводител и невъзможността му да разбере, че „раите” ги няма, а на тяхно място са се появили силни и воле¬ви личности, борещи се за своята свобода: „… всякой гледа само да бъде напред и гърди геройски на смърт да изложи, и един враг повеч мъртъв да положи.” Опълченците са непреклонни. Врагове¬те, борещи се единствено за надмощие над чуждата страна, сляпо подчиняващи се на своя предводител, нямат тази непреклон¬ност, решимост и устойчивост. Сравнени¬ето с „овци” подчертава тяхното малоду¬шие. Те са обезверени, защото са се срещ¬нали със силните защитници „българи, орловци”, поели по пътя към свободата. Боят става все по-ожесточен. Към това, че турците са по-многобройни и с повече оръжия, се добавя и мисълта, че не може да се очаква помощ отникъде – „братски¬те орли не фърчат към тях”. В този момент Вазов сравнява защитниците на Орлово гнездо с древните спартанци, за да подчер¬тае, че и българите са достойни и храбри хора, които няма да се предадат, а ще се бият докрай. За да обнадежди опълченците, да им да¬де сили и да им напомни за отговорността, която са поели, и за величието на идеала, за който се сражават, генерал Столетов произнася думите: … „Млади опълченци, венчайте България с лаврови венци! На вашата сила царят повери прохода, войната и себе дори!” Възхищението и преклонението на авто¬ра пред величествената картина са представени чрез възклицанието „О, геройски час” Ярките антитези: „Патроните липсват, но волите траят, щикът се пречупва – гърдите остаят”, разкриват твърдостта на опълченците. Нищо не може да ги спре, защото те вече са направили своя избор. Мисълта за ро¬дината е това, което им дава сили и не им позволява да се предадат, защото: „ България цяла сега нази гледа, тоя връх висок е: тя ще ни съзре, ако би бегали: да мрем по-добре!” Но опълченците не се борят срещу ве¬ковните поробители сами – на тяхна стра¬на е и Балканът, символът на България. В ръцете на защитниците всичко се превръща в страшно оръжие – камъни, дървета, дори телата на мъртвите им другари. Вековните поробители трепе¬рят пред „раите”, пред силата на устремените към свободата бъл¬гари. Те не могат да проумеят, че срещу тях заедно „се бият живи и умрели”, а израз на ужаса, който ги е завладял, е техният „демонский вик”. Силата на опълченците е изразена чрез хипербола: „желя¬зото срещат с железни си гърди”. Те „виждат харно, че умират веч”, но тяхната саможертва не е безс¬мислена, защото няма нищо по-срамно от бягството, а смъртта в битката е част от пътя им към сво¬бодата. Авторът не описва опиянението от по¬бедата, от извървения докрай път към свободата, защото за него не е важен резул¬татът, а усилията. Важно е, че са отхвърле¬ни несправедливите обвинения за липса на исторически подвизи и за робското ма¬лодушие на българина, че свободата ни е извоювана, а не подарена и това е доказа¬но от народния поет по най-убедителен начин. Саможертвата е пътят към свободата, но едновременно с това тя носи безсмъртие, защото „ Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира”. Нека запазим спомена за тези, които загинаха в битката, за да живе¬ем свободни. Нека саможертвата им не бъ¬де напразна, а народът, извървял с достойн¬ство пътя към свободата, не носи никога повече „срама по челото”. Нека с гордост се наричаме българи! Нека!

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

four + fifteen =