ИВАН ВАЗОВ – „ЛИНЕЕ НАШТО ПОКОЛЕНЬЕ”, „НОВОТО ГРОБИЩЕ НАД СЛИВНИЦА”

Лиричните настроения в творчество¬то на Иван Вазов през последните две десетилетия на XIX век са силно повли¬яни от личните преживявания на поета, раздвоен между героизма на миналото и срама от настоящето. Времето жи¬вее с контрастните измерения на епо¬хата в душата му. Те внасят вътрешен смут и противоречие ж духовните нагласи и поетичните настро¬ения на Вазов. Съдба¬та на родината е лич¬на драма за поета. Следосвобожденската действителност го тревожи с бързо променящите се цен¬ности в нравствения свят на българина. „ Всичко мило нам и род¬но” не вълнува съвре¬менниците на Вазов. Новото поколение се отдалечава от духов¬ните трепети в пат-риотичната душа на твореца. Поетът е дълбоко покрусен. В съзвучие с изпитано¬то разочарование на¬писва стихотворени¬ето „Линее нашто поколенье” (1883 г.). Минало и настояще са конфликтно противопоставени с нравствения облик на две поколения, живели преди и след Освобождението. Вазов не крие разоча¬рованието си от новото следосвобожденско поколение: Линее нашто поколенье, навред застой, убийствен мраз; ни топъл луч, ни вдъхновенье не пада върху нас. Несъгласието на по¬ета с нравствената де¬валвация на човешките ценности определя ли¬ричната гама на минорните настроения: „нав¬ред застой, убийствен мраз”. Противоречието между творец и дейст¬вителност е лично преживяна драма от душа¬та на Вазов. „Линее наш¬то поколенье” – изповяд¬ва поетът. Лаконичността на стиха крие дълбоко стаена болка, изразена с глаголната форма „линее”. Сегаш¬ното време на действи¬ето говори за необра¬тими драматични про¬цеси, наблюдавани в на¬ционалното съзнание на българина: „ни топъл луч, ни вдъхновенье”. Светлината – характерен художествен елемент на Вазовото метафорично възприятие на духовното у човека – липсва. Това е знак за задълбо¬чаваща се драма на духа. Националното съзнание е в криза: „ни вдъхновенье/не па¬да върху нас”. Тревога изпълва душата на Вазов. От нея идва и драматичната кон¬статация за бъдещата участ на българската душевност: Къде вървим, не мислим твърде, посока няма в наший път, спокойно бият тесни гърди, кога от злоба не кипът. Твърде различен е съвременникът на Вазов по национални духовни стремле¬ния, съпоставен с предосвобожденския българин. Времето е без цел, а новото поколение – без път и посока към бъде¬щето: „посока няма в наший път”. Бездуховността на епохата разкъсва връзката между поколенията, обезсмисля историческия път на България. И Вазов зове, подобно на Паисий, за ново възраждане на духа и нови пориви в „тесни гър-ди, кога от злоба не кипът”: Стресни се, племе заменяло! Живейш ли, мреш ли, ти не знайш! След теб потомство иде цяло – какво ще да му завещайш? Идеята за националната отговор¬ност пред бъдещето на родината по¬велително звучи в глаголната форма: „Стресни се…!” Кризата на духа е изра¬зена като незнание за себе си и потреб¬ностите на времето. Поетичната риторика в стиха: „живейш ли, мреш ли…!”, открито заявява възмущението на Вазов, който насто¬ява за ново отношение към национални¬те бъднини. За духовния просперитет на идващото „потомство… цяло” буди съзнанието на своите съвременници Вазов, издигайки глас в защита на съ¬буденото чувство за лична отговор¬ност пред националните потребности на времето и епохата: Ил твоят път се веч изравни? Ил нямаш други ти съдби? Ил нямаш ти задачи славни и цяло бъдеще с борби? Приликата с Паисий е очевидна. Възрожденски е патосът на Вазовия зов. Той убеждава, изисква и настоява за ду¬ховна промяна на българското съзнание не само с приведените поетични аргу¬менти, но и с възходящо градираната, трикратно повторена лирична „форму¬ла” на избора: „Ил твоят път…, Ил ня¬маш… „. Няма колебание в душата на пое¬та. Бъдещето на България и трудната борба за него със „задачи славни” е най-достойният избор за Вазов и неговите съвременници. Това е единствената ал-тернатива за духовна промяна на следосвобожденския българин: „Ил нямаш ти задачи славни и цяло бъдеще с борби?” Поетичното обръщение е директно, персонално насочено към всеки бълга¬рин, но и към цял народ. То е пристрас¬тно развълнувано. Посланието е с дълбоко патриотично съдържание, в което надежда и нескрита тревога звучат с еднаква сила. Контрастно противоречиви са чувст¬вата на поета и той тръпне пред неиз¬вестното бъдеще на днешното и идва¬щото поколение. За тях и за съдбата на България е съкровената молитва на Вазов, изповядана В интимната откровеност на стиховете: Недей оставя, мили боже, без лампа твоя свят олтар, без химна твоето подножье, без вяра живата си твар! Вълнението расте с всяка една от из¬речените думи. В тях е скрита обичта на Вазов към българското. Там е невиди¬мият „свят олтар” на вярата му в духов¬ното бъдеще на родината. Поетът е искрен и в надеждата, и в тревогата, ко¬ито засилват драматичния трепет на лиричната му изповед. Трикратната анафора: „без лампа…, без химна…, без вяра…”, чертае емоционалната скала на вътреш¬но ескалиращо чувство. То просветлява душата с молитвения зов за „химн” и „вя¬ра” – националните светини, опазили духа на българина във всички съдбовни прев¬ратности на историческия му път. Ва¬зов вярва в духовното оцеляване на на¬цията. Изповедните слова в поетичния монолог на разтърсената от вълнение душа преливат от надежда. Авторът пожелава светла бъднина за историческите перспективи на България: Недей оставя без звездица моряка, в нощний мрак остал, без утро мъничката птица, народите – без идеал. Националната кауза – художествена цел на Вазовите поетични пожелания, на финала на стихотворението „Линее нашто поколенье”: „Недей оставя…/… народите – без идеал”, е достойно защи¬тена от следосвобожденското поколение в Сръбско-българската война през 1885 г. За проявения героизъм на бълга¬рите, защитили родната земя, Вазов написва стихотворението „Новото гро¬бище над Сливница” (1885 г.), включено в стихосбирката „Сливница” (1886 г.). Лиричната интонираност на стиха в „Новото гробище над Сливница” вну¬шава настроения, близки до заупокойната молитва към паметта на загинали¬те. Дълбока е скръбта на поета, непрежалима е загубата на родината. Болката на всички българи изплаква Вазов: Покойници, вий в други полк минахте, де няма отпуск, ни зов за борба, вий братски се прегърнахте, легнахте и „Лека нощ!” навеки си казахте – … до втората тръба. Нов подвиг и ново безсмъртие, запла¬тено с живота на безименни герои, увенчават бойната слава на България. В боя при Сливница е защитена националната чест. „Химнът” и „вярата”, за които гово¬ри Вазов в стихотворението „Линее нашто поколенье”, са духовни светини не само възкресени в душите, но и опазе¬ни от ново посегателство. Идеалите на предосвобожденското минало за „свобо¬да и смърт!” възкръсват в новия жертвен порив на защитниците на Сливница. Те умират за България, защитили честта й. Епичният героичен летопис има сво¬ето продължение. Той е трагичен. Смъртта и човешката саможертва са приемствена връзка между поколенията. Подвигът на Перущица и трагизмът на Априлската епопея възкръсват в героиз¬ма на българските синове в боевете край Сливница. Патриотичната саможертва на поколенията преди и след Освобождението е с еднакви национални стойнос¬ти. Тя е в името на България. Извоювана¬та свобода и защитената национална чест в Сръбско-българската война са историческите знаци за духовното безсмъртие на знайните и незнайни синове на родината. По величие и достойнство духът на България се изравнява със свет¬лата памет на загиналите: Българио, за тебе те умряха, една бе ти достойна зарад тях и те за теб достойни, майко, бяха! И твойто име само кат мълвяха, умираха без страх! В „диалог” с родината Вазов изповяд¬ва болката на цял народ. Обръщението: „Българио,… майко,…!”, е по човешки ин¬тимно с искреността на споделената скръб. В него е почитта към родината, но и неизказаната докрай покруса от смъртта на българските достойни си¬нове. Образът на родината, на майка България остава В душите им до пос¬ледния миг живот. Пред тяхната свет¬ла памет, сляла се с духа на родното, тъжи поетът: Борци, венец ви свих от песен жива, от звукове, що никой не сбира: от дивий рев на битката гръмлива, от екота на Витоша бурлива, от вашето „ура”. Тъга и възторг, преклонение и болка сплитат „венец”от звукове и „песен жи¬ва” изразява почитта на Вазов към заги¬налите. Душата пее и страда. Различни гласове звучат в жалбата на поета: „ди¬вий ревна битката гръмлива,/… екота на Витоша бурлива,/… вашето „ура”.” Вът¬решният поетичен свят е огласен от „рева” на битката, трагично резонирала в „екота” на Витоша, за да се слее с героичното „ура” на защитниците на Сливница. Поетично озвучена е новата героична страница в историята на Бъл¬гария. За Вазов тя е свята духовност – памет за идните поколения: И тоз венец – той няма да завене, и тая песен вечно ще гърми из българските планини зелени, и славата ще вечно пей и стене над гробни ви хълми. Цялата българска земя е обгърната от прощалната песен на покрусената Вазова душа с духа на загиналите за България. Поетът се прекланя пред веч¬ната слава на героите, за която „тая песен вечно ще гърми”. Тя ще звучи и в съзнанието на следващите поколения, ще пее за саможертвата на духа, въз¬пята от Вазов в елегичния „марш” на българската бойна слаба „Новото гро¬бище над Сливница”: Почивайте под тез могили ледни: не ще да чуйте веч тръба, ни вожд, ни славний гръм на битките победни, към вечността е маршът ви последни. Юнаци, лека нощ!

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

one + 12 =