Иван Вазов, „Левски“, ода от цикъла „Епопея на забравените“

„Епопея на забравените“ е най-вдъхновеният поетически цикъл на Иван Вазов. Същевременно със своята двойна насоченост във времето той едновременно е пресечна и отправна точка към останалото му творчество. Да срине пластовете на забравата от героичното минало, е голямата художествена задача на поета и тя е реализирана в ключовите му творби „Паисий“, „Раковски“, „Лев-ски“, „Защитата на Перущица“, „Опълченците на Шипка“. Всичко в този забележителен цикъл е подчинено на общия идеен замисъл: от метафорично използвания термин „епопея“ в заглавието до начина, по който се пред-ставя животът на героите. Вазов подхожда избирателно към епохата на Българското възраждане, вземайки от нея само героичното и достойното. Писателят, доловил в своето съвремие мига, когато „епопеята на героите започва да се превръща в епопея на забравените“ (Милена Цанева), добре разбира, че славното минало на българския народ е пълно едновременно с „геройство и срам“ („Кочо“). Но за паденията, за низостта в историята той просто се отказва да пише. Затова пък истинска възхита будят у него героичните проявления на българския дух и на първо място образът на Дякона Левски. Писателят подхожда избирателно и към живота на героите си. Затова Паисий е представен не в годините на усилен събирачески труд по черкви и манастири у нас и в странство, а в мига, когато завършва епохалния си труд и се изправя сякаш пред огромна аудитория, за да заяви: От днеска нататък българският род История има и става народ. Затова Раковски, първият гениален стратег на българската национална революция, е изобразен като съчетание от крайности, като проява на върховни черти от характера, импулси и действия – „мрачен узник в Стамбул, генерал в Балкана“, „поет и разбойник“, „мисъл и желязо“, „лира и тръба“. Затова Бенковски, водачът на панагюрското въстание с ексцентричен характер, е наречен сполучливо „човекът, що даде фаталния знак“. И в тази героична поредица достойно място заема Левски – представен в мига, когато напуска килията и тръгва по пътя на борбата, в моментите на най-блестяща апостолска дейност, в часа на предателството и в часа на смъртта – образ, изваян монументално в митотворческото съзнание на поета, лишен съзнателно от всичко битово, земно и преходно. Като герой Левски се явява в няколко горещи точки на Вазовото творчество – в разказите „Из кривините“, „Апостолът в премеждие“ и „Чистият път“, в повестта „Немили-недраги“, в романа „Под игото“ (в образа на Бойчо Огнянов). Навсякъде той е поставен на пиедестал, изобразен е като решителен, безкомпромисен, почти иконичен герой. Показателен за това отношение е отказът на писателя да разкаже за срещата на битово-колоритния Македонски и безсмъртния Левски (Милена Цанева) в Х глава на повестта „Немили-недраги“. В най-голяма степен обаче казаното важи за едноименната ода от цикъла „Епопея на забравените“. Стихотворението започва с обширен риторичен монолог на Апостола, станал повод за оживена литературна дискусия. Критикът д-р Кръстьо Кръстев упреква Вазов, че е изопачил представата за Левски като човек на делото, като естествен и прагматичен и го е представил като човек на колебанието и размисъла. Писателят обаче изхожда от своята художествена истина за героя, подчинена на общия епопеен замисъл, която, естествено, не се припокрива навсякъде с историческата. Към миналото Вазов пристъпя не като историк, а като поет, като психолог, като философ на човешкото поведение. Творбата открива полемиката за смисъла на живота, диспута за свободата и робството с една метафора в един богат на значения стих: Манастирът тесен за мойта душа е. Дякона е надраснал монашеското си битие, килията е отесняла за поривите на душата му. Съвестта му говори иначе. Служенето на Бога с расо, с пост и молитва не е истинско служене. Пътят през храма не е правият път към Всевишния. При Вазов не бива да се търси нещо повече. За богоборчество трудно може да се говори дори и в знаменития финал на одата „Кочо“: И Господ от свода, през гъстия дим гледаше на всичко тих, невъзмутим!… Дякона Левски не е разбунтувал се Божи служител като Гео-Милевия поп Андрей например. Напротив, той търси приобщаване към божественото, но такова, при което догмата ще стане безполезна и излишна: „мисля, че канонът / мъчно ще направи да замлъкне стонът“. Най-същественото обаче е друго – чрез проговорилата съвест на героя започва дебатът за служенето на народа, за пасивността и делото, за примирението и бунта. В дей-ствителност поетът се обръща към нравствените корени на учението, към християнството с човешко лице. Грижата за ближния, братската помощ и две-три прости думи на утеха към страдащия са нещо значително по-голямо и по-истинско от ритуалната жестовост в храма. Снизяването, битовизирането на канона, съчетано с разговорен език и прости примери от живота, обратно на тезата на Кръстев, са реверанс към другия, действителния Левски, за когото се знае, че е бил изключителен прагматик, непосредствен, контактен и прям: „Кажи ми, байо, кривиците си, аз – моите, пък да вървим напред!“ Защото Вазовият Левски в същинската част на одата далече не е такъв. Или – иначе казано – художественият образ е сложна рефлексия от историческа конкретност, битова непосредственост и романтична приповдигнатост, достигаща до божественост, святост и иконичност. Точката на този психологически уплътнен монолог е поставена по вазовски рязко, изведнъж: Рече и излезе. Почти навсякъде в „Епопеята“ героите са представени в преломни критични моменти от живота им, когато взимат съдбоносни решения. Веднъж направили своя избор обаче, те следват уверено поетия път. В този смисъл ритуалният поетически жест „Рече и излезе“ означава преминаване на героя в друга битийност, в качествено ново състояние на духа и на делото. Илюстрация на тази теза е и авторовата характеристика на Апостола, който вече живее „под вънкашност чужда и под име ново“. В същинската част на одата Левски е изобразен във величаво-патетична светлина. Той е безукорно честен, всеотдаен, предан на делото, устремен към заветната цел – всеобщото въстание и освобождението на народа. Мисълта за бунта е едничкото му вдъхновение, а отношението му към това съдбоносно бъдещо събитие – мерило за човешка нравственост. Налице са нравствените корелации на борбата – от една страна, твърдостта, куражът, постоянството, от друга – гордостта, подлостта, страхът. Апостола е вездесъщ. Той е едновременно навсякъде и никъде, превъплъщава се сполучливо в различни образи и все успява да се измъкне. Неусетно той се извисява, придобива необикновена романтичност и из-ключителност. Левски си играе с властта, подлудява я, тя е безсилна да го залови: …властта беше вредом невидима, строга, обсаждаше двайсет града изведнъж да улови тоя демон вездесъщ. Апостолските му деяния са достойни за възхищение, но онова, благодарение на което се откроява над своите съвременници, е историческата му прозорливост: В бъдещето тъмно той гледаше ясно. Поколения апостоли са будили народа, но само един е успял да прозре в бъдещето, внушава Вазов, и това е необичайното, великото в образа на Левски. Необичаен е и начинът, по който е представено отношението между Апостола и народа. Две успоредни и взаимодопълващи се тенденции характеризират това отношение: тенденцията за пълното единение и сливане между въжделенията на народа и делото на неговия Апостол и тенденцията за отграничаването на Апостола от народа, за иконизирането му и представянето му като безсмъртен светец, чиято личност е недостижима и непонятна за простосмъртните хора. Първата тенденция има своите основания в любимата Вазова теза за пиянството на народа в сублимния исторически момент. Думите на Апостола, прости и кратки, кристално ясни и за най-непосветените умове, пълнят с надежди душите на слушателите. Той е един от тях, те са негови братя и всеки помага на общото дело, с каквото може. Ролите са разпределени и същевременно подчинени на една върховна и свята цел. Апостола „си няма нищо“ и тъкмо затова дава всичко, тоест единственото, което има – своя живот. Лирическото отклонение в одата е кулминация на тезата за пълното сливане между Апостола и неговия народ: И всякоя възраст; класа, пол, занятье взимаше участье в това предприятье: богатий с парите, сюрмахът с трудът, момите с иглата, учений с умът, а той, беден, гол, бос, лишен от имотът, за да е полезен, дал си бе животът! Втората тенденция е не по-малко отчетлива. Апо-стола не е просто един от многото, внушава Вазов, Апостола е велик, той е Божи пратеник на земята, който проповядва истината, въздава справедливост и буди респект. Неслучайно образът на Левски е проектиран на плоскостта на световната история и митология, той е сравнен с Ян Хус, със Сен Симон и дори със самия Исус Христос. Мъченичеството му е съизмеримо единствено със съзнанието за поетата мисия. Обикновените хора благоговеят пред него, дори малко се страхуват: От лице му мрачно всички се бояха, селяните прости светец го зовяха… Ключова роля в открояването на образа на Апостола играе начинът, по който авторът говори за него. Интересен факт е, че името Левски е споменато единствено в заглавието на одата и само още два пъти в текста – в мига на изтезанията, когато трябва достойно да се легитимира пред тиранина. Навсякъде в останалата част обаче Апостола е назоваван с възвисяващото лично местоимение „той“: Девет годин той скита се бездомен, без сън, без покой… В бъдещето тъмно той гледаше ясно, той любеше свойто отечество красно… Той беше скиталец и кат дете прост… Той беше безстрашлив. Той беше готов сто пъти да умре на кръста Христов… Той беше невидим, фантом или сянка… Той беше предаден и от един поп… Чрез този похват поетът сякаш сочи високо горе в сферата на достойното и прекрасното и същевременно противопоставя Левски на поп Кръстьо, наречен с показателното местоимение „тоя“, съчетано с „туй“, сякаш назидателно го излага за показ и го изобличава. Така се реализира първата вътрешна опозиция в одата Апостол – предател. Те са противопоставени в типично романтичен план. На Апостола е присъщо всичко достойно, красиво, възвишено, героично, а на предателя е приписано всичко мерзко и долно: „тоя мръсен червяк, тоя низък роб…“. Романтичният стил на Вазов се отличава със съзнателно заостряне на контрастите и крайностите и затова допуска подобно изопачаване. В контекста на този стил изключително ефектна е перифразата при представянето на предателя. Образът на антагониста е майсторски изграден и чрез превръщане на името му в осъзнато табу, нарушаването на което би накърнило песента: …и чието име не ще спомена от страх мойта песен да не оскверня. Отношението на Вазов към предателя поп Кръстьо извежда на показ един от съществените белези, свързани с битуването на „Епопея на забравените“ в нашето социокултурно пространство. Става дума за това, че понякога художествените оценки на писателите по сила на въздействие върху масовата публика надминават официозните оценки на институциите. Историците и до ден днешен спорят дали поп Кръстьо е действителният предател на Левски, но от съзнанието на поколения българи вече не може да бъде изтрито Вазовото клеймо върху къкринския поп. Тъмницата изправя Апостола пред нови изпитания, разкрива нови черти от героичния му образ. Основното, с което се характеризира поведението му, е поемането на отговорността изцяло върху себе си – достойно, твърдо, последователно, високоморално поведение, съобразено с крайната цел да се запази организацията, да се съхрани тя за бъдещото въстание. Един нов романтичен контраст илюстрира състоянието на героя: „смъртта беше близо, но страха далеч“. За Вазов не е достатъчно само да противопостави Левски на конкретния тиранин – турската власт, за да изобрази цялото величие на подвига му. Затова изгражда опозицията им в световноисторическа перспектива: от едната страна са „царете, тълпата, мръсните тирани“, а от другата – постоянното търсене на истината, неспокойната човешка мисъл, подвизите на Прометей, Сократ, Колумб и Ян Хус и Голготата на Христос. От едната страна е грозният земен край на героите и мъчениците в тъмното робско минало, от другата – сияйният венец, с който ги увенчава бъдещето. В кулминацията на одата възлово място заема апологията на бесилото, символ едновременно на срама и блясъка и синтез на трите базисни начала в одата – тиранията, предателството и героизма в историята. В скалата на човешката нравственост бесилото е съизмеримо само с кръста, то е връх, отправна точка на духа към безсмъртието. Апологията на бесилото обаче включва и преодоляване на двуизмерната представа за него. В крайна сметка срамът отстъпва на блясъка както продадената съвест и позорът – на спечелената слава, на родилата се легенда за героя. Вазов съзнателно прокарва антитеза между смъртта на бесилото и смъртта в леглото, уточнявайки, че става въпрос за робското минало. Смъртта на бесилото е знак за свобода, белег за храброст, достойнство и чест. Кротката смърт в леглото характеризира подлеците, шпионите и мръсниците. Вазов доразвива унищожителния сарказъм на Ботев с мотива за „топлата соба“ от началото на фейлетона „Политическа зима“: „Приятно нещо е да има човек топла соба, самун хляб, парче сланина и няколко глави праз лук, пък да легне и да мисли или да спи и да сънува. Приятно е, но да има и една от тия две болести: или млада жена, или стар ревматизъм.“ Смъртта на бесилото изкупва срама, позорните страници от робското минало, за които на поета в „Епопея на забравените“ не му се ще да си спомня. Образът, изчистен от всичко преходно, става символ на епохата, на нейната героична и трагична същност. Заедно с това смъртта на бесилото продължава един мотив, който вече е станал легенда: „И твой един син, Българийо, / виси на него със страшна сила.“ Този мотив впоследствие богато е интерпретиран в митотворческата зона на българската поезия (например смъртта на поп Андрей от поемата „Септември“ на Гео Милев). Със своите изключителни черти образът на Левски се налага като централен в „Епопея на забравените“, а и в цялото Вазово творчество. Той е част от процеса на включване на литературата в националната културна памет, част от градивния пантеон на една млада нация.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

4 × two =