ИВАН ВАЗОВ – „ЕПОПЕЯ НА ЗАБРАВЕНИТЕ” – ПЪТЯТ КЪМ БЕЗСМЪРТИЕТО

Вазовият лирически цикъл „Епопея на забравените” отразява големия творчески конфликт на поета с духовните реалности на следосвобожденска България. Дванадесетте оди, включени в цикъла, са поетичен резонанс на противоречиви настроения, мисли и чувства, родили искреното желание на Вазов да изтръг¬не от тъмния мрак на забравата имена¬та на най-достойните българи от близкото минало. Затова и поетическите интонации са патетични, стихът – възторжено приповдигнат, а ритъмът на словото – устремен към трагична възхвала памет¬та на загиналите. Априлската епопея от 1876 г., изпъл¬нена с трагични исторически примери на български героизъм, е забравена. Именно този факт предопределя и из¬бора на заглавие – „Епопея на забраве¬ните”. Епичното е мяра на авторовото разо¬чарование, на неговия български срам от „тъмната” памет на поколенията, разкъсали приемствената връзка между две епохи. Но епичен е и „мащабът” на поетовата лирична възхвала на паметта и делото на „забравените”. Две десетилетия делят Вазовите съв¬ременници (цикълът е създаден през 1881-1884 г.) от Април 76 и 120 години от началото на Българското възраждане, завинаги свързано с името на Паи¬сий и неговата „История славянобългар¬ска”. Но всичко е забравено. Миналото на духа ни потъва в мрак. Именно от това поле на мрак и забрава Вазов изтръг¬ва трагичната светлина на своите сти¬хове, за да излее възторга си от мина¬лото и разочарованието от настоя¬щето. Мрак и светлина се срещат, гняв и дълбока почит се сливат. Диалектически противоречив е стихът на Вазов в „Епопея на забравените”, изразяващ конфликта между поет и действител¬ност, но въплъщава и най-същностното от Вазовата поетична Вселена – дълбоката, почти религиозна обич на твореца към България и нейната духов¬на памет. „Епопея на забравените” Възпява ду¬ха на забравените исторически личнос¬ти с национална значимост. Тук са Левски, Паисий, Кочо, Бенковски, Каблешков, братя Жекови, братя Миладинови, Раковски, Караджата и Волов. Възраждане и националноосвободителна борба очер¬тават тематичните граници на лирическия цикъл, но те са същност и творчески стимул на поетичното вдъхнове¬ние. Вазовата „Епопея” започва с „Левски” и завършва с „Опълченците на Шипка”. Индивидуалната личностна саможертва прераства във всенароден жертвен героизъм. Националноосвободителното движение е интерпретирано от Вазов като национална жертвена „Епопея”, оказала се „забравена”. Дългият „епичен” път на българина към свободата започва с Паисий и него¬вото просветлено от мисъл за бъдеще¬то на България духовно съзнание. Пре¬минава през саможертвената смърт на Левски, защитата на Перущица с тра¬гичния самоубийствен акт на „Кочо – простия чизмар”, за да достигне до високите епически пространства на изво¬ювана свобода – връх Шипка. В цялостния си творчески път Вазов търси духовния хоризонт на родното, българско самосъзнание. Неслучайно „Епопея на забравените” започва с поемата „Левски”. Конфликтът между човек и време, който тревожи творческото съзнание на самия Ва¬зов, ражда Вътрешно неспокойния мис¬ловен размисъл на лирическия герой с конкретна историческа назованост – дякон Игнатий – бъдещия Апостол на свободата – Левски: Манастирът тесен за мойта душа е. Кога човек дойде тук да се покае, трябва да забрави греховния мир, да бяга съблазни и да търси мир. Още в първите стихове на поемата „Левски” Вазов Въвежда основния проб¬лем за целия цикъл „Епопея на забраве¬ните” – „тесните” духовни граници на – националното съзнание и „забравената” идея за национална свобода. Метафоричен израз на тези поетически внушения е пространството на манастира, материализирало духовната ограниченост и тъмния мрак на непробуденото национално съзнание. Кано¬нът забранява греховната мисъл за сво¬бода да тревожи духовния мир на човека зад манастирските стени: „трябва да забрави греховния мир, да бяга съблаз¬ни и да търси мир.” Цитираното четиристишие завършва с анафората: „греховния мир …да тър¬си мир”. Тя определя не само многозначността на смисловото съдържание на лексикалната форма „мир” (свят и при¬мирие след бунт), но и очертава дълбо¬кото противоречие между реалното човешко битие на лирическия герой и не¬говия духовен свят, търсещ нови хори¬зонти, съизмерими с личностната тре¬вога, разтърсила съзнанието: Мойта съвест инак днеска ми говори. Това расо черно що нося отгоре, не ме помирява с тия небеса и когато в храма дигна си гласа химн да пея богу, да получа раят, мисля, че топ слуша тия, що ридаят. Гледната точка на поетическия пог¬лед е променена. Вътрешният глас на съзнанието („дигна си гласа”) изравнява човека с Бога. Лирически герой и Божествен разум чуват „гласа” на раждащата се идея за национална свобода в душата на човека. Долу, сред тъмния мрак на плачевния „живот нетърпим”, остава робската ограниченост на духа. Душата е готова за полет, за бунт и борба. Духовното израстване на лирическия герой Вазов изразява чрез Вътрешен монолог: Мисля,… че не таз килия извожда нататък, че из света шумен пътят е по-кратък, че сълзите чисти, че вдовишкия плач, че потът почтений на простий орач, че благата дума, че правото дело, че светата правда, изказана смело, че ръбата братска, без гордост, без вик, подадена скришно на някой клетник, са много по-мили на господа вишни от всичките химни и тропари лишни. Деветстепенната градирана възходя¬ща скала на вътрешен спор, очертана чрез употребата на противопоставителния съюз „че”, изразява пътя за ду¬ховно надмогване на мрака, отделящ човека от светлия хоризонт на свободата, към който лети вече мисълта на лирическия герой: „…мисля, че канонът мъчно ще направи да замлъкне стонът; че ближний ми има нужда не в молитва, а в съвет и помощ, когато залитва; и че ще е харно да оставя веч таз ограда тиха, от света далеч, и да кажа тайно две-три думи нови на онез, що влачат тежките окови…” Поставен в проблемната ситуация на избор, героят на Вазов надмогва мрака в душата си. Сам избира евангелския хо¬ризонт на свободата: „Рече и излезе”, а себе си обрича на мъченическа смърт. Свободата е новият олтар за изповед на лирическия герой. За да освети жертвения път на Лев¬ски, Вазов представя живота му, ретроспективно превръщайки човешкото му битие в своеобразен летопис на но¬ва възрожденска святост. Близостта с художествените послания на старобъл¬гарското житие е очевидна: Девет годин той скита се бездомен, без сън, без покой, под вънкашност чужда и под име ново, и с сърце порасло и за кръст готово, и носи съзнанье, крепост, светлина, на робите слепи в робската страна. Появява се символният обем на свет¬лината. Тя е част от словото на Апос¬тола, част от святата мисъл за сво¬бода. Светла духовност и национална сво¬бода стават синоними: Думите му бяха и прости, и кратки, пълни с упованье и надежди сладки. Говореше често за бунт, за борба, кат за една ближна обща веселба в бъдещето тъмно той гледаше ясно. Той любеше свойто отечество красно. Вазов оформя проблемно ядро от символно обвързани художествени образи: светлина – свобода, любов – отечество. Словото е светлина, словото за сво¬бода, „за бунт, за борба” е светла любов към отечеството. Тази жертвено кра¬сива обич ще донесе свободата на България: говореше тайно за ближний преврат, за бунт, за свобода, за смъртта,за гробът и че време веч е да въстане робът; че щастлив е оня, който дигне пръв народното знаме и пролее кръв че страхът е подлост, гордостта – пиянство, че равни сме всички в големия час той внасяше бодрост в народната свяст. Пламъкът на ново, непознато апостол¬ско слово осветява пътя към свободата, но и пътя към нова мъченическа смърт, изравняваща Левски по святост на духа с библейския образ на Спасителя: Той беше безстрашлив. Той беше готов сто пъти да умре на кръста Христов, да гори кат Хуса или кат Симона Смъртта бе за него приятел и брат Той не знаеше отдих, ни мир, нито сън, обърнал се беше на дух, на огън. Вътрешният духовен свят на Вазовия герой е изпълнен със светлина. Тя е път към неговата художествена сакрализация. Канонизирането на Апостола на свободата е националноисторически факт. Сакрализирането на духа му е акт на всенародна почит и благодарност. Приживе е обявен за светец. Идеята за святост се ражда спонтанно в душата на народа: Селяните прости светец го зовяха слушаха с трепет, с зяпнали уста неговото слово сладко и опасно. Светлината ражда светлина („тям на душата ставаше по-ясно”). Думите на Апостола за свобода раждат епичните измерения на българския жертвен дух през Април 1876 г.: И семето чудно падаше в сърцата и бързо растеше за жътва богата. Финалът на поемата е трагичен апо¬теоз на човешката жертвена смърт. По сила на внушението наподобява древногръцкия катарзис. Тъмният мрак на робското минало вли¬за в странен поетичен диалог с трагиката на всенародната болка от смърт¬та на Апостола: О, бесило славно! по срам и по блясък ти си с кръста равно! Мрак и светлина влизат в противоре¬чие, за да очертаят в битката между живота и смъртта нетленното духов¬но битие на националното безсмъртие: О, бесило славно! Теб те освети смъртта на героите. Свещено си ти. Ти белег си страшен и знак за свобода. и смъртта на тебе, о бесилко свята, бе не срам, а слаба нова за земята и връх, откъдето виждаше духът към безсмъртието по-прекия път! Вазов изравнява националната духов¬ност с общочовешките стойности на вечната хуманност. Възпява епично духа на Апостола, забравен от съвременници¬те на поета в нова, свободна България. Кулминационен момент в патетично разгърнатата трагична Възхвала на загиналите през Април 76 г. е Вазовата творба „Кочо” („Защитата на Перу¬щица”) от „Епопея на забравените”. Поведението на „Кочо – простия чизмар”, надскача мярата за човешки реал¬ното, отива „отвъд” разума и историческата логика. Свръхусилието на личност¬та да защити своето достойнство ражда „лудостта” на роба за миг да се назове свободен и да потъне във вечното прос¬транство на безсмъртието. Остава гор¬достта на наследниците, но за съжаление тяхната памет тъне в забрава. Отново поетичните тонове на Вазо¬вото слово са мажорни, изпълнени с тържествена красива трагика: О, движенье славно, о, мрачно движенье, дни на борба горда, о, дни на паденье! Епопея тъмна, непозната нам, епопея пълна с геройство и срам! Слава и мрак, геройство и срам – са бинарните двойки, очертали дълбокия драматизъм на една човешка съдба, превърната от историческия мит в мяра на националното и общочовешкото в нравствения летопис на времето. Но върховният миг на нечовешка дързост превръща обикновения, неизвестен „прост чизмар” от Перущица в нравствен еталон на извисена над мярата нацио¬нална духовност. Кочо – „простият чизмар” – въплъщава нечовешкото усилие на българина да бъ¬де свободен, да извоюва свобода за себе си и за цял народ. Но тази епичност на духа е забравена и Вазов напомня трагич¬ния исторически факт чрез анафората в трети и четвърти стих: Епопея тъмна, непозната нам, епопея пълна с геройство и срам! „Тъмнината” на националната памет е контрастен синонимен вариант на „тъмната” гневна лава, родила бунта в душата на Кочо и на хиляди безименни българи. Именно те разсичат мрака на робския делник през Април 76 г. с безу¬мието на голямата обич към близки, на¬род и родина. Те пожелават свобода за родовите огнища, но и за духа си. В това е величието на тяхната „тъмна” гор¬дост, оставила трагична следа в „тъм¬ната” епопея на епохата, „пълна с герой¬ство и срам”. Това са „дни на борба горда”, но и „дни на паденье”. Контрастът, като вътрешна опозиция на човешки дух и робска действител¬ност, на поетична мисъл и трагична следосвобожденска реалност, е художествен израз на бунтуващо се творческо съз¬нание. То улавя динамиката на епоха и време, достигнала своя героичен връх по време на Априлското въстание, но и своето срамно, „тъмно” падение, когато след Освобождението е забравено делото на загиналите. Епохата има двойно – контрастно из¬мерение – преди („дни на борба горда”) и след Освобождението („дни на паденье”). Времето е съизмеримо с „тъмната” гор¬дост на въстаналия роб и с „тъмната” па¬мет на свободния човек. Стойностите на хуманното са разколебани. Общочовешкото се оглежда в конкретноисторическото. Пространството на храма в Перущи¬ца разширява вътрешния си художествен обем. Преодолява „мрака” на следосвобожденската действителност. Извисява ръста на „епоха тъмна, непозната нам”: Храмът беше пълен с деца и невести, с въстаници бодри и бащи злочести, които борбата в тез зидове сбра. Вазов въвежда темата за злочестата народна и лична човешка съдба: „…, бащи злочести”. Индивидуално-лично и национално-историческо битие се сливат в трагичния избор на въстаналите. Те приемат жертвената си участ като предопределена историческа необходимост: Участта си всякой вече я разбра. Борците държаха и никой от тех за сдаване срамно уста не отвори и лицето първи да си опозори. Буря бушува в душата на всеки един от защитниците на храма – символ на човешко и българско достойнство. Драма¬та на духа има външен, общественоисторически резонанс. Тя „проектира” пътя към свободата, чертае светлата пътека към бъдещето на България. Настояще и бъдеще се сливат в тревожната динамика на Вазовия стих: Борбата кипеше отвътре, отвън. Във всичките очи пламтеше огън. Наречията – „отвътре, отвън” – изразя¬ват противоречивите настроения и чувства на поет и колективно лирическо съзнание. Битката за човека е битка с негати¬вите на времето. Поетичните послания имат конкретноисторическо съдържание, но изразяват и актуалността на Вазовата гражданска позиция. Духовни¬ят обем на светлината свързва минало и настояще. Поет и въстанал народ се сре¬щат в полето на вътрешно озарение, на духовно извисяване. Огънят на бунта, пламнал от светло¬то слово за свобода на Апостола, пречи¬ства духа и цял народ приема нравстве¬ния залог на саможертвата: И боят кипеше отвътре, отвън. Много борци хладни спяха вечен сън, и димът бе гъстък, и смъртта не беше ни грозна, ни страшна, и кръвта шуртеше из женските гърди наместо млеко. Непримирим е българинът със своята робска участ. Приема смъртта, за да познае скръбния, баладно извисен образ на жадуваната свобода. Неслучайно смъртта не е „ни грозна, ни страшна”. Тя е другата, инобитийна проекция на сво¬бодата, от чието имагинерно простран¬ство сякаш идват мажорните акорди на Вазовата трагична възхвала: „Перущице бледна, гняздо на герои, слава! Вечна слава на чедата твои, на твоята пепел и на твоя гроб, дето храбро падна въстаналий роб! Слава теб, че ти се одържа до крайност и бори се в пушек, и падна със сияйност. „ Светлото слово на Апостола за свобода ражда „лудостта” на бунта и красивата саможертва на перущенци. Реалността на конкретен исторически миг се изпълва с вечните стойности на безсмъртието. Чрез тристепенната градирана скала („Слава!”, „Вечна слава!”, „Слава теб!”) на патетична възхвала, Вазов скланя в дълбок поклон духа на България пред свет¬лата памет на загиналите. Стихът из¬равнява национално-българското с общочовешкото в полето на вечна скръб, раз¬търсила сетивата на поета, но забра¬вена от съвременниците на нова, свобод¬на България. В миговете на светла болка, когато усещането за вечност на саможертвата изпълва вътрешния свят на твореца, зазвучават финалните кулминационни сти¬хове на Вазовата творба: „Във тоя миг Кочо – простият чизмар, наранен, отслабнал и бунтовник стар, повика жена си – млада хубавица, на гърди с детенце със златна косица – и рече: „Невясто! Виж, настая сеч и по-лошо нещо… ти разбираш веч – Искаш ли да умреш?” Бунтът е колективно дело. Но приме¬рите за национално безсмъртие, макар и обобщени от историята, присъстват като лична човешка трагедия в индиви¬дуалното нечовешко усилие на „Кочо – простия чизмар” да опази честта и дос¬тойнството на българския дух чрез саможертвената смърт на родовия кълн, на семейството. Убива жена и дете, за да ги последва след миг „обагрен, грозен, страховит, с отворени очи и със нож за¬бит” в обетованото пространство на „вечната” свобода. Покоят, роден от трагичната болка, въплътила възхвалата на красивата жертвена смърт на Кочо и на всички защит¬ници на Перущица, е художественото про¬странство на опазена почит към духа на всички „забравени” от епичното време на предосвобожденска България. Дълбока поетична и синовна почит, изразена чрез дванадесетте трагични оди от Вазовата „Епопея на забравените”! В храмовото пространство на българската жертвеност поетът изписва иконописния лик на Бенковски: „Героят, юнакът с мисъл на челото, на подвига знаме, душа на делото, човекът що даде фаталния знак. Гласът, който каза: „Вървете! Да мрем! Ставайте, робове! Аз не ща ярем!” От духовния иконостас на Вазовото поетично слово към „бъдещето бодро поколенье” гледат Раковски, Волов и Караджата. Но светлата пътека на бунта е „прорязана” от духовните светилници на българските възрожденци – Паисий, бра¬тя Миладинови. Свят олтар в храма на българската ду¬ховност е монументалният образ на Балкана. Той извисява ръст с националната ге¬роична слава на „Опълченците на Шипка”. Пътят към безсмъртието в „Епопея на забравените” на Иван Вазов започва с родолюбивия пламък в словото на Паисий, написал история не само на миналото, но показал и пътя към бъдещето: От днеска нататък българският род история има и става народ! Духовното превъзмогване на робския мрак преминава през Христовата смърт на Апостола на свободата – Левски, събира трагичния устрем към свобода на цял народ в светлата саможертва на перущенци. Подвигът на Кочо и на опълчен¬ците на Шипка открива пътя Към свобо¬дата, родила националното безсмъртие, за Което пее духът на България в лирич¬ния благослов на Иван Вазов: „И днес йощ Балканът, щом буря зафаща, спомня тоз ден бурен, шуми и препраща славата му дивна, като някой ек, от урва на урва и от век на век!”

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

twelve + sixteen =