ИВАН ВАЗОВ – „ДЯДО ЙОЦО ГЛЕДА”

Вазовият разказ „Дядо Йоцо гледа” въвежда проблема за духовния взор на българската национална самоидентификация. Да определиш себе си като бълга¬рин във време на духовен кризис, когато несвободата е вътрешно състояние на мисъл и съзнание, за Вазов е висша проява на дълбоко почувствана и осъзната национална принадлежност. Духовният взор на неговия герой дядо Йоцо носи ка¬то съкровена мечта от миналото образа на свободата. Вазовият герой единс¬твен „вижда” сбъднатата реалност на мечтата за свободна България. Душата му е пронизана от светлината на предосвобожденския романтичен порив към обе¬тованото пространство на свободна българска земя. Макар и сляп, дядо Йоцо успява да „види” бъдещето на родината чрез духовната светлина на своята вяра в българското. Тя го озарява вътрешно, дарява го с друг вид сетива. Й дядо Йоцо устремява духовен взор към свободата на българското. Започва да „вижда”светлия образ на свободата. От мрака на мина¬лото, от предосвобожденското робско време идва този особен духовен взор. Той извайва с потоци светлина визуалния иконописен образ на свободна България. ,.Гледа”дядо Йоцо лика на свободата и ду¬шата му ликува. На светлия екран на мисловната памет слепият Вазов герой „вижда” „пейзажа”на „българското”, който живее чрез свобода¬та на дух и мисъл. Душата на дядо Йоцо „прелива”от свобода. Той я носи като све¬тъл взор в мисълта си. Тя е част от българската същност на Вазовия герой. Дя¬до Йоцо е духовно свободен и мисловно ..зрящ”. Затова и той единствен „гледа” и „вижда” свободата на родината. Човек и родина търсят единното прос¬транство на свободата си. Пред олта¬ра на „българското” е обрекъл душата си дядо Йоцо. Той „вижда”бъдещето на българския дух. Образът на свободата, на свободна България, като светла икона живее в мис¬ловното битие на дядо Йоцовата душа. В това пространство от светлина, ка¬то взор, дошъл от бъдещето на родина¬та, Вазовият герой вписва „видените”от свободния дух на мисълта му „пейзажи”на „българското”. Духовният взор е обърнат към „българското” и светлата икона на свободата е назована с името на Бълга¬рия. Тя е незримо изписана единствено в „храма” на дядо Йоцовата душа. Свобод¬на, следосвобожденска България е „сля¬па” за духовната същност на българското, родно пространство. Вазовите съв-ременници възприемат действителнос¬тта о тъмни, сякаш „слепи” души. , Ще рече човек, че те са слепи, а аз гледам!” – възкликва дядо Йоцо. Несвободни хора с „тъмни” умове и ду¬ши живеят редом със „зрящата”, „виждаща” свободата на България душа на Вазовия герой: „…нему се струва, че някъде в дълбочините на душата му едно слънце из¬грява и осветлява всичко и той вижда пак зелени планините и голите чуки, с орли, накацали по тях, и белия божи свят, чудесно хубав!” Сякаш от света на робството, от най-тъмната дълбина на робския мрак идва поривът към свобода на Вазовия герой. Донесен е със светлика на раждащата се и извисяваща „ръст”, като изгряващо слънце, мисъл за свободното духовно би¬тие на родината. Мисълта за България ражда светлия празник на духа, извоювал свободата си и „видял” зримия „пейзаж” на „българското”. Той е идентичен с пространството на свободната духовна родина. „Пейзажът” на свободния дух търси сре¬щата с „пейзажа” на „българското”, кой-то за дядо Йоцо е въплътен в трите сре¬щи с духа на България, „видян” с мисълта за свободното бъдеще на родината. Висока, пронизана със светлина, е ми¬сълта за България на Вазовия герой. Затова и художествената среда, в която той търси среща с „българското”, е проектирана от автора „високо” сред планинските усои на Балкана: ,,…В един висок усоен валог”. Определен е ракурсът на „гледането”, на „виждането”. От високо дядо Йоцо „оглежда” полето на „българс¬кото”, търси визуална среща с душата на българина. Иска „да види” лика на роди¬ната, но с иконописния ореол на свобода¬та. Вазовият герой „гледа”свободното бъ¬деще на родината от робския мрак на миналото, в което е живял и загубил зре¬нието си. Високо над дълбокия мрак на българската следосвобожденска слепо¬та лети духът на предосвобожденска България, „виждаща” свободата си чрез взора на „ослепелия” за нихилизма и ро¬довата забрава дух на дядо Йоцо. Той „оглежда” тъмната, сякаш мъртва, душа на своя съвременник и учудено пита: „Де българското?” Срещата с българското духовно битие на свободата за дядо Йоцо е изцеление от мрака и възкресение от духовната слепота на забравилия свободата си взор на българската душевност. Единствен мотив за живот на Вазовия герой е „да види” прогледналия дух на нова, свободна България. И той успява да дочака първата си сре¬ща с „българското”. „вижда” свободата, материализирана във възкресената инс¬титуционална мощ на българската държавност. Душата му „застава” в дълбок, трепетен поклон пред атрибутивните знаци на „българското”. Представата за възстановена държавност е въплътена в сребърните еполети, медните копчета и акселбантите от мундира на околийския началник. Дядо Йоцо „вижда” първия материали¬зиран образ на „българското”. От тази среща душата и мисълта на стареца из¬висяват „ръст”. Изравняват се с духа на свободна България. И сякаш не Вазовият герой, а душата му „целува” знаците на „българското”- сребърните еполети вър¬ху раменете на „българския паша”: „Дядо Йоцо приближи към него, премести си шапката под лява мишница, … попипа с тре¬петна ръка сребърните еполети на раме¬ната му, па се подигна, та ги целуна.” Целувката на дядо Йоцо е първата художествена степен от дълбокия поклон на българската душа пред материални¬те знаци на „видяната” свобода: „Господи, видох – продума старецът. Който се прекръсти, па си изтри с ръкава сълзите, що бликнаха из мъртвите му очи.” Робска България, жадуваща свобода, покръства душата на стареца пред „пейза¬жа” на „българското”. И той „Вижда” сакралния свободен лик на родината, врязан като светъл „взор” в духа му. Минало и бъдеще се срещат чрез кръстния знак на издигнатата за благословия десница на Вазовия герой, а душата с благодарст¬вен трепет се „покланя” пред възстано¬вения свят олтар на отечеството: „Па се поклони ниско и рече: – Сега прощавай, синко, че ти направих труд! – И тупайки с тояжката, гологлав, излезе.” Целувката на стареца, кръстният знак и дълбокият благодарствен поклон чер¬таят трите градирани степени на духовно израстване и просветление, с които душата на слепия дядо Йоцо превъзмогва „слепотата” на съвременниците си. Повежда ги към „видяното”, единствено от него, бъдеще на България. Ликува душата на дядо Йоцо, обгърна¬та от светлината на акварелния „пейзажен” рисунък на бъдното, в което разт¬варя празнични двери духът на родината. Тази „прегръдка” с бъдещето „вижда” Вазовият герой. Той пътува мислено, уне¬сен в шума на Искъра, към светлото „виждащо око” на духовния си взор, в което пламти „изгрялото” вечно слънце на сво¬бодна България. Ако първата визуална среща с „пейзажа” на „българското” за дядо Йоцо е с атрибутите на възстановената държавна институционалност, то втората е с военната сила и мощ на България. Сетивата на стареца, търсещи духа на родината, „виждат” бъдещето й в красивата горда осанка на единствения войник от селото. Той е новата овеществена представа за „българското”. Неговото присъствие разтърсва с непосилно въл¬нение душата на Вазовия герой, „видял” новата военна слава на България: „Ста¬рецът го усеща по сабята, която чатка по камъните. Той се спуска и стиска пъргава¬та му ръка… Па му бара дебелия шинел, копчетата, фуражката, хваща сабята и я целува.” За втори път духът на две епохи, разде¬лен от „слепотата” на следосвобожденска България, преоткрива общото си национал¬но бъдеще чрез благодарствената целувка на Вазовия дядо Йоцо. Душата му притихва в молитвен поклон пред бъдещето на България. „Пейзажът” на „българското”, изваян от светлата радост на духа, Вазов материализира чрез двете трепетни съл¬зи върху лицето на стареца, очертали символно дългия път на българина от тъмни¬ната на робството към светлия празник на дочаканата свобода. Автор и герой остават контрастно разделени в светлосянката на „видените” от различен духовен ракурс „пейзажи” на ..българското”. Дядо Йоцо „гледа” бъдеще¬то на България, а Вазов вижда разочаро¬ванието от настоящето. Съвременниците на автор и герой но¬сят тъмната „слепота” на времето в ду¬шите си. Разочарованието ги гнети. Се¬тивата им огрубяват и те стават далеч¬ни, чужди наблюдатели на епохата, в ко¬ято живеят. Не усещат пулса на Време¬то, „ослепяват” за „българското”, което, независимо от всичко, живее в ритъма на нерадостния им живот: „В тия няколко бедни хижи вестник не идеше, защото никой не четеше: даскал нямаше, защото ня¬маше школо; поп нямаше, защото нямаше черква, стражар не стоеше, защото няма¬ше община – слабо се чу и сръбската война… Стигаха само мътни, неопределени слухове – никой добре не знаеше – не оста¬на време за любопитство и за работа на тъмните умове на тия тъмни хора.” Ритъмът на времето е необходим един¬ствено за душата на дядо Йоцо, в която резонира пулсът на епохата. Той търси общото, единно дихание на човек и време, на общество и епоха. То дава живот на „видените” с мисълта за бъдещето на ро¬дината визуализирани представи за „българското”. Героят на Вазов се противо¬поставя на „слепотата” на времето, изп¬равен на границата между светлина и мрак. Превръща „всевиждащия” взор на ду¬шата си в мяра за национална принадлеж¬ност и обществена ангажираност. Той пръв „вижда” потоците светлина, идващи от бъдещето, които разкъсват мрака в душите и разтърсват с ритъма на новото време съзнанието и на Вазови¬те, и на дядо Йоцовите съвременници. „Вижда” пътя на духа към нова България. Но „съзира” и новата жажда за живот. Тя е родена от светлината на „виждащата” бъдещето си душа чрез третата среща с „българското”: „Разнесе се слух, че ще прокарват желе¬зен път из клисурата на Искър – и разтресе като с чук душевната му летаргия… – Как? Българска железница?…” Миналото устремява „взор” към бъде¬щето. Две епохи „се вглеждат” една в дру¬га и търсят брод за българската душев¬ност. Единствено душата на стареца „вижда” съградения мост между епохите и възхитена, поема пътя към бъдещето: „Изпълни се душата на дядо Йоцо с възхи¬щение … Сега българското му се предста¬ви нещо велико, могъществено, необятно … Неговият убоги ум не можеше да побере всичкото това величие – сега то го пора¬зяваше, смайваше със силата си и пълнеше с гордост душата му: българска ръка сече¬ше планините, българският ум измисляше работи, да се чуди и мае човек!” Бъдещето стремглаво „лети” към дядо Йоцо. Оглася душата му с „писъка” на новата железница. Тя отделя завинаги „виждащия” взор на героя от духовната сле¬пота на времето. Душата му ликува, потопена в звуците на идващото ново време. Неговият невнятен език „изписва” дълбоко в съзнани¬ето на стареца проектирания път на сво¬бодна България към бъдещето. Тя „разчи¬та” и знаците на националната съдба в грохота на железницата. Бъдещето ся¬каш „докосва” душата на дядо Йоцо. Прие¬ма във въображението му образа на кри¬лат огнен змей: „Пищеше и трещеше „българската же¬лезница”! Той сякаш оживя, възроди се… Железният път се свърза в мислите му с понятието за свободна България. Топ му го¬вореше с гърмежа си ясно за новото, за „българското” време. – Възкрьсваше при ехтежа на влака – … той олицетворяваше пред него свободна България…” Бъдещето сякаш „спира” пред „взора” на дядо Йоцовата душа, „прелетяло” като крилат змей над гори и усои. С огнената си диря то просветлява духа на „виделия” лика на свободата. В мисловния взор на дядо Йоцо България „вписва” лика си, а бъдещето облъхва със светлина образа на родината. „Видял” духовния образ на „българското”, изповядал душата си пред Богородичния лик на свободата, старецът умира с „взор”, обърнат към бъдното, поздравявайки нова България. Дядо Йоцо ненаситно „гледа” духовно¬то битие на „българското”, недокоснал душата си до разочарованието на „зря¬щите”, слепи за свободата, свои съвре¬менници. Вазовият герой маха с шапка за поз¬драв. Изправен високо на канарата, пос¬реща с вълнение всяко следващо поколение, докоснало се до духовния безкрай на „българското”. А в него завинаги оста¬ва трепетният поздрав към България на дядо Йоцо: „Една вечер Йоцо не се върна вкъщи – беше ненадейно издъхнал, поздравявайки нова България…”

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

six + fifteen =