Иван Вазов – БЪЛГАРСКИЯТ ЕЗИК

История на творбата Стихотворението „Българският език” е включено в стихосбирката „Поля и гори”. Тя е отпечатана през 1884 г.,през така наречения „пловдивски период” – най-плодотворния в творчеството на Вазов. Още първото произведение от книгата – „Отечество любезно, как хубво си ти!”, подсказва основното й насоченост – възхищение и ревностна защита на всичко родно. Самият Вазов споделя, че по това време е бил „упоен от красотите на България”.

Патриотичното чувство е основното емоционално настроение в творбите от стихосбирката. Но за поета патриотизмът не се изчерпва само с обич към българското, той се проявява и в страстната ми защита, когато някой дразне да уязви националното достойнство. От Освобождението са изминали само пет години, но вече се чуват обвинения кам българите, че били получили даром свободата си, че нямат свои ярки герои и изявени творци, че речта им е груба и негодна за създаване на литературни произведения. Ускорите подхранват родолюбието на поета, стимулират го да изобличи позорните и неоснователни нападки. За създавани на творбата авторът уточнява, че е написана в отговор на „единодушните почти твърдения за грубост и немузикалност на нашия език”, давани от чужденци, но повтаряни и от „самите българи”. Както за одата „Опъченците на шипка”, основният стимул за написнването и на „Българският език”е нараненото национално достйнство.

Композицията Одата „Българският език” е изградена от осем четиристишни строфи. В постройката се обособяват два идейни центъра. Първите четири строфи отхвърлят несправедливите обвинения чрез майсторска характеристика на красотата и богатството на родната реч. Вторите четири строфи имат друга задача – те също опровергават злостните нападки ,но агументите произтичат от възможността на българският език да бъде градиво за творчество, да предаде „създаньята на творческата мисъл”. Поетическият изказ вече преминава към глаголните форми на първо лице (слушам, ще взема, ще предам, ще обриша), за да приобщи и самия лирически говорител към истинските ценители и познавачи на творческата мощ на нашето слово. Между двете части се наблюдава смислово и емоционално противопоставяне. Лупа Опиянен от скоро извоюваната свобода, българският народ има нужда да подхрани своета самочуствие.

Езикът е най-красноречивият белег на народността, той е емблема на българщината. За автора няма по-убедителен начин да стимулира националното достойнство на сънародниците си от това да отвори очите им за красотата и мощта на тяхното слово, да предизвика гнева им срещу жалките му ругатели. Не случайно първият стих определя езика с епитета „свещен” и с метонимията „на моите деди”. Двете художествени средства приписват на езика библейска значимост: той е праначалото на всичко родно, носи древни послания. Самата дълговековна история на словото е гаранция за неговата вечност. То е било хранилище на живата традиция през столетия, пренесло е духовното богатство на народа във времето. Речник Лирически говорител – този, от чието име се води изказът в лирическата творба.

В стихотворението „Българският език” лирическият говорител е поетът – като познавач и защитник на езика, а не Иван Вазов, който е написал текста на стихотворението.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

12 − five =