ИВАН ВАЗОВ – „БЪЛГАРСКИЯТ ЕЗИК” – ВРЪЗКАТА РОДЕН ЕЗИК – ЧОВЕК

Вазов обича, цени и владее до съвършенство българския език, което му помага да се изяви като един от неговите безспорни първомайстори и ревностни защитници. В редица популярни стихотворения, в множеството лирични отклонения в различни произведения и в статията си „Нашият поетичен език” той изразява емоционално и аргументирано отношението си към толкова актуалните по негово време езикови проблеми.

Сред най-вълнуващите и запомнящи се творби на тази тема е стихотворението „Българският език” – една малка ода, в която Вазов още през 1883 г. утвърждава родния език като непреходна ценност, съхранила духа на народа и даваща му правото да се определи като нация. Връзката роден език – човек, защитена така блестящо в стихотворението, доказателствено интерпретира тезата, че езикът е духовната същност на човека. Той е носител на ценностната му система, определя националната му принадлежност. В този смисъл езикът се схваща като един от първите по важност белези на народностното и националното самосъзнание. Родният език хвърля мост към миналото на човека, носи и предава колективната народна памет през вековете с първите думи на майката и с първото формирано съзнание за родина. Това са доводите на лирическия говорител в „Българският език”, идентичен със самия поет. Той разкрива значимостта и характера на връзката роден език – човек, като възхвалява и защитава българския език от необоснованите нападки, представя го пред съвременниците си и идните поколения като непреходна личностна и национална ценност. Първият идейно-емоционален център в тази творба, който проследява във времето връзката човек – роден език, се опреде¬ля от израза „Език свещен на моите деди”. Лирическият говорител търси поетични аргументи за значимостта на езика най-напред в неговата същност като национално-историческа категория. Родният език е „свещен” за всеки човек, но за българина той е бил и пазител на народността му през ве¬ковете, а в епохата на Националното възраждане става един от критериите за наци¬онално самоопределение. Драматичната историческа съдба на българския народ наmира отражение и в езика. Времето търси своя смисъл. Трагизмът на миналото е назован чрез езика. Той съдържа много повече думи за мъка и болка, отколкото за радост и забава: Език свещен на моите деди, език на мъки, стонове вековни, език на тая, дето ни роди за радост не – за ядове отровни.

Родният език е не само носител на ду¬ховността и историческата памет на народа, но и най-свидното притежание за всеки човек. В цитираната строфа ли¬рическият говорител много пестеливо, но развълнувано пристрастно изразява си¬новното си чувство с определението: „език на тая, дето ни роди” – т. е. на рождената майка и на майката-родина. Любовта към майката, дала живот, е любов и към род¬ния език. Внушена е идеята за защита на всичко родно. Една от неговите ценности е езикът. Възхвалата и защитата на българ¬ския език е всъщност и основната идея на творбата. Вазов завладява читателя със си¬лата на искреното патриотично чувство, убеждава с логическите инструменти на поетичните послания, възходящо градирани, които с всяка следваща строфа се обогатяват с нови смислови и емоционал¬ни нюанси. Въображаемият диалог-полемика, който води лирическият говорител с хулителите на българския език, разчупва рамките на традиционната ода.

В „Българският език” утвърждаването на значимостта на връзка¬та роден език – човек, на необикновената роля на езика за българина специално и на езиковото богатство, което той притежава, се постига не с познати „венцехваления”, а с динамичното противопоставяне на аргу¬менти „за” и „против”, с развълнувания изповеден тон и преките обръщения на човек, бранещ собствения си език: Не, ти падна под общия позор, охулен, опетнен със думи кални: и чуждите, и нашите във хор, отрекоха те, о, език страдални! Лирическият говорител болезнено пона¬ся отправените несправедливи упреци към българския език, че не бил достатъчно бо¬гат и гъвкав, за да изрази дълбочината на творческата мисъл или всички трепети на нежното чувство. На тях той противопос¬тавя неговото безспорно лексикално бо¬гатство и невероятни възможности за из¬разяване на всяко чувство и мисъл. В тези свои съждения поетът не е в плен на при¬същата на одата идеализация, защото ис¬торията на българския книжовен език и писменост крие наистина неизчерпаеми възможности за обновление и разцвет след всеки принудителен период на застой, какъвто са вековете робство.

При пла¬менната възхвала, която е едновременно и защита на българския език, връзката ро¬ден език – човек се обогатява с още един щрих: това духовно богатство е основателна причина за лична и нацио¬нална гордост на българина. Реторичният въпрос: „ Разбра ли…? ”, е не само умело из¬ползван художествен похват, но в случая и страстно обръщение към всеки читател да осъзнае тази истина: Разбра ли някой колко хубост, мощ се крий 6 речта ти гъвкава, звънлива – от руйни тонове какъв разкош, какъв размах и изрази тост жива? Контрастните епитети и сравнения, с ко¬ито лирическият говорител характеризира достойнствата на родния език и отхвърля нападките на неговите хулители, опозици¬ите: „вековни – модно”, „свещен – низко”, „песен – ругателство”, утвърждават още веднъж нравствената и естетическа ценност на езика. Той е смисъл за живота на всеки човек и народ. Поетът не само защитава с одична възхвала българския език, а чертае и художествената перспектива на връзката роден език – човек. Тя е поглед към бъде¬щето на българина. Затова Вазов счита за свой творчески и патриотичен дълг да до¬каже на дело с художествените стойности на поетичното си вдъхновение силата за въздействие на родния език. Това е най-силното оръжие на твореца за реабилита¬ция на родното, което се защитава с опазе¬ните езикови ценности. Вазов ще предаде родното слово на идните поколения с це¬лия му блясък. То е най-ценно национал! достояние: ох, аз ще те обриша от калта и в твоя чистий блясък ще те покажа, и с удара на твойта красота аз хулниците твои ще накажа. Изпод неговото перо – не само в това стихотворение, но и в цялото му творчест¬во – българският език наистина присъства в цялата си красота, звучност и богатство.

Вазов дава прекрасен пример как трябва да се пазят и защитават езикът и всички на¬ционални ценности, защото всяко отрича¬не е израз на неразбиране и враждебност към народа и неговия роден език. Мъдрите завети на поета по отношение на езика и особено на връзката роден език – човек – нация не изгубват значението си и в наши дни. Родният език е духовна връзка с родното, но и със света на човешката цивили¬зация.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

eleven + 16 =