Иван Вазов – “Българският език” – Защита на родното слово

Нападките срещу родното слово са реален повод за Вазов в творческата полемика да защити българския език. Годината е 1883 – време, когато България се стреми да опази своите морални и духовни ценности, търсейки мястото си в Европа и в света. Затова не е случаен фактът, че в същата година поетът пише стихотворението “Българският език” и одата “Опълченците на Шипка”. Ускореният пулс на епохата намира своя вдъхновен говорител – Вазов воюва чрез силата на словото за всичко българско – слава и чест, добродетели и национални ценности. Словото се превръща в негов най-силен аргумент – то влиза в свещен двубой с “ругателите” и “хулителите”, изявявайки изразителната си сила чрез стиха на поета, доказателство за безсмъртието на българския дух.

В стихотворението “Българският език” Вазов изгражда великолепен образ на родното слово. Минало, настояще и бъдеще влизат в художествено единство. Стихотворението творчески пресъздава схемата на “похвалното слово” – патетичен увод, кратък лирически преход, същинска част, антитезисно представяща истинската същност на “светеца” (език), тържествен обет в името на прославата му. Така творбата се превръща в свята защита, в апология на българския дух, оцелял чрез силата на словото. Само по себе си тя е и възхвала на изразните възможности на народния поет. Патетичният увод е най-съкровената характеристика за правото на достойно съществуване на българския език, извисил чрез страданието нравственото величие на нацията. Анафоричното обръщение към езика, към неговото духовно битие: Език свещен на моите деди, език на мъки, стонове вековни…, емоционално извежда мотивите на лирическия говорител да се превърне в защитник на родното слово. За да бъде по-силно внушението за тържествено преклонение, изказът на първа строфа е плавен, съсредоточен, вглъбено сериозен.

Лирическият глас се старае да не пропусне нито едно доказателство за достойнствата на езика, да открие неговата значимост за род и родина. Енергичната смяна на формите за изказ: “моите”, “тая”, “ни”, “те”, доказателство за родова принадлежност, влизат в пряк диалог с недостойния за назоваване противник: “кой”, “някой”. Авторът прибягва към местоименните названия, които достатъчно красноречиво подсказват самочувствието и скромността на твореца и патриота пред светостта на родното слово, както и възмущението му към отрицателните на неговите достойнства. Неслучайно в уводната част на творбата езикът е определен като “свещен”, което поражда представа за дълговечност и изначалност на българското слово като бежествен дар дал познание на човека за доброто и красивото. Категоричността на лирическия говорител за съвършенството на езикае постигната чрез използването на стилистичната фигура “инверсия”, която поставя смислов акцент върху възможно най-високото определение на българския език. Трикратно повтореното емоционално обръщение: Език свещен на моите деди, език на мъки, стонове вековни, език на тая, дето ни роди…, е израз на религиозна почит и благовещение пред родното слово, чрез което се осъществява духовна връзка със света на традициите, пренесена от него през вековете. Следващият стих сякаш е най-лаконичната “история” на българската реч: “език на мъки, стонове вековни”. Поругаването на словото означава отрицание на историческото битие на българина, изпълнено с тежки страдания и мъжествена скръб. Народът ни е пресътворил вековните мъки в песни, онези “стонове вековни”, които пренасят превратностите на времето трагичната и героичната съдба на майка България. Свещен е този език, защото той е гласът на Родината: Език на тая, дето ни роди за радост не – за ядове отровни. Отъждествяването на родината с майка – похват, познат от възрожденската традиция, в контекста на творбата представа в свята връзка между род, нация и език, осъдени от историята на не едно изпитание и огорчение. Антитезата: “за радост не – за ядове отровни”, която внася драматична интонация в стиха, загарва за противоречивия емоционален свят на творбата, който ще се разгърне със светствата на реториката. Първата строфа изнася на висота ролята на езика, за да може полемиката с клеветниците да отекне по-силно. Във втората и третата строфа лирическият говорител изразява възхищението си от родното слово не само като нравствена, но и като естетическа ценност. Отново чрез средствата на инверсията епитетът “прекрасен” разгръща богати ореолни значения, израз на патриотична гордост и възхищение. Синовното чувство прераства в емоционален възторг, съчетан със страсното слово на спорещия автор. Реторичният въпрос: “Вслушал ли се е някой досега в мелодьята на твойте звуци сладки?”, директно отправен към тези, които сипят ругатни и “хули гладки”, към лишените от сетива за магията на българската тоналност. Особен поетичен похват са реторичните въпроси. Питайки, емоционалният глас изразява едновременно и възхищението си пред естетическите достойнства на езика ни. С помощта на тези реторични въпроси е постигната блестящата характеристика на родния език. Те въвличат читателя в полемиката на стихотворението и същевременно непряко изискват от него да определи позицията си спрямо отстояваната кауза. Защото този, който не може да чув музиката на словото, ако е лишен от сетива за красотата на словесната оркестрация, нека поне с разума си да я разбере: Разбра ли някой колко хубост, мощ се крий в речта ти гъвкава, звънлива – от руйни тонове какъв разкош, какъв размах и изразителност жива? Еспресивно подбраните епитети и съществителни имена – вълшебна плетеница от слова, които градирано извеждат определението “жива”, засилват представата за песенно великолепие и естетическа сила.

Във вълшебството на подбора на думите и в енергичната смяна на ритъма са заложени мажорно-лирични тонове, които задействат асоциации и пораждат сложни емоционално-естетически внушения. Но най-силно въздейства звукописът на думите – повторения на звукосъчетания от звучни съгласни, сонорни и гласни, доказващи с мелодичността си поетичната “звънливост” на словото. Редуването на думи с отворена и затворена сричка – закономерност, заложена и при организацията на римата: ударно-мажорна или протяжно-напевна, създава усещането за гъвкавост и изразителност. Инверсията, съпътствана от спираловидното повторение: “какъв разкош/какъв замах”, и вписаната в стиха анаграма “гъвкава – какъв” (игра на поетическото въображение), естетически доказват тезата на автора за “хубост” и “мощ” и засилват усещането за вълшебството на българската песенна лирика. Родното слово се самодоказва чрез силата на поетическото въздействие. Спорът с хулителите преминава в апотеоз на живата сила на речта. Остро негодуване и възмущение изпитват и българинът, и поетът. Тези чувства атитезисно са изразени във втората част на творбата. Опетнен и несправедливо охулен е родният език. Драматичният изблик на състрадание, болка и гняв е предаден чрез промяната на изразните средства. Реторичните въпроси са заменени с възклицателни изречения, породени от противоречиви чувства: Не ти падна под общия позор, охулен, опетнен със думи кални: и чуждите, и нашите, във хор, отрекоха те, о, език страдални! Чрез одухотворения образ на поругаването, разкрит със средствата на метафоричното внушение, е постигната представа за всеобемащото срадание, извечно присъщо на народа – носител на езика. Сега то е по –осезамемо, защото е обща и лична обида към твореца и към българина патриот, наранен не толкова от “чуждите”, а от предателството на “своите”. “Общият позор” е едно измерение на поредица от предателства и народностно отричане. Затова некипелият гняв се излива с убийствена ирония към ограничения интелект на всички, които не могат да оценят доказаните от културната история на народа ни творчески възможности на българския език: Не си можал да въплътиш във теб създанцята на творческата мисъл! И не за песен геният ти слеп – за груб брътвеж те само бил орисал! В охулването на езика поетът вижда не само една от проявите на националното обругаване – несамо родната реч, а всичко, свързано с българщината, е опетнено поради липса ма самочувствие и достойнство: …се тоя отзив, низка клевета, що слетя всичко мило нам и родно. Защитата на езика прераства в защита на националното достойнство. Чрез струпване на сродни по смъсъл епитети: “ужасно, “модно”, “низка”, и скритите сравнения: “ругателство”, “клевета”, продължава страсната полемика против твърдението за естетическата немощ на езика. Тази преходна оценка иронично е отхвърлена чрез средствата на речта – най-голямата ни национална ценност.

Словото отново се самодоказва чрез смесването на разнородна лексика и съзнателно огрубяване на поетическия стил. В полемичен двубой влизат смисловите антитези: “вековни” – “модно”, “свещен” – “низко”, “песен” – “ругателство”, както и антонимичните римиЛ “гадай – сладки”, “света – клевета”, “модно – родно”, “калта – красота”, които отразяват драматизма на утвърждаването и отрицанието. Последните две строфи, изградени с помощта на експресивната анафора “ох”, са оптимистично доказателство за възможността чрез силата и красотата на словото да бъде снет “позорът”. С апостоловска всеотдайност лирическият АЗ, убеден в съвършенството и могъществото на езика, дава тържествен обет да бъзкреси славата на българския език. Постига го чрез цветовия контрастен блясък на светлина и мрак като свещена борба между доброто и злото, грозното и красивото: “черния ти срам”, “кал” – “светли звукове”, “чистий блясък”. Пресътворяването на красотата на българския език е “удар”, наказание за хулителите. Мисията на поета е внушена чрез градацията на трикратното повторение на АЗ-овата форма и синтактичния паралелизъм, с помощта на който е изведено вричането: ”аз ще взема черния ти срам”, ”аз ще те обриша от калта”, “аз хулителите твои ще накажа”. Защитавайки родовото слово, лирическият АЗ утвърждава творчеството като извисяване на българската духовност. Доказателство за безсмъртието на езика са темпоралните (времеви) граници, в които е разгърната тезата за неговото съвършенство – от древността (“език свещен на моите деди”), до момента на защитата (“Вслушал ли се е някой досега…”), с проекция към необозримото бъдеще на неговото тържество (“и в светли свукове ще те предам / на бъдещото бодро поколение”).

Написано по конкретен повод, стихотворението “Българският език” се превръща в патетична прослава на силата, възможностите и красотата на българското слово. Творбата е тържествен обет, едно своеобразно прозрение за мисията на поета и неговия дълг към неумиращия български дух, който Вазов с патриотичен порив защитава чрез цялото си творчество, отредило му достойно славата на Патриарх на българската литература.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

three + twenty =