Защо Софроний пише своето “Житие”

Като една от фигурите, която (заедно с Паисий Хилендарски) е емблематична за Българското възраждане, Стойко Владиславов – Софроний, епископ Врачански, предизвиква постоянно интересът на изследователите[1]. Непрестанното връщане на изследователския интерес към дейността и особено към книжовното наследство на Софроний Врачански е, разбира се, напълно естествен. “Житие и страдания грешнаго Софрония” далеч не прави изключение. Като творба, заемаща свое място в сложна, кризисна епоха и при това написана на създаващия се новобългарски книжовен език, на “Житието” се гледа като на източник на познание както за светогледа на своя автор, така и за светогледа на тогавашната българска общност, отразен в т.н. езикова картина на света, срв. и “Неизмеримото значение на литературата за нашето разбиране на духовния живот и историята се състои именно в това, че вътрешният мир на човека намира своя пълен, изчерпателен и обективно разбираем израз само в езика. Ето защо изкуството на разбирането има своя централен пункт в тълкуването или интерпретацията на съдържащите се в писмеността остатъци на човешкото битие.” (Дилтай 1998: 122). Тази статия е ориентирана към многократно поставяния въпрос защо Софроний е написал своето “Житие”. Дискутираният въпрос има дълга традиция, реализирана главно в посока на литературоведските (или по-общо филологическите) интерпретации. Пълен и аналитичен обзор на литературоведските схващания прави Д. Господинов (Господинов, 1990; срв. и Господинов 1991; Господинов 2004), предлагайки и свои нови интерпретации. Според него съществуващите виждания биха могли да се обединят около три относително самостоятелни версии: служебна, лична и социална (Господинов 1990:71). В рамките на служебната версия се обсъждат издигнатите хипотези текстът на “Житието” да е написан като “частна служебна справка”, предназначена за угровлахийския митрополит Доситей Филитис или за руското военно командуване в Букурещ (пак там, 71-75), а в рамките на третата версия дискусията се върти около възможността Софроний да е създал “Житието”, воден от социална мотивация да въздейства върху най-широка аудитория. Втората версия – най-представителната, която има най-много поддържници днес и е най-популярна (според Д. Господинов), е свързана с хипотезите, според които Софроний е написал своето произведение в стремежа си да намери оправдание за оттеглянето си от епископския пост – събитие, описано в текста на “Житието”. Лингвистично ориентираните изследвания, които включват такъв или подобен въпрос, са значително по-малко[2]. Това далеч не е случайно. В струдията си “Език и манталитет (Към въпроса за методологията на изследването)”, като дискутира обяснителната сила на лингвистиката и възможностите на лингвистичните изследвания, отнесени към феномен като манталитета (на човек, на народ, на нация, на общност и пр.) Ст. Димитрова практически обяснява нарушеното равновесие между литературознание и езикознание по отношение на интерпретацията на текстове, когато говори за проблематизирането на предметните и ценностните ориентации в лингвистиката. На сходни проблеми от метатеоретичен характер, появили се в областта на лингвистиката, които са в състояние да променят фокуса на лингвистичните изследвания, беше посветена и една нейна публична лекция[3]. Веднага ще отбележим, че се присъединяваме към схващането, според което въпросът “Защо Софроний е написал своето “Житие” няма един-единствен отговор, обвързан с една-единствена причина – а съществуват множество причини, органично обвързани помежду си. Освен това, тъй като “Житие и страдания” е част от книжовното дело на Софроний, споделяме и убеждението, че мотивите за неговото написване са тясно обвързани с мотивите, определили цялостната му книжовна дейност. Такова виждане се съгласува и с необходимостта която и да било интерпретация да е обърната към личността на автора на интерпретирания текст – към неговия възможен свят. В ” Текст и подтекст (Наблюдения над пресупозициите в руския дискурс)” Ст. Димитрова описва възможния свят на субекта (на автора) като “отделен прибор, с който той наблюдава и оценява заобикалящата го действителност” (Димитрова 1984:11). Би трябвало да очакваме, че този “прибор” – ако продължим метафората – е конструиран чрез концептуалните параметри на социокултурното време[4], в рамките на което живее, чувства, мисли, оценява, размишлява, пише, действа авторът на един или друг текст. Рамките на социокултурното време, в което се появява “Житието”, са определени от християнството, от вярата в Бог – т.е. съдържат и известното противопоставяне на вечността (атрибут на Бога) и времето, ограниченото земно време (дадено на човек), както и представата за “последния ден”. Земното време на човек се свързва с (крайна) последователност от конкретни действия, извършени от конкретната личност. Християнството, разбира се, диктува и социокултурните норми, т.е. идеята за “добро” и “лошо”, етичният аспект от възможния свят на човека. Така по естествен начин дадени действия се определят като етични (“добри”), а други – като неетични (“лоши”, “недобри”) – като грехове. Според А. Вежбицка “… културните норми, които лежат в основата на характерните за дадено общество начини на взаимодействие, могат да бъдат експлицитно представени във вид на културни сценарии (курсив на авт. – А.В.), формулирани в термините на лексикални универсалии, универсални концепти, лексикализирани във всички езици на света” (Вежбицка 1999: 653). Отчитайки “… че културите са разнородни и че социалното поведение въобще и речевото поведение в частност е извънредно вариативно”, в същото време А. Вежбицка предлага един метод на изследване на “граматика” на културите, който “… отчита съществуването на културна парадигма, в рамките на която мисли и действува отделният човек. Културните норми може да се нарушават, игнорират, отхвърлят – но, независимо от това, и тези норми, които (съзнателно или несъзнателно) се нарушават, са различни в различните културни системи.” (пак там 653-654). В статията си “Angst” (пак там 547-610) А. Вежбицка доказва, че въпреки съществуващите общоприети схващания за страха като емоция, обусловена от биологическата природа на човека, това чувство се определя от конкретната култура – т.е. от историята, религията и начина на живот[5

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

17 + ten =