Задушница – Елин Пелин – план

I. Заглавието: 1. Отвежда към света на мъртвите; ден, в който живите отдават почит на своите починали близки, молят Бог да прости на мъртвите. 2. Контрапункт на финала, утвърждаващ живота и победата над смъртта (Станчо и Стоилка решават да се оженят в името на живота, на оцеляването и спасението от самотата). II. Ролята на диалога – води действието; репликите между Станчо и кумицата, между Станчо и тъщата, между Станчо и Стоилка тласкат действието от смъртта към живота, от скръбта и самотата към „светуването” т.е. към живот и човешка близост; „обработване на смъртта” (В. Стефанов) Кумицата на Станчо: „самичък като кукувица” ? „ще си найдеш друга” ? „доброто и злото заедно вървят” ? „Бог да прости умрелите, па на живите здраве и живот” ? „гледат да се задомиш” ? „с живите живей” Тъщата на Станчо: „почернил си се” ? „Божана така и било писано” ? „прежали Божана, па си намери къщница” ? Смъртта присъства като топос (гробището), като ритуал (задушница), като спомен за мъртвите, но в диалога се налага жизнеутвърждаващата философия, че божия е грижата за мъртвите , а живите трябва да живеят, да оцеляват. III. Героите – малко грозни и смешни, недодялани, но добри и човечни; липсва романтиката на сватосването от „Ветрената мелница”, но силно изградена е жизнеността, устойчивостта им. 1. Имената Станчо, Стоилка – от глагола „стоя”, „устоявам”; идеята за устойчивостта на духа им; за принадлежността им към земното (за разлика от мъртвата жена на Станчо – Божана – принадлежи на Бог, на небесното). 2. Хармония между Станчо и Стоилка, обединяват ги: а) бедността и грижата за децата; б) самотата – загубили са близките си, останали са „половин човек”; в) осъзната потребност да намерят своята нова половина, за да се възстанови целостта; г) силни, жилави, устойчиви; д) външен вид – грозновати, лишени от физическо обаяние: – Станчо – сухо и жално лице, тънки увиснали мустаци, сериозен и тъжен, страни от хората „като говедце”, „възпростичък” е, но работи „като ловец”. – Стоилка – „дълга, дългообраза, кокалеста женица, русолява, със сиви очи, със стиснати широки уста, страхливо пазещи едри бели зъби”. е) отчаяние и безизходица, породени от самотата, липса на опора, загриженост за дома и децата; ж) решението да се съберат – изход, спасение, начин за оцеляване: „Да съберем неволите си и децата си, па боже помози.” IV. Ролята на пейзажа: 1. Художествените детайли – мъглата, ситния дъжд, ронещите се последни листа, стърчащите оголени тополи, сравнени с вдовици („печални и тъжени”), студа, черквата, буренясалите гробове, зеленясалите кръстове – знаци на страданието, на отсъствието на живот; създава се тягостно настроение, скръб, отчаяние (в контраст с жизнеутвърждаващия финал) 2. Присъствието на маргинални образи – бедните сирачета, луд Христо, пеещия сляп просяк – подсилва усещането за безнадежност. 3. Поп Серафим (ангел) – името и длъжността му е в противоположност с нрава му и с поведението му – кара се на жените, децата му и клисарят пълнят чувала с порязаници. V. Темата за живота и смъртта – част от житейския цикъл; от смъртта извира идеята за живота, т.е. утвърждава победата на живота над смъртта.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

5 + 13 =