Жертвени фигури на страданието в поемата на Христо Смирненски-“Зимни Вечери”

Цикълът “Зимни вечери е сред най-големите поетически постижения на Смирненски.В стилистично отношение той е сруктуриран с рядко майсторство,като тук особено изразително самата форма(редуването на два основни типа изказ)излъчва художествени значения.Освен че “Зимни вечери”е творчески връх в лириката на Христо Смирненски,в него виртуозът на мерената реч и на благозвучното слово достига завидно единство между мисъл и чувство,изобразителност и изразителност,физическо и психологическо състояние на своите герои,външна и вътрешна атмосфера,лирически обект и субект. За жанровата специфика на “ Зимни вечери” в литературната наука съществуват две понятия-цикъл и поема.И двете са еднакво убедителни и задълбочено основани.Всяка от седемте части може да съществува самостоятелно като художествено завършена цялост.Това е достатъчно основание творбата да се определи като поетичен цикъл.От друга страна-тематичното единство и присъсвието на лирическия “аз” обединяват детайлите на мозайката в разказ за жестоките фигури на страданието в града.Някъде в надтекстуалните сцепления на текста се оформя единното смислово и емоционално,интонационно звучене на творбата и отделните и части се възприемат като фрагменти от завършена поема. Символният смисъл на студ и смърт е заложен още в заглавието “Зимни вечери”.В самото начало са поставени и основните чувства на творбата-безнадежност,отчаяние,студ,самота,тъга.Тия мрачни и тягосни настроения се превръщат в конкретна и зрима представа още в първото двустишие: Като черна гробница и тая вечер пуст и мрачен е градът Алитерацията на “р” в повечето от значещите думи усилва чувството на обреченост.Сякаш ръмженето на някакъв незнаен звяр ни посреща в предверието на това царство на хаоса.А поетът както Дантевия Вергилий,ще ни поведе през страшните кръгове на ада,за да видим и ние през неговите очи мъките на градската беднота. Великолепният звукопис продължава и във второто двустишие: тъпо стъпките отекват надалече и в тъмата се топят Пълната липса на “р” само подчертава скрития смисъл от засилената му употреба в началото.Вместо него сега читателят възприема едновременно и със съзнанието и със слуха си тия призрачно отдалечаващи се стъпки.В мрака на този полуреален свят бавно изчезва звукът и движението замира. Втората строфа доуточнява детайлите на пейзажа и усилва усещането за присъствието на злото: Глъхнат сградите,зловещо гледа всяка с жълти стъклени очи, оскрежената топола-призрак сякаш- в сивата мъгла стърчи Глаголите не назовават действия,а състояния.Метафорите и сравненията не се нуждаят от усилия,за да бъдат разгадани.Странна и злокобна е метаморфозата на сградите-нещо демонично има в погледа на техните “ жълти стъклени очи”.Те са навсякъде-живи и зловещо дебнещи.Смирненски е намерил силно въздействащ поетичен образ на тополата.Тайствено и нереално като привидение-“призрак сякаш”,самотно то стърчи в “сивата мъгла”.Вледена,тополата вече не е онзи многозначен символ-“дървото на живота”.Тя би могла да присъства в текста и като фигура на страданието-нейните листа са толкова чувствителни,че потрепват и при най-слабия повей.Но оскрежена,тополата вече не може да оплаква страданията на невинните.Тук тя по-скоро символизира вечната замръзналост на света-безжизненост излъчват нейните клони.Появила се е и мъглата, “сивата мъгла”-вездесъща,плътна и безплътна едновременно.Тя постепенно се изпълва с някакво неясно още съдържание,чийто смисъл е много по-обхватен от известните ни символни значения. Леден студ е сковал и “изопнатте жици”,които доизграждат иреалната картина,като “странни струни са изопнатите жици,посребрени…”Зловещ е техният студен звън и сякаш се чува и в звукоиса на съчетанията на сонорните “р” и “н”. Внушеното от самото начало мрачно и тягостно чувство достига в своя апогей в следващото двустишие.Повторенията на “глъхнат”-“глух” и “зъл”-“зловещ” се допълват от неясния “вопъл” и за пореден път въвеждат странното предчувствие за зло,което дебне в безмълвието на мрака и студа. В последната строфа няма хора,нито дори звук и движение.Всичко е замръзнало.Даже нежното нощно светило,възпято в народните ни песни като ясен месец,сега е “младата луна”,която гасне,обсебена от скръбта.Тънкият “огнен сърп”търси своя път и няма нежда за изход. Единствено мъглата остава нед света,за да угаси и последния лъч светлина. Във втория поетичен фрагмент Христо Смирненски открито заявява своето присъствие: “Вървя край смълчаните хижи”.Около него не са вече зловещите сгради “с жълти стъклени очи”, а “смълчаните хижи”.Не е в центъра на големия град,а в бедняшките покрайнини,където са събрани жестоките фигури на страданието. Вездесъща и потискаща,мъглата е погълнала света.Мрачно и тягостно настроение излъчва картината и няма изход от страшните бездни на “бедност и грижа”.Те са “вечни” в този несправедлив свят.В контраст с ярката светлина от ония “жълти стъклени очи” на каменните сгради сега стъклата са “мътни”.И хижите гледат,но не “зловещо”,а с поглед през сълзи. Но основният персонаж на интериорната картина във втората част на цикала не е мъглата,а –бащата.Той е въведен с реални социални белези,но с гласови характеристики(“пияни слова” и ругатни),които контрастират на представата за обич и грижовност.Социалната заостреност на образа обяснява,но не оправдава грубостта.Чрез силната си обоснованост в изречението посредством тире и чрез инверсионалната си позиция епитетът “безхлебен” получава логическо ударение на фразата,за да подчертае най-страшното несъответствие:бащата,призван да осигури насъщния хляб на семейството го е лишил от него.Рухнала е хармонията на родовия космос,така характерна за българското семейство през Възраждането.Но неведоми за съзнанието на обикновения човечец зли стихии са разрушили порядъка.Останалото е непоносимо страдание.В доказателство на това се явява и плачът,който дифузира от част я част и определя елегизма им: Децата пищят и се молят, а вънка,привела глава, сред своята скръб и неволя жена проридава едва В цитираните стихове писъкът,молитвата и риданието стават градивни елементи на страданието. Непосредствено след тази,идва картината с “черните ковачи”.Темата за старите цигани внася и нов ритъм-амфибрахият от предходната част е даменен от дактил,а преходът към стихотворен размер с ударена първа сричка носи отривисто звучене. Двете картини са едновременно свързани и разделени.Въпреки самостоятелността на сцените втората сякаш се “улавя” за първата,тъй като песните на “скрита тъга”прозвучават като отклик на женския плач от предходната част: Сякаш плачът и дочули са сякаш са ехо в снега- звъннаха в сънната улица песни на скрита тъга Песенното начало градира в мотива за “цигулка разплакана”,за да достигне кулминацията си в звъна на ковашките чукове.Така скръбното униние и отчаяние от предходната част постепенно е заменено от романтически атрактивния образ на старите цигани.Екзотизмът,с който образът се свързва в своя романтически контекст,при Смирненски е съхранен.Въпреки цялостния отчаян дух на цикъла циганите периодично се появяват в него,внасяйки една красива динамика-техният труд изглежда повече мистичен,вълнуващ,отколкото робски и мъчителен.Затова и образът на черните ковачи на фона на “синкави,жълти и алени/снопчета пламък”е своеобразна антитеза на скръбта в “Зимни вечери”. Следва завръщане към мъглата-образ,съпътстващ темата за тъжната бедност от самото начало.С цветовата си неопределеност и тягостното си внушение той е въведен като контрапункт на ковачите с техните ярки цветове и отривисти движения.Контрастът е подчертан от противопоставителния съюз “а” в началото на частта: “А навън мъглата гъста тегне…”От тази мъгла изникват “слепият старик” и детето.Обобщителното риторично обръщение: Братя мои,бедни мои братя- пленници на орис вечна,зла- ледено тегне и души мъглата- на живота сивата мъгла. идва да разбули метафората на мъглата-да я превърне в алегория,казвайки,че това всъщност е безрадостният живот на бедните. Подобни образни паралелизми имат ключово значение за текста-те движат по свой начин сюжета му.Аналогичен пример са топящите се ледени цветя,видени в един план с умиращото момиче,като признакът “кратка красота” по инерция се отнася и за двата образа. Финалната седма част синтезира поетические подходи и внушения от предходните части.Лирическият автор отново попада в полезрението-той върви край “смълчаните хижи”,а сцената с двете деца,оставили чувалчетата,които мъкнат в полумрака,за да погледат снежинките,концентрира огорчението на текста в мрачна яснота: А бликат снежинки сребристи, прелитат,блестят кат кристал, проронват се бели и чисти и в локвите стават на кал Така в последната строфа чрез метафората за жестоките фигури на страданието,в красивата “символистична” смътност се врязва големият реалистичен извод,назрявал в хода на целия цикъл. Така цикълът на Христо Смирненски “Зимни вечери” има обобщаващ характер.В него авторът не само изрежда епизоди на обреченост в различни картини,но и проследява част от монотонния,жесток живот на бедните,които се превръщат въвфигури на страданието.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

12 − eight =