Естетическият идеал на Пенчо Славейков, въплътен във философските му поеми

Кръга “Мисъл”, част от който е и Пенчо Славейков, обръща сериозно внимание на духовните и общочовешки въпроси. Членовете на този кръг се заемат сериозно с “европеизиране на българската литература”. Тези именити автори и мислители желаят да разширят кръгозора и обхвата на българската литература. Да отделечат темата за народното и социално, като поставят на преден план философските, общочовешки въпроси, които според тях трябва да занимават българина. Стараят се да постигнат едно възвеличаване на идеите и поставяне на много по-дълбоки и важни въпроси, различни от досегашните социално-битиини проблеми в литературата ни.

Пенчо Славейков, като един от най-видните и популярни представители на кръга “Мисъл”, в който членуват още Пейо Яворов, Петко Тодоров и идеологът д-р Кръстев, се опитва, чрез цялостното си творчество, да внесе философските и нравствени общочовешки проблеми в българската литература. Не може да се каже, че тези проблеми и дискусиите по тях са изцяло взаимствани от чуждата литература, но все пак има известна приемственост от най-великите философи и мислители, които са сред първите поставили на преден план общочовешките,нравствени проблеми пред социалните такива в литературата. Такива са Ницше, Шопенхауер, Киркегор, Ибсен, Матерлинк. Пенчо Славейков се опитва да постави проблемите представени от гореизброените и на българската литературна сцена. Проблеми като живот-смърт, конфликтът общество-личност, самотността и изолацията като начин за достигане на висш идеал, големият въпрос за нравствено-етичното или естетическото да е водещо за, т.нар. от Ницше “свръх човек”, човека на изкуството и творчеството.

Писателите от кръга “Мисъл”, които са преминали през болезнето отделяне на индивида от тълпата, всячески се опитват да извоюват “човека у българина”. За тях е важно да се градят личностти, чрез множество личности и индивидуални характери, може да се постигне едно извисяване на човека. Личността няма място в общия, тълпиен план, в едно принизено ниво, в което липсват индивидуалности. Пенчо Славейков всячески се старае, чрез цялото си творчество, да извлече силните, важните, “свръх човеците”, творците от тълпата, от общото, като им постави една собствена светла и неповторима сила и светлина в живота. Пенчо Славейков, за разлика от Вазов, изтъква на преден план личността, индивидуалността пред обществения идеал. Нравственото превъзхожда народното. Чисто националните идеи и насоки на българското творчество трябва да бъдат заменени, според Славейков, от важните общочовешки проблеми застъпени навсякъде в световната литература.

Както за Пенчо, така и за Петко Тодоров, огромно е значението на духовното освобождение от робството. За тях българина трябва да си изгради “своя воля”, самостоятелна и силна. За тази цел обаче той трябва да е личност разделена от обществените събития. Трябва да е извлечен от общото, за да се подчертае неговата индивидуалност и неповторимост. Такъв човек трябва да е творецът, човека занимаващ се с изкуство, чиято цел е да поставя важните общочовешки, вековечни въпроси, разделяйки се със социалните, национални аспекти от живота. Основния въпрос, с който се занимава кръга “Мисъл” е за противоборството между два от най-важните, фундаментални, общочовешки въпроса-за човека на изкуството,твореца, силната, ярка личност дали са валидни общоприетите нравствено-етични норми или той може да си позволи да ги прекрачва в гонене на висш естетичен идеал. От темата за духовното освобождение на българина също можем да стигнем до този въпрос. Славейков не случайно подчертава, че за него трябва само “съзнателния човек” да се отдели от “призраците на миналото”. Само разсъдливия и ярък човек-личност може и трябва да се отдели от робското минало. Чрез този мотив за съзнателността, Славейков намира допирна точка между теорите на Ницше и Русо и на Киркегор и Кант, опитва да постави равновесие между естетичното и етичното начало у човека.

Славейковия естетически идеал е въплътен в героинята му Фрина от едноименната творба. В тази поема за първи път в българската литература се поставя въпроса за красотата като философска величина. Фрина е гръцка хетера  скандализирала тиванското общество. В тази творба Славейков ни показва виждането на древните гърци в предхристиянската епоха. Те не са обременени от църковни догми и правила и изпитват възхищение и преклонение пред красивото тяло. Голотата не е нещо срамно, а напротив, повод за гордост и символ на силата на човека. В тази творба също се срещна вечния проблем за противоборството между тезите за естетиченото и нравствено-етичното у човека. С красотата и изяществото си Фрина отделя от задълженията им държавните мъже. Тя е създала един дом на красотата, където се постига пълно щастие и спокойствие. Превръща се в символ на възвишеното и силното. Тя не е представена като куртизанка, а напротив, показано е неиното творческо начало, тя е творец, създател, тя е силна и извисена. Позволявайки си обаче да игнорира нравственото и етичното, като откъсва политиците и управниците от задълженията им Фрина си навлича гнева на народа. Той е превърнат в тълпа от неиния враг Ефтий, когото хетерата е отхвърлила. Поддал се на накърнената си гордост Ефтий насочва лесно манипулируемата тълпа към дома на Фрина, подклаждайки омраза и жажда за кръв. Пред жилището на хетерата тълпата желае неиното линчуване. Но Фрина е силна, ярка, велика личност. Тя излиза пред тълпата, показвайки своето голо тяло, което веднага успокоява жадната за кръв сбирщина и ги трансформира от отричащи, от желаещи смъртта на Фрина в неини най-големи привърженици. Тази творба много наподобява Йовковата “Албена”, където също хората са склонни да простят прегрешението на жената, заради неината огромна хубост. Но там Албена е извършила най-страшното престъпление, което е в силен разрез с нравствено-етичните норми. Докато Фрина не е извършила нищо, освен това, че е дарила покой и красота. Затова Славейков я защитава. Той не позволява тя да бъде линчувана, заради едно дребно прекрачване на нравствените норми на поведение. Авторът защитава тезата, че ярките, силни личности, хората на изкуството могат да си позволят известно нехание към етичните норми в полза на естетическите такива, но стига това да е в безобидни граници, да не е извършено престъпление или жестокост в името на телесно-естетическия порив. Тук Пенчо изразява своята привърженост до известна степем с ницшеанския възглед за свръх-човека.

Героите на Пенчо Славейков винаги са ярки личности и индивидуалисти. Независимо от времето, в което живее творецът, който е описан от Славейков, той е винаги светла, силна личност, човек лидер и творец. Авторът поставя аспект върху силните, хората водачи, които за него са хората на изкуството. Да твориш означава да си богоподобен. Да си велик и възвишен. Само творците са достойни за възвеличаване и преклонение според Славейков. За него е немислимо твореца, великата личност да се принизи до низката еснафка, филистерска действителност и общество на “фасулковци”. Но осъзнаването и разбирането напълно на тази възвишена идея е труден,дълъг и мъчителен път. Такъв път изминава именития творец Микеланджело в едноименната поема на Славейков. Той е поставен на кръстопът и не знае как да постъпи с живота си. Изборът пред него е сложен. Трябва или да се преобрази в деен,активен борчески член на обществото, или да си остане самовглъбен и самотен, отдаден на размисъл и съзерцание. Славейков, който е привърженик на втората идея, избира нея за житейски път на своя герой. Той представя Микеладжело като интруветна натура, човек обърнал поглед към своите чувства, емоции и мечти. Откъсва го от принизения тълпиен свят, където хората нямат лица, а са просто множество неразличимо и неразлъчно, което изчезва и се забравя. В историята остават само ярките и светли личности, които са се отделили от тази недостойна за тях среда. Героят служи на бъдещето, той му принадлежи и няма достъп до низките страсти на деня. За него денят, часът, митутата са без значение, важно е бъдещето и силата, които ще пребъдат и ще оставят следа, не в смисъла, който влага Ботев (“тоз, който падне в бой за свобода той не умира…”), а в друг, много по-философски и душевно възвишен. Микеладжело е объркан и сломен. Цъкрвата и вярата го отричат и отхвърлят, той изпада в криза и творчеството му е в застой. Притеснен и сломен, загубил на пръв поглед всяка опорна точка в живота си. Изкуството му е представено като тежък, почти робски безсмислен труд, който се доближава до занаятичииство, а не до истинска творба. Героят изпада в тъмната дупка на депресията. Отслабен и самотен героят губи своята жизнена сила. Тази тема е огромна в литературата ни и Пенчо Славейков е един от авторите, който и обръща най-сериозно внимание. За него депресията, спадът на желанието за борба, мъченията и терзанията са само временно и непостоянно явление за истински ярката творческа личност. За хора като Микеладжело, мъката, снизяването, спада в неговата душевна сила, е само повод за силен отскок и достигане на още по-големи висоти. Колкото и да е нещастен героя, той винаги съумява да се измъкне и да достигне величие и сила, стига разбира се той да отговаря на ницшеанската дефиниция за “свръх човек”, на Славейковото разбиране за ярка и светла личност, творец и човек на изкуството.

Микеланджело се превръща в символ на самостоятелността на човешкия дух. На неговият естетичен порив, за вглъбено и отдадено на творчеството съществуване. Твореца превъзмогва терзанията си, отхвърля светските, недостойни за неговия талант и сила, дребни проблеми и се отдава на истински важния и стойностен идеал.

Понякога идеалът може да е не само средство за чисто духовно извисяване, но и спомагателен фактор за физическо съхранение на човека. Според Славейков реалният, сетивен свят е изпълнен с болка и мъчение. Още Паскал е направил подобно изказване сравнавяйки човека с трастика, показвайки неговата преходност и подвластност на прищявките на съдбата. Колкото и велик и силен да е човек душевно, той е физически подвластен на съдбата си. Именно такова тягосно и мрачно събитие от живота на великия композитор Бетовен, ни разкрива Пенчо Славейков в творбата си “Cis moll”. Българският автор ни показва как музикантът и творец Бетовен оглушава в разцвета на творческите си години. За героя на поемата това е съкрушителен удар. Жестока и опасна прищявка на съдбата, която отнема всичко, което героя е ценял. Без слуха си той не може да твори. Слуха му го прави необикновен, издига го над дребните нива на тълпата и “фасулковците”. Именно това сетиво е най-ценното и важно, животоопределящо за Бетовен и той го губи. Не случайно мотото на творбата е “Съдбата чука на вратата”. Героят е изправен пред жестокото и примехулно лице на случайността. Губейки слуха си, той е поставен пред опасността да загуби и живота си. Предпочита да умре отколкото да е принизен до едни нива недостойни за неговия ум и талант. Объркан и уплашен Бетовен губи своя житейски ориентир. Глухотата му го тласка към мисли за самоунищожение. Попаднал е в едно пространство на хаос и жестокост. Удара на съдбата е толкова изненадващ и безмилостен, че праща силния и гениален творец в едно пространство на адски мъки и терзания. Изправен е пред избор, който е най-важния и съдбовен в живота му. Да продължи борбата си, да продължи да бъде ярка и силна личност, да “бъде”, или да “не бъде” т.е. да се откаже от всичко и да се погуби облян от собственото си отчаяние. Страховит е избора пред композитора. Интересното в творбата е, че Пенчо Славейков, подмяна сетивата. В поемата се говори как Бетовен губи зрението си, а не слуха си. Това е така, за да може да се внуши, че целият свят помръква за композитора. Той вече не вижда смисъл да продължава. Мрак е обхванал душата му. Битието е обезсмислено и е представено чрез оксиморона “мъртвец приживе”. Героя е объркан, разтърсен и агонизиращ. Губейки слуха си, Бетовен губи своя житейски ориентир и попада в плен на адски душевни мъки.

Точно в този най-сюблимен момент, когато Бетовен е достигнал дъното на своето отчаяние, пределът на страха и ужаса, именно тогава се появява прозрението. Хамлетовият въпрос е зададен от самия него. Съдбата е изиграла своята ужасяваща роля и от този момент на сетне всичко е в ръцете на самия композитор. Той се изправя горд и смел. Отърсва се от отчаянието и болката, превъзмогва несправедливостта и жестокостта. След духовния си спад ,той става на крака още по-силен и велик от преди. Бетовен разбира, че макар съдбата да е “почукала” на вратата му и да е му е поставила препядствие, той няма друг избор освен да го преодолее. Ако се отдаде на отчаянието и самосъжалението ще се самопринизи до нивата на “фасулковците”. Той е светла, велика личност, дарен е с борбеност и сила и не може да си позволи да изгуби всичко, което е бил само заради прищявките на съдбата. Тя му поставя капан, изпитание на неговата издръжливост и Бетовен го превъзмогва. Той разбира, че не физическото сетиво има значение. Той все още може да чува музката с душата си. Да я вижда в сърцето си. Макар да е глух, музиката кънти в ушите му. Цялото му същество се изправя пред недъга и го преодолява и отново “проглежда” за света. Бетовен проумява, че физическото е недостойно и слабо, нищожно. Той не може да бъде победен от физическия си недъг. Съдбата не може да го пребори, смъртта също. Той е по-силен от тях. След като достига душевното си дъно, героят се “изстрелва” във висотите на грандиозната си сила с повторима непоколебимост. Страданието се преобразява, от опасност за неговата творческа натура, в мощен катализатор на скритата му душевна енергия. Тук, в този момент, на възвишеност и сила авторът изказва своята велика мисъл : “Грей величие в човешката неволя”. Величието на героя не е в това, че той е велик и щастлив композитор, силата му се крие във факта, че след като е преживял ужасът на физическия недъг, той го преодолява. След като пада в дупката на собственото си отчаяние, героят отново се издига до върховете на житейския си път. Тук Славейков отваря една голяма тема. Според него големият творец трябва да е минал през мъка и страдание, за да може да се въздигне и да достигне своя житейски Монблан. И той и Петко Тодоров, подобно на Толстой и Достоевски, виждат в страданието едно тежко, но задължително препядствие по пътя на истинското величие.

Свое явно място, в този цикъл от философски произведения, заема и поемата “Сърце на сърцата”. Тя е посветена на английския поет Пърсиби Шели. Славейков показва идеалите и идеите на Шели, като по този начин представя естетическото у човека и неговата сила и яркост. Английският поет е показан като смел и родолюбив индивидуалист защитаващ символите на свободата, родини по време на Френската революция. Той е независим и непоколобил в утопичните си мечти. Шели бленува човека да осъзнае своя висш идеал. Без значение какъв е точно, за героя е важно той да е светъл и човека да направи всичко по силите си да достигне този светъл идеал. Той трябва да е недостижимо висок, за да може в желанието си да го стигнеш да се въздигнеш, колкото може по-високо в душевен план. Единствено блянът, утопията недостижимия идеал извиращ искрено от сърцето изважда на преден план истинското и силно лице на човека. Идеалът, сам по себе си, е недостижим, вечен, отстояващ на напорите на времето. Идеалът не може да бъде унищожен, ограбен, сломен, разтресен или загубен. Той е вечен и неразрушим. Въпреки че човекът е тленен и слаб, ако преследва велик идеал той остава да живее вечно. Подобно на Бетовен в “Cis Moll” и на Шели съдбата изиграва лоша шега. Докато е на разходка с лодка със свой приятели и обсъждат тези светли и велики идеали ги застига неочаквана буря, в която поета губи живота си. Той умира физически, но идеалът му продължава да живее. Славейко ни показва това чрез факта, че в поемата сърцето на Шели бива изхвърлено от буйното море, но то продължава да тупти. Това изразно средство алюзира вечността на един идеал. Шели намира край на житейския си път по един случаен и тъжен, за велик като него човек, начин, но преди да умра той достига своя Монблан, достига върховете на душевността си. Следвайки един вечен идеал Пърсиби Шели намира физическата си смърт, за да продължи да живее чрез идеите и мечтите си.

Според Славейков всеки творец е уникален и неповторим. Той има важна житейска мисия и трябва да бъде разделен от множеството, което го принизява и унищожава като творец. Мисията му не е да участва, а да е наблюдател на обществените събития. Трябва да е достигнал върха на своето творческо величие и никога да не слиза в низините на тълпииното невежество. В цялото творчество на Славейков се откроява този мотив, за ненакърнимата висота на великата личност. Но има и творби като “Симфония на безнадеждността”, където титанът Прометей страда и изпитва мъчителна болка. Той дарява огън в човешките души, запалва искрата на съзнанието, но не бива въприет като спасител. Разума само сгъстява мрака на душевната слабост и разкрива безхарактерността на хората. Човека обвинява Прометей за донесената светлина и отрича по този начин собствения си разум.

Смъртта като вековечна тема също бива разисквана от кръга “Мисъл”. Тя присъства и преди това в литературата ни, но представена от възрожденски автори и бива придаден социално-национален привкус. При Ботев всяко действие и най-вече смъртта, трябва да е подчинено на идеята за равенство и свобода. Вазов също разглежда смъртта като социално, а не като философско, събитие. Възрожденската ни литература преследва този идеал за смъртта-саможертва, без да вижда в нея други нюанси. Смъртта на индивида е важна само като щрих от цялостната картина, в която всеки дава живота си в името на идеала за свобода. Философски размисли върху смъртта на личността не бихме могли да открием. Тази тема се представя от Славейков, най-ярко в поемата му “Псалом за поета”. Тя е обръщение към неговата любима и засяга темата за смъртта на великия автор. Той вижда смъртта си не като социално, а като лично и индивидуално явление. Авторът изказва идеята си, че светлата, ярката личност не умира. Тя е вечна и ненарушима, но в това няма социалността на безсмъртието-саможертва, която Ботев вижда като единствена, това безсмъртие, за което говори Пенчо Славейков, е много по-философско и дълбоко. Той мечтае да намери покой във високите пространства, на хълма обграден от близки хора. За него обаче, една смърт-безсмъртие е възможна само и единствено когато живота е бил посветен на творчество и съзидание, а не на безсмислено, отдадено на удоволствия съществуване. За Славейков, смъртта на ярката личност, на твореца, е просто едно ново начало, една нова страница от безкрайната книга посветена на човешкото величие.

Писателите от кръга “Мисъл” и в частност Пенчо Славейков, добавят една нова страница в българската литература. Те правят важната крачка от възрожденска до модерна литература. Под тяхното вещо ръководство българското творчество се превръща от социално-национално, насочено само на вътре към народа и тълпата, в едно много по-индивидуално и стойностно, занимаващо се с важни общочовешки въпроси, а не с народни такива. В този план Пенчо Славейков, както и другите трима от кръга “Мисъл” са едни от най-ярките и силни български литературни дейци.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

two × three =