Елисавта Багряна – „Стихии“ – Неудържимата сила на вродения и осъзнатия стремеж за свобода

Не всеки начинаещ поет се решава открито да обяви своя дълго потискан стремеж към свободата в нейните най-широки измерения: свобода на творческата изява, свобода на необременения от предразсъдъци личностен избор и реализация на най-смелите мечти. Не всеки си позволява да пренебрегне обичайните грижи и радости на обкръжаващата го среда и да твърди, че никога няма да престане да се бори за свободата си, защото е противоестествено човек да върви срещу нещо, което природата е дълбоко закодирала в него. Още по-впечатляващ е фактът, че този несъмнено дързък творчески манифест е прогласен от една млада поетеса и то в страна, която едва преди няколко десетилетия се е освободила от вековен чужд гнет и някои остатъчни ориенталски схващания за жената все още не са докрай изживени. Точно това обаче прави Елисавета Багряна през 1925 г., когато публикува в списание „Златорог“ стихотворението си „Стихии“, превърнало се в своеобразна емблема на цялата ? поезия и на самата нея като личност. За първи път в българската лирика властно прозвучава гласът на една необикновена жена – умна, талантлива, отворила сърцето си за красотата в живота и за необятността на света. Никакви пречки, никакви угризения или пък недостойни подозрения не са в състояние да я върнат отново в клетката на безличното сиво съществуване, към което я тласка част от тогавашното обществено мнение. Нищо не може да я принуди да продължи да вегетира в сянката на консервативния си съпруг и на една зла, свадлива и неграмотна свекърва, късаща стиховете ?. Разбираем и оправдан след всичко това е неистовият ? стремеж към свободата! Единствено тя би ? осигурила възможността да пише, да твори, да пътува, да опознава нови земи и да се среща с хора, ценящи радостта, която им носи със своята поезия. Необходима е не само вродената нагласа към свободата, но и съзнанието, че си струват всякакви жертви, за да я постигне и да бъде призната за човек и личност, а не само за жена в патриархалния смисъл на думата. Стихотворението „Стихии“ обаче не е просто отражение на семейната ? драма, не е предупреждение или елементарна закана, нито пък само изблик на една поразителна виталност. То е изповед-обръщение към някога любимия човек, който вече не иска да я разбере. В същото време е и нов – след стихотворението „Кукувица“, предизвикателен апел към онази част от обществото, неспособна за момента да приеме порива ? към свобода и духовно изживяване. В това е смисълът на нейния страстен и вдъхновен изблик, извикващ на помощ природните стихии и биологичните процеси, за да докаже категоричността на решението, взето от нея: Можеш ли да спреш ти вятъра, дето иде от могилите, префучава през боазите, вдига облак над диканите, грабва стрехите на къщите, на каруците чергилата, сваля портите, оградите и децата по мегданите – в родния ми град? Непокорният дух на лирическата героиня в това стихотворение, доближаващ се максимално близо до духа на самата Багряна, е сравнен с несъобразяващата се с нищо сила на ураганния вятър, на придошлата река и на кипящото младо вино. Какви по-добри и по-убедителни примери от тези би могла да приведе, за да изрази волята си за свобода, която я прави – подобно на стихиите, неподвластна на житейските стереотипи и на ретроградното мислене, отхвърлящо правото на жената за равнопоставено участие в духовния и в обществения живот. И в трите образа на природните стихии се чувства не само стремеж, но и едно възторжено наслаждение от свободата.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

eleven + eight =