ЕЛИСАВЕТА БАГРЯНА – „СТИХИИ” – ОТКРОВЕНИЯ НА ДУХОВНИЯ ПОРИВ

„Сред младите имена на най-младата ни поезия нейното място не е между последните, защото може би то е от малкото трепетни обещания на днешната българска лирика.” Това са думи на известния балетрист Константин Константинов от подлистника на „Вестник за жената”, октомври 1922г. – оправдано предчувствие и щедра оценка за лирическото дарование на Елисавета Багряна. Тя вече е публикувала двадесетина стихотворения във вестника и в този брой се освен отзивът и неин портрет – малка скица в черно. Константин Константинов заедно с критика Владимир Василев стават литературни кръстници на Елисавета Белчева, измисляйки псевдонима и Багряна. Запитвали ли сте се какво означава думата Багряна? Тя произлиза от „багреница” – червена, тържествена, царска мантия през Средновековието. Самата Багряна разказва: „Бях студентка, пишех скришно, но и мисъл не ми минаваше да печатам или да мечтая да ставам някога писателка. Посредством един мой братовчедсе бях запознала и влязла в компанията на най-младите тогава писатели: Николай Лилиев, Георги Райчев, Константин Константинов, Никола Янев, Христо Ясенов и др. Никому не бях посмяла да кажа и никой от тези хора, с които се виждахме всеки ден, не подозираше, че и аз пишех стихове. Срештахме се привечер по „Цар Освободител”, разхождахме се чак до върха на Борисовата градина и бяхме нещо като живи, ходещи и говорещи антологии – толкова много знаехме наизуст от поезията на цялото земно кълбо.” С името Багряна, поетесата заема едно от видните места в националната ни литература. Както много от нейните стихотворения, и „Стихии е написано под формата на обръщение. Възниква въпросът „Към кого?” С тозу човек героинята е на „ти”, но той сякаш е пречка пред поривите на душата и, преграда пред свободата да се изяви като личност. В поредица творби от стихосбирката „Вечната и святата”, определено се визира съпругът с неговите представи за тип женска психика и поведение- кротко,убито,безлично,повтарящо се от векове,полюсно разграничено от погледа и светоусещането на героинята. Ако в „Кукувица” конфликтът е формулиран битово”,то в „Стихии”, той е изцяло в духовната сфера. Сблъсъкът обаче е не по-малко категоричен,не по-малко остър. Във „Вечната и святата” съпругът никъде не е пряко назован,но присъствието му е осезаемо-олицетворение на традиционната власт,премазваща жената. И тя го възприема направо като враг. Тук се налага една извън текстова ремарка-нека припомним комерсиалността на повечето бракове във времената,когато жената изобщо е безгласна. Композицията на стихотворението,като че ли е математически разчертана и подобно на фолклорните творби е подчинена на магическото число три: три разгърнати картини,последвани от едно обощение. Още въвеждащото във всеки коплет лайтмотивно повторение: „можеш ли да сперш ти…”,насочва към стихията на природата. Поетесата е избрала три образа: вятъра,водата и виното-като сътворено от човека тяхно подобие. Тези образи запазват непок1тнато реалното си битие,ненадхв1рлят обичайното си присъствие в действителността,но в същото време се налагат като символ на неудържимата стихия. Багряна се движи в едно наи-обикновено обкражение и редува пределно познати детайли(„могилите…боазите…диканите…стрехите на къщите,на каруците чергилата…”). Лексикалният подбор отвежда к1м народно разговорната реч(„пакостна”),към онези днес поостарели думи,които носят диханието на един вече отдавна разрушен свят(„бъчвите огромни,взидани,с влага лъхашта наситени”,”избите,студени,каменни,завещани от дедите ни”). Напорът на емоционалния поток,силното поетическо внушение за непрекъснао движение и за необуздано разрушителната природна сила обединяват вътрешно трите напъкно самостоятелни картини. Те преливат една в друга,взаимно се допълват и сякаш сетивно обединяват зримата представа за бурно движение. Мотивът движение се превръща във фокосиращ проблемен център, и то в релацията природа-човек. Чувството към родното-като пейзаж и като битово обкражение-налага още един лайт мотив-ехо,послеслов след всяка вътрешно динамична картина.Повтарящото се „в рдния ми град” остава по гребена на емоционалната вълна. Героинята търси корените на своята съпротива срещу „клетаката”,в която е заключена-например в стихотворението „Зов”. Открива я и в природните закони,и в остановените,завещани от дедите духовни сили и поривност сякаш въплатени в традиционния „спътник”-виното. Самото заглавие „Стихии” насочва към осъзната връзка със същността на природната среда. Изводът е логично неуспорим-човек е роден сред стихии и не може да бъде покорно неподвижен,мачкан. Този извод не е изказан пряко,но произтича от цялостното внушение на стихотворението. Образът на жената в „Стихии”,както във всички творби на Багряна,е въплащение на бликащ ренесансов дух,събуден за живота и необятността на света. И ако първите три коплета са неопровержими поетически истини за природната даденост,то заключението е обобщен портрет на героинята. За Багряна неразкъсваемата връзка човек-природа,определя полетите на духа. Конфликта с опонента,с този „ти”,към когото се обръща лирическият субект е разрешим само в една посока-преградите трябва да бъдат срутени,защото са противоестествено издигнати,защото противоречат на неудържмата майка-природа,а жената е нейна рожба. При същото традиционно за патриархалната среда смазване нажената противостои на предвечните природнои закони. Багряна търси първоизводите на своята жизненост както в природата,така и в някои корени на традиционното,разбирано обаче в по-друга насока от общоприеторто схващане за традицията. За нея самата категория традиция не е еднороднаи не константна величина: тя се раяздробява и услужнява. Поетесата решително отхвърля някой от исторически създалите се нейни максими

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

one × 3 =