ЕЛИСАВЕТА БАГРЯНА – ” ПОТОМКА ” – СИЛАТА НА РОДОВАТА КРЪВ

Поезията на Багряна е синтез на традиция и модерност, на възсъздаване на хармонията на българския патриархален свят и разрушаването и чрез волята и копнежа по свобода на една ярка индивидуалност. Лирическата героиня съхранява родовата памет, но и преодолява нейните канони, неутолима в жаждата си да пътува, да усвоява нови пространства и да се наслаждава на необятността на света. В стихотворението “Потомка” поетесата се обръща към родното, за да утвърди връзката си с изконно българското, с извечното битие на родния космос. Епизодът с бягството, представянето на нарушението като оправдано от емоционалното наследство се представя разказ за собствената орис, целящ да обясни вътрешните причини за случилото се.Текстът внушава, че с избора на минало се избира и нравствен модел на поведение.Родова хроника липсва, но памет за силата на родовата кръв носи чувственият повик на тялото. На културните механизми на паметта се противопоставят първичните, основаващи се на фантазията и на способността и да преобразува всичко в този свят. Здравите земни корени на лирическата природа на Багряна са прекрасно разкрити в изразителното изповедно стихотворение “Потомка”. Самата тя търси в дълбините на миналото “тайната” за своя произход, нея живо я вълнува мисълта откъде идва този неспирен порой на чувства и мисли, овладял до дъно цялото и същество, изпълнил сърцето и с “грешни” желания.Силата на родовата кръв избистря в съзнанието и незнайният образ на тази “прабаба тъмноока”, която е избягала може би някога с “чуждестранен светъл хан”. И ето- конският тропот, кънтял из крайдунавските равнини, раздвижва въображението, буди скрити помисли и трепети, подсилва копнежа към безкрая. Връщането към родното има различни аспекти. То пулсира в жилите чрез ударите на “древна,скитническа, непокорна кръв”, чрез смътния “спомен” за прабаба “тъмноока”, последвала зова на сърцето си.Поставената в първата строфа теза разкрива картина на липсващи знаци на родовата памет.Но втората се противопоставя с наличието на тайнствени връзки с предците : Но усещам, в мене бие древна, скитническа, непокорна кръв. Тя от сън ме буди нощем гневно, тя ме води към греха ни пръв. Езикът на сетивата се утвърждава като равностоен с останалите. Светоусещането на предците живее в съвременния човек по силата на родовата кръв. Липсата на родословно дърво не означава нищо, защото е изтъкнато родството с най-силното и най-вечното – майката-земя : аз съм само щерка твоя вярна, моя кръвна майчице – земя . Силата на родовата кръв “възстановява” портретите, а препускащите кадри на среднощното бягство стават лице, душа, живот на предците, преминал пустинните равнини на времето : Може би прабаба тъмноока, в свилени шалвари и тюрбан, е избягала в среднощ дълбока с някой чуждестранен светъл хан. История и морал се докосват, за да очертаят взаимно границите си. Някои морални норми са преходни и предполагат променлива нагласа за разбиране на човешкото поведение.Историята е въпрос на личен избор; човек може да бъде не само наследник на своите предци, но и техен създател. И отново, мрез силата на родовата кръв, формулата “може би…”, с нейната висока повторителност насочва към относителността на моралните категории.Героинята на Багряна избира да бъде потомка на вероятно романтично приключение, закътано нейде из пазвите на времето, приключение, което свидитилства за волята на човека да създава сам съдбата си, носейки в себе си огъня на родовата кръв. Тя го пренася през времена и бури, през несгоди и унижения, през българското и родовата гордост. Монотонният, успокоен ритъм е знак за разсъдъчно отдръпване от изобразяваното. Стихията на живота не поглъща лирическата героиня, а става неин език, а отъждествявайки се с нея, потомката постига спокойната и мъдрост.Силата на родовата памет е изпълнена с разум, противопставящ се на усещането.Началото на рода е видяно в корените на любовта, в привличане на противоположностите, дискретно загатнати в портретите на мъжа и жената. Героинята мисли себе си, впита в своята майка-земя, защото както земята я е създала, така и тя създава. Женското начало е в основата на живота, а съответно и на рода. Устремът на бягството, на отдаването сякаш загърбва понятия като святост и грях, защото в жеста на отдаването се проектира вечността на творенето. Във финала основната идея на творбата звучи като изповед-заклинание за вярност към “кръвна майчице – земя”. Поетесата е усетила силата и живителността на кръвта в младото си тяло.Родното се осмисля не чрез външната страна на историята, а чрез “светостта на кръвта”. Емоционалният порив в “Потомка” е свързан и с художественото новаторство, и с естетическите предпочитания. Елисавета Багряна утвърждава пластичния, изразителния стих, изпълнен с човешка топлота – вечна, истинска, свята.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

five × three =