Елисавета Багряна – Анализ на „Стихии”

Стихотворението „Стихии” е един от емблематичните текстове от стихосбирката „Вечната и святата” (1927), чрез която се манифестира новия образ на жената в българската литература. Заглавоето „Стихии” е знаково, защото задава предварителното значение, свързано с първичните и неукротими сили на природата. Тяхната мощ е подчертана и чрез формата за множествено число, чрез която стихииноста се абсолютизира. Непреодолимите стихии вятър, вода и вино, кодират виталната природа на жената, нейните пориви и страсти. В своята поезия Елисавета Багряна представя една нова визия за жената, която е известна от затвореното пространство на патриархалния дом. Нейните прояви вече не се определят от нормативността, а героинята осмисля своята мисия като разрушаване на ограниченията и докосване до свободата в нейните първични, природни измерения. Всяка една от четирите строфи на стихотворението започва с риторичен въпрос, който затвърждаав идеята че нито една от стихиите не може да бъде укротена и спряна. Анафоричното повторение „може ли ” подчертава страховитата мощ на вятъра и пороя на прииждащата вода, също както и мистичната сила на виното , „щом веднъж е закипяло то”. Трикратното разгръщане на мотива за приподните сили довежда до обобшение в четвъртата част на творбата. В последната строфа става ясно, че за стихиите е говорено не заради самите тях, а заради вътрешната им връзка сус самата героиня. По този начин се подчертава същността на женат, в чиято основа е заложен поривът към волното, „непостижимото, просторното”. Показателан е и промяната във въпросите към опонента, негласно присъстващ в творбата чрез личното местоймение „ти”. В последната строфа чрез повторението на реторичния въпрос „как ше спреш ти мене…мене как ще спреш” се внушава че дори и да бъдат подчинени вятърът, бистрица и виното стихията на женствеността не може да бъде укротена Всяка една от стихиите в произведението се съотнася и с разручителното, и със съзидателното начало. Образът на вятъра се свързва с мотива за свободолюбието, което не понася ограничения. Символиката на реката отвежда до плодородието, смъртта и обновлението. Виното за разлика от останалите стихиив текста, е обградено с грижата на хората, които се опитват да го удържат „в бъчвите огромни, взидани” и „в избите студени каменни”. То е осмислено като стихия, равнопоставена на вятъра и на водата, ни и мистичен път към познанието. Променят се и мащабите на художественото пространство- родния град е изместен от романтичния образ на „непостижимото”. Себеосъществяването на жената вече не е в дома, а се свързва с образа на пътя, който символизира динамиката на битието и порива към познанието.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

10 − three =