Елин Пелин – “Чорба от греховете на отец Никодим”

Елин Пелин е реформатор на българския разказ през деветдесетте години. Той е един от най-големите художници на българското село, майстор на късия разказ в българската литература, създател на галерия ярки, незабравими образи. В продължение на 25 години Елин Пелин пише разказите от сборникс “Под манастирската лоза”. Много писатели и критици смятат, че това е най-философската книга в българската литература, внушаваща, че човек трябва да е такъв, какъвто е сътворен от Бога. “Под манастирската лоза” е цикъл разкази, разкриващ поетичните изповеди на човешката душа. В заглавието се сплитат два символни образа: на “манастира” и на “лозата”, които сплитат в единство мъдростта на езическия Пантеизъм (лозата) и християнското смирение. Елин Пелин повежда читателя към мъдър размисъл за “греховните” повести на човека в дирене на пътя към доброто. Творбата дава отговор на философската дилема какъв е човекът. В един от разказите от сборника – “Чорба от греховете на отец Никодим”, Елин Пелин внушава идеята за доброто и злото, праведното и грешното, истината и лъжата, търсейки отговор на вечните екзистенциални въпроси и преоткривайки високата нравственост на човека, често провокирана от неговите религиозни ценности. Човешкият живот е съчетание от прегрешения и разкаяния и самият човек е обречен да носи все същности – черното, въплъщаващо греховете, и бялото – символ на доброто начало в човешката душа. На света са нужни всякакви хора – и белите, и черните “зърна”, както са единосъщи и неразделни духът и плътта, доброто и злото, Господ и Сатаната. Елин Пелин налага идеята, че човекът не е нито праведник, нито само грешник. Праведността не се изразява във въздържание от греховете, а в стремежа да се живее пълноценно, съдържателно, което в крайна сметка е и истинската вяра. На Бога би било по-угодно човек да греши, но да търси пътя към него, ставайки по този начин истински праведник. Елин Пелин разказва за доброто и злото, истината и лъжата, преведното и грешното в човешкия живот, които открай време са в постоянна борба, но и внушава, че само в преживяването на тези състояния и в сравнението им, човек се усъвършенства и достига до просветление. Затова не трябва да се съдят сурово човешките грехове и да се спазват безпрекословно християнските правила – това е бягство и от Природата, и от Бога. Отец Никодим напомня мита, легендата, притчата за герой, за юнак, за сила: “гъсти вежди като лозница”, “загадъчен, странен и чужд поглед”, плещи – широки като хребета на някоя планина. Това описание подчертава природното начало у човека, като вечното, митологичното добро. Функцията на “обезцветеното” расо – безсилно да скрие широтата на човешката душа. Символиката защо розата стои зад стените на манастира – тя е красотата на любовта към жената. Този ритуал се превръща в духовен презник в монотонния живот на монаха. Може да я тълкуваме още и като протест на душата срещу насилието на духа, срещу ограниченията, които се налагат на човека. Грехът е свят, а светостта – греховна. За разлика от отец Никодим, който толкова тежко терзаел душата си заради “греховете”, които е извършил, отец Сисой, въпреки че е духовно лице, се смята за грешник – угажда си в яденето и пиенето, като нарушава църковните забрани. Ето защо отец Сисой олицетворява човешката умереност в отношението между доброто и злото. Той уважава правото на личен избор и начин на живот на другите. Сперед него човекът не е фатално греховен. Но според отец Никодим греховните мигове в душата му са много, но той осъзнава това и разкаянието му е доказателство за силата на духа му. Много са и въпросите, които терзаят дувата на героя. Наистина ли човек е роден да воде уединено съществъване, смущавано единствено от призивът на камбаната за молитва? Наистина ли човек е създаден, за да умъртвява чувствата си и да бяга от живота? Не е ли сътворен от Бога с чъвства и инстинкти, със способност за грях, за удоволствие? “Мисля и не знам кое е върховното в човека – душата или тялото? Не са ли те същност неразделна и не тържествува ли душата през влеченията радостни на тялото?” – мисли си отец Никодим. Доката си задава тези екзистенциални въпроси, героят всъщност “осигурява” на душата си спасение. Позицията на автора е ясна – у човека още първоначално е заложено да бъде единство от тяло и дух и той трябва да приеме двойнствеността на своята същност, да се смири с нея, както го е направил отец Сисой. Истинската победа се изразява в това, да признаеш противоречивата си природа, да се разкеш за греховете си, да се пречистиш душевно и да продължиш напред. Чрез разказа си “Чорба от греховете на отец Никодим” Елин Пелин показва, че в света всички са праведни грешници и грешни праведници. Не можем да избягаме от собствената си същност и природа, а именно от доброто и злото, праведното и грешното, истината и лъжата, които неминуемо присъстват във всекиго от нас. Единствения начин да постигнем душевен мир, е да се примирим с това, което сме.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

four × 4 =