ЕЛИН ПЕЛИН – „ВЕТРЕНАТА МЕЛНИЦА” – ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА – ХАРМОНИЯ МЕЖДУ ЧОВЕК И ПРИРОДА

Творчеството на Елин Пелин е художествено съприкосновение с виталните сили на българската душевност. Неговите герои, здраво свързани със земята и тру¬да, носят хармонията между човек и при¬рода, която често пъти е своеобразен кон¬траст от радост и мъка. Случката, изб¬рана от автора за проблемен център на сюжетното действие в неговите разкази, предизвиква бърза промяна в човешките изживявания, отразили скрития живот на природата. В художествения свят на Елин Пелин тя има свое настроение, което е поетичен нюанс на авторовото „вглеждане” в душите на героите. Те излъчват жиз¬нена сила, зад която прозира потисната мъка от нелеката съдба на селянина, изправен пред променливото „настроение” на природните сезони. Лятото е красиво с жътвата, но страшно със сушата. Есента е скръбна и тъжна, но винаги с особено лирично очарова¬ние. Природата в разказите на Елин Пе¬лин е одухотворена. Става невидимо действащо лице, което мълчаливо „разговаря” с човешките души, „навлиза” в техния свят и определя „колорита” на чувствата, впи¬сани твърде живописно в художествената среда. А тя е винаги тясно свързана с природата. Излъчва общата „тоналност” на художествените внушения, скрити във всеки детайл от изваяното повествователно платно, в което взаимно се „оглеждат природа и човешка душа. Такова художествено настроение носи и началото на Елин-Пелиновия разказ „Ветрената мелница”: „На хубавия изглед, що има и от четирите страни селото ни, не пре¬чи даже големият недовършен и изоставен скелет на Лазаровата ветрена мелница. От де¬сет години насам тя стърчи на голото баирче над село като някое зъбато чудовище, станало от народното поверие убежище на тъмни духове, които унило клатят дрипавите му криле, разперени на дяволски кръст.” Чудното, необичайното и легендарното се сливат в едно. Внушена е представа за нещо различно от обикновено случващото се в човешкия делник. Единствен знак, че действието не „прекрачва” границата на реалността, е условното маркиране на мястото на действие в разказа. Това е „го¬лото баирче над село” с хубав изглед. Худо¬жественият поглед на автора е едновре¬менно извисен над полето и в близост до него. Той наблюдава от „голото баирче” случващото се в село, но и земното, реал¬ното в живота. Повествователният ракурс е с двойна „оптика”. Отразява наст¬роенията в природата, както и преживя¬ванията на човешката душа. Връзката между тях са образите с приказно-легендарна символика, които не са откъснати от реално зримото. В тях могат да се разчетат далечни, едва загатнати елементи на библейски знакови внушения. Така напр. ветрената мелница е с „криле, разперени на дяволски кръст”. В християнската метафорична образност кръстът е несъвместим с дяволското присъствие. Това е кощунство и своеобразна художествена „ерес”, но в приказките и легендите дяволът е пред¬почитан персонаж. Причиненото от него зло е често пъти по детски безобидно. Реалната заплаха от дяволското присъс¬твие е отминала. Всичко е спомен, от кой¬то фантазията черпи художествени енер¬гии. От приказната памет на времето изплува символният образ на дявола, който вече е твърде променен – творчески дързък и провокиращ. Митология и фолклор из¬вайват странния Епин-Пелинов образ на тъмните сили в природата, които сливат езическия тотем и библейския символ в „дяволския кръст”, белязал човешката душа със знака на творческата радост и болка. Елин Пелин познава виталната природа на човека, наследила културните тради¬ции на различни времена и епохи. Техният синтез авторът изразява в символните послания на словото. Той гради своя леген¬да, свое художествено предание. Страхът от стихийната сила на природата, символизирана от „дяволския кръст”, е отми¬нал. Остава усещането за нещо преживяно. То има приказен образ и материални следи в реалността. Стърчи дървеният скелет на ветрена мелница. Тя става повод за появата на странни разкази и чуд-ни истории, фантазията гради образа на „зъбато чудовище”, което е прогонено, но „тъмни духове” все още навестяват мяс¬тото. Ветрената мелница е символ на скритата тайна, която носи човешката душа, за да се пребори с дяволското зло в себе си и в природата. Елин Пелин ще разкаже приказката за превръщането на зло¬то в добро, но и чудната история за човешката радост, озарила с щастие душа¬та на Лазар Дъбака. В повествованието приказка и реалност ще се слеят. Худо¬жествената среда за действие е изпъл¬нена с фолклорно-приказни настроения. Те оживяват чрез магията на Елин-Пелиновото слово: „Тоя пущинак с обраснали в бу¬рен до пояса основи, свърталище на боязливи лалугери, зелени гущери и отровни пепелянки, тоя избелял от дъждове и пек скелет, с неза¬лепени и озъбени стени, през които пищят ветрища и хали, макар запустял и изоставен, е единствената ветрена мелница от равно шопско дори до безкрайното фелибелишко поле. Това е и единствен спомен за сухата година, оставен от сръчната и майсторска ръка на Лазар Дъбака, известен с шегите си и с разните си планове и замисли…” Природното бедствие, сушата, точно според народното поверие, има свой материален израз (дървения скелет на ветре¬ната мелница), доказващ елементите на истинност, които носи всеки фолклорен разказ за случили се събития. Мястото е определено като „пущинак”. Нещо си е оти¬шло, но споменът е останал. Отдалече¬ността като времева дистанция между спомена за нещо преживяно и разказа на Елин Пелин е изразена чрез „обраснали в бу¬рен до пояса основи”. Образът на отмина¬лото време е допълнен от общия външен вид на недостроената и изоставена ветрена мелница. Тя е с „избелял от дъждове и пек скелет, с незалепени и озъ¬бени стени”. Както в художествения модел на приказката времето на реалната случка не е конкретно посочено, така и в раз¬каза на Елин Пелин то остава неопреде¬лено. Но ако се съди по материалните сле¬ди, останали от воденицата след много ле¬та и есени, след „дъждове и пек”, годините не са малко. От приказната старина на спомена ще изплува реалният дъх на жи¬вота, който Елин Пелин ще превърне в жиз¬нерадостна сила на своя разказ. Авторът ще предложи свой вариант на познатата в село случка. От години устният фолклор разказва историята за любовния оброк между Лазар Дъбака и Христина. Легендарно-приказното време се превръща в художествено реално повествование за кон¬кретно събитие от човешкия живот. От неопределеното време на народното пре¬дание Елин Пелин естествено и неприну¬дено пренася действието в реалността, за която самият той ще разказва: „Над се¬лото и навред по околията се бе застояла страшна суша, която изпогори всичко, изпо¬суши кладенци и извори, измори добитъка за вода.” Това е същинското начало на Елин-Пели¬новия разказ. Реалността присъства с конкретно събитие – сушата. Предизвиква дисхармония между човек и природа. Това е първият конфликтен двигател, който стремително задвижва действието. По¬вествованието носи елементи на фолклорно одухотворяване на природни явления и характерното за Елин Пелин лирично изображение на дълбоко скрит, пестелив пси¬хологизъм. Авторът неусетно наблиза в света на природата като отдавна носена от легендите и приказките тайна, дове¬рена единствено на неговите творчески сетива. Писателят е в пряк художествен досег с „душата” на природата. Опознал нейната тайна, той може да разказва и за човека, който е част от виталната й сила. Затова и природата присъства в разказа „Ветрената мелница” като митологично одухотворен образ, но и като реална сре¬да за човешкия живот: „Животворящата и бъблива селска речица, която извира изпод го¬лемите каменни чуки над сами селото, от ден на ден почна чувствително да намалява и да съхне. Като че някоя триглава хала смучеше хладните и бистрите п струи, които почна¬ха немощно да се цедят от извора и жадно да се поглъщат от запалената земя… И един ден живото и весело кречетене на толкова си воденици, което изпълваше дола с шумно и радостно ехо – замлъкна.” Завръзката на действието в Елин-Пели¬новия разказ е конкретна, максимално дей-ствена, изразена с глаголната форма „замлъкна”, която носи и своите преки фолклорно-поетични внушения. Замлъква бълбукането на рекичката, замлъква и радост¬та в човешките души. Чрез природата Елин Пелин говори за вътрешните преживявания на своите герои. Преходът между външно-природно и вътрешно-психологично е бърз, плавен и неуловим: „Разтъжи се угрижено селяшкото сърце. Уплаши го то¬ва онемяване на водениците, чиито тежки, доскоро бръмчащи камъни не можеха вече да стрият на брашно сухото житно зърно. Замлъкна и воденицата на Лазар Дъбака, която приветливо погазваше керемидения си покрив между зеленината на четири шумнати ореха в дола.” Знакът на поетичното е вписан в художественото изображение. Воденицата на Лазар е между „четири шумнати ореха”. Внушена е представа за някаква скрита романтика, която граничи с красивата приказност на преданието, но и с тайна¬та за човешката духовност. Тя е дяволски дръзка и неудържима. Тази Елин-Пелинова теза е внушена още в началото на разказа със символния знак на „дяволския кръст”. Това е драмата, белязала душата на човека. Лазар Дъбака е надарен човек. Героят има богата душевност. Той е вечно тър¬сещи неудовлетворен. Сушата, изпогори¬ла всичко и принудила да замлъкне селската „бъблива речица” и всички воденици в дола, е повод русокосият левент със сини очи – Лазар Дъбака, да изяви неспокойствието на духа си, да потърси изворите на жизнелюбието в душата си и да надмогне природното зло – сушата, за да има от¬ново радост в човешкия живот. Той тър¬си сили в себе си и своята човешка при¬рода, за да победи доброто, да възтържествува духовната щедрост на човешкото трудово усилие над опустошителните стихии на природата. Символен художествен израз на връзката човек – природа е одухотворената стихия на вятъра. Тя из¬разява вътрешната динамика на човешкия мисловен свят, на желанието му да съгражда и твори. Така Елин Пелин художествено мотивира поетичното извайване на един от най-красивите образи в своето творчество – ветрената мелница. Лазар Дъбака и дядо Корчан ще строят ветрена мелница, за да се преборят със сушата – злата сила на природата. Срещу бедата, сполетяла селото, те се изправят с кра¬сивия духовен полет на творческото си въображение, с майсторството на ръце¬те си. Обхванати от творческа жажда са душите на двамата Елин-Пелинови герои: „Дъбака и Корчан въпреки общото мнение, че скоро ще подмахнат тая ветрена работа, се работеха и работеха. В село по цял ден се чуваха ударите на острите им брадви и ясният чукот на теслите им. Всецяло пре¬дадени на мисълта за това велико творение, те не жалеха труд, не сещаха умора, не пра¬веха почивка, … а се работеха. Увлечени, те даже не си проговаряха.” Срещу сушата в природата авторът противопоставя жаждата за творчески труд на човешките души. Там са извори¬те на силата и красотата, които са не¬изчерпаеми с Вярата си в живота и него¬вите витални корени. Но всяка жизнена си¬ла изисква приток на нова виталност, ко¬ято да съгражда, да продължава органич¬ната връзка между наследена и предаде¬на жажда на човешкия дух. Затова и дядо Корчан въвежда пръв темата за родово-то продължение, за женитбата на Лазар: А понякога, като се вглеждаше скришно в прежуреното лице на Дъбака, речеше му благо: – Лазаре бе, ти трябва да се ожениш. Ветрените мелници хабят младостта! Отново чрез образа на ветрената мел¬ница е разкрит мъдрият духовен свят на Елин-Пелиновия герой. Неудържимата сти¬хия на вятъра пронизва с неспокойствие душата на Лазар, води го към нови творчески дръзновения, но вятърът е символ и на изтичащото време, което препуска неудържимо край човека и отброява години¬те на оставащия живот. А този, който не е оставил материална следа от бурните полети на духа си, пропилява наследена¬та дарба от природата и предците. Пра-древното единно начало на живота, син-тез между природен и човешки разум, е из¬ворът на мъдрост за дядо Корчан. И старецът настоява виталните сили, скрити в душата на Лазар, да не се разпиляват, да не се „пресушат” от времето. Женит¬бата – продължението на рода – е залог за опазване вечните извори на живота, по-силни от природните бедствия и социал¬ните злини. Не някой друг, а внучката на дядо Корчан – Христина, ще влезе в открит „двубой” с Лазар Дъбака, за да опази чрез ритуала на ръченицата като древна жрица на рода пламъка на семейното огнище. Женското и мъжкото начало във виталната природа на човека отстояват правото си на живот като вечна хармо¬ния между контрастни желания и пориви. Това е мъдрият философски смисъл на Елин-Пелиновите послания, скрити в буй¬ния ритъм на ръченицата. С нея Лазар Дъ¬бака и Христина защитават човешкото си достойнство и любовта си към живота. Те ритуално изповядват взаимно споделе¬ното си чувство: „Гайдата писна… Дъбакът чевръсто застъпя срещу Христина. Тя се разтича леко на пръсти и го замина… Лицето пламна, унесено се полусклопиха босилковите й клепки, завълнуваха се облите й гърди… Дъбакът пък съвсем беше се забравил. С ръ¬це нехайно кръстосани отдире, той подскачаше като елен… Едно надмощие, едно мъжко надмощие личеше във всяко негово движение, и Христина неволно падаше под силата му.” Елин Пелин художествено озвучава ри¬туалния ритъм на венчалния обред. Души¬те на Лазар и Христина се сливат в незрима целувка. Обричат се на вечна любов. Вътрешната динамика на танца ги израв¬нява със светлата радост на изповядано¬то чувство. Стихиите на природен и човешки разум се сливат. Изворите на жи¬вота са намерени. Духовната жажда на лю¬бовта е заситена. Сушата отстъпва пред живителните струи на дъжда, който ид¬ва да напои земята, но и да напомни за не¬утолимата и вечна жажда за живот в природата и в човешките души.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

two × 1 =