Езикът на тялото – Психология

Словото не винаги е в състояние да предаде цялата информация, която комуникаторът адресира към събеседника си. Това, което думите не са могли да изразят понякога се допълва от жеста, докосването, мимиката и тн. Този вид изразяване се нарича “езикът на тялото”. Връзката на комуникациите с дейността, в която индивидът участва не само психически но и физически, е дала живот на една друга езикова форма- т нар “кинетика”.Тя се отнася до сигналите които нашето тяло изпраща на партньора, до езика на тялото, продукт на неговата подвижност или неподвижност. Също така езикът на тялото може да включва всяко нерефлексно или рефлексно движение на части от тялото или на цялото тяло, което се използва от човека за предаване на емоционално съобщение към външния свят. С течение на времето този вид сигнали е добил символно значение, общо за комуникиращите страни, обособявайки се в специфичен език. Езикът на тялото разполага с различни групи изразни средства. Най-популярни и най-широко дискутирани от тях са жестикулацията, мимиката и пантомимиката. Те допълват, илюстрират или опровергават казаното с думи и винаги са указание за по-висока емоционална температура, когато придружават изреченото от нас. За лицето се казва че е огледало на човешката душа, т е непосредствен комуникатор най-вече на емоционалните състояния на психиката. Жестовете и движенията на тялото са отдушник на нервното напрежение, разрядка на енергията на възбудата си тази си функция в общуването те осъществяват пренос но емоцията от комуникатора към събеседника. Значението на голяма част от тези изразни средства е конвенционално или физиологически обусловено и те са общовалидно средство на съзнаваната комуникация. Има жестове за съгласие, несъгласие или полусъгласие. Има мимика за учудване, погнуса, радост, изненада и тн. Има обаче и други изразни средства, за чието значение нямаме съзнание, но които с времето са изградили у нас несъзнателен условен рефлекс към съпътстващите ги психични състояния, така че те носят своите послания , без да съзнаваме самото съобщение. Напр. казваме че интуицията ни е подсказала че някой се готви да ни нападне… Сходен източник на информация, за който също по-трудно си даваме сметка е позата. Символното значение на скръстените ръце и крака е в затваряне достъпа до себе си. Както пък протегнатата напред ръка или отворената към събеседника длан е израз на откритост, порив за близост. Би било наивно обаче, да се разчита на еднозначен прочит на телесния език, без съотнасянето му със словесната реч и контекста на ситуацията. Еднакво погрешно е както пренебрегването на кинетиката, така и абсолютизацията й и изолацията й от другите средства за комуникация. Бариера за комуникациите посредством езика на тялото, е маската, която всеки от нас носи пред другите. Например: маската на любезна усмивка на пиколото в хотела, кучешкото лице на апатия на затворника, маската на съчувствие при нужда и тн. Хората държат на тези маски, защото те са уверение на стоящи зад тях подобаващи за случая психични състояния. Понякога те така свикват с тях, че те стават тяхна втора същност и изместват собствената им природа. Когато обаче искат да изразят чувствата си се налага да свалят маската, а това става вече доста трудно и рядко се случва. Към езика на тялото спада и диалогът с очите. За такива случаи се използват клишетата “по очите му разбрах” или “не разбира от поглед” и др. Обикновено поглеждането трае от една до седем секунди и е насочено към очите на събеседника. С поглед можем да подчертаем казаното от нас, да запитаме, да изразим внимание или пренебрежение. За този род жестикулация съществуват и социални норми. Например когато човек попадне в непосредствена близост с непознати, да речем в асансьор, погледът му трябва да бъде насочен встрани. Противното се приема като нахалство. Когато се говори пред публика пък, погледът трябва да удостоява с внимание последователно всички части на аудиторията. Д-р Х.Хес е открил, че зеницата на окото на нормален мъж се разширява двойно, когато той гледа снимката на гола жена. Друг аспект на езика на тялото е проксемиката – това понятие изразява начина, по който индивида усеща и организира пространството около себе си, начина по който възприема присъствието на другите в това пространство. Е. Хол дефинира най-общо четири зони около човешкото тяло, всяка с по две подразделения. Най-непосредствената зона около човешкото тяло се обособява като интимна дистанция, която може да бъде близка(при нея е налице действителен контакт с партньора) или далечна(при която дистанцията е от 15-45см). Персоналната дистанция е зоната, в която индивидът се освобождава от обсебващата взаимност към еднолична обособеност. В близката персонална дистанция(45-75см), индивидите могат все още да поддържат интимни физически взаимодействия, а в далечната(75-120см), личността се обособява самостоятелно в свое пространство. Социалната дистанция е тази, на която се осъществяват деловите взаимоотношения. На близката социално дистанция(1,2-2,1м)те са по-неформални, на далечната(2,1-3,6м)са по-формални. Накрая, публичната дистанция се поддържа при събиране на по-големи групи от хора. Дистанцията от лектора до аудиторията е близка публична(3,6-7,5м) или дистанцията, която се поддържа около политическите личности е далечна публична(от 7,5м нататък). Комуникативната стойност на така описаните дистанции е в съобщението, което носят за отношенията между общуващите. Всяко нарушаване на тази дистанция при неадекватни на нея взаимоотношения води до съответни допълнителни телесни реплики, променящи смисъла на дистанцията. Например в транспортните средства в интимната дистанция попадат съвършено чужди хора, погледът задължително е настрани от очите на хората. Обратното, когато скъсяваме дистанцията с близки хора все по-чести са погледите и усмивките помежду ни. Как да разграничим и разпознаем момичетата. Да докоснем или да не докосваме. Докосване в знак на самота.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

2 × 3 =