“Един убит” – Димчо Дебелянов

Неочакван по размерите си катаклизъм в сферата на хуманността и раздяла с много илюзии е Първата световна война, в която пада убит като ротен командир Д.Дебелянов- български поет символист. Стихотворението „Един убит”е сред книжата на поета, намерени след смъртта му, редом до Библията и „Тъй рече Заратустра”от Ницше. То е свидетелство за кризата на нравствеността, изгубила ориентири по време на война, за взривяването на етически и религиозни идеологеми с пропагандата, която оправдава насилието, превръща хората в палачи или жертви, без да оставя избор да бъдат друго. В Дебеляновата творба войната е осмислена като вечен, повтарящ се феномен, съдба, част от човешкото битие. Тя е остра конфронтация между хората, разделени на противникови лагери. Тя е взаимно изтребление, в което пределната ожесточеност заличава човечността у себе си и у Другия, когато в него се вижда единствено врага. Затова е истинско събитие, когато човечността успее да се прояви, макар да е подложена на пределно изпитание. Чрез числителното „един” заглавието подчертава уникалността на убития, макар и един от многото, пометени от сляпата стихия на войната, възприемана като съдбовна отреденост. В началото и в разгръщането си преди своя финал текстът на Дебелянов оспорва шовинистичния военен речник, промиването на съзнанието с омразата и враждебността, без които ожесточаването и превръщането на хората в добри войници е невъзможно. Пропагандата отмива от съзнанието съвестта, етиката на любовта и милостта, забраната на убийството- то не е грях, а дълг по време на война. В нейната касапница умира етиката на християнското „Обичай ближния си!” Началото на стихотворението е отрицание именно на такова припознаване на човека от другата страна на фронтовата линия- като враг. С меланхолична ирония Дебеляновият лирически човек назовава „врагове” живите противници- но те са на „отсрещний бряг” на живота, изгубен за падналия в битката. От този особен ракурс- на съпричастието към врага, в когото е разпознат отново ближният, започва текстът: Той не ни е вече враг… Първите три строфи разкриват парадоксалното побратимяване със загиналия враг. Взирането в мъртвия е екзистенциален опит по отношение на смъртта- тя е сливане със земята, примирена скръб от раздялата с живота, застинало взиране в „свода ясен и дълбок”. Убитият напомня на двойник на Аза от Дебеляновата „Тиха победа”. В загиналия противников войник лирическият човек вижда възможния си образ в бъдеще време- самотно притихнал и смирен от смъртта насред безмилостния хаос на войната. Уталожени са конфронтациите, заличени са разграничителните линии, уеднаквени са враговете, защото всички са равни пред смъртта. Погледът на Дебеляновия лирически човек реставрира идентичността на мъртвия, превръща го в личност, извежда го от униформената еднаквост на военното множество и от заличаващата сила на смъртта. Разчита уникалността на човека, вглеждайки се в лицето и в застиналия поглед, в разпилените писма на мъртвия. Те „трепкат”- метафората говори за съхранявания в тях живот, неизживения живот. Но са „плахи и ненужни”, защото няма кой да ги прочете вече, а и те са ненадеждният порив на надеждата да живееш чрез спомена. Последният знак е оставила Смъртта- епилогът на живота е написан върху тях с кръвта на убития. Разчитайки това трагично писмо, лирическият говорител се пита за мъртвия: „Кой е той и де е бил?”Войната е заличила името и присъжда единственото, което има смисъл за военните статистики, отброяващи загиналите, за да се направят сметки за съотношението на силите. Той е само още „един убит” по сходната страшна логика на една сентенция, родена именно от горчивия опит на Първата световна война: „Смъртта на един човек е трагедия, а на един милион- само статистика.”/ Ремарк/ А лирическият човек на Дебелянов търси знаците на човешката уникалност, която превръща смъртта в трагедия. В разгръщането си обаче текстът ще представи и другия ракурс- на суровото до цинизъм отношение към загиването на война. Преди това да стане обаче, лирическият човек се опитва да възкреси самоличността на мъртвия противник, да предположи биографията, дома, родината, маршрута до гибелта. Да отгатне неповторимото в повторяемата човешка съдба. Четвъртата строфа представя опита да се вникне в особената ирония на съдбата- „в ден на вихрени победи” на войника е отредено „да умре непобедил”. Антитезата подсказва, че военният триумф не може да бъде триумфа на човека. Неизяснимо е противоречието между разбирането, че личностната участ е част от всеобщата съдба, и откритието , че индивидуалният дял се разминава със случващото се в света. Този парадокс е самата същност на войната- обединяваща и разделяща. Пета строфа продължава линията на взирането в противника като в своя ближен, брат в съдбата. Въобразената биография присъжда на убития майка, спомени, жеста на писането- всичко онова, което придава самоличност на убития войник. Провиждането в съдбата на чужденеца е самопознание. Подсказаната аналогия между майката и смъртта е израз на собствено очакване за утеха, ласка и покой, за спасение в гибелта от „неволята черна „ на живота. В шеста строфа лирическият говорител внезапно и рязко се отказва от полагането на себе си в образа на другия. Самоиронизира се заради своето съчувствие, несвоевременно в това „грохотно, жестоко време”. С такава нагласа към врага влизането в битка е невъзможно. Оксиморонът „смешна жал” , повтарянето на същата лексема, свързана сега с метафората „нелепа”, вътрешното римуване в първия стих на тази строфа насочват към драстичния обрат в нагласата. Абсурдно е съвместяване на противоположностите – на изискваната безпощадност и на състраданието, на сражаването без милост с милостта към врага. Сепнат от собственото си съчувствие, лирическият герой осъзнава циничния кръговрат на войната, в която всички са и палачи, и жертви: Не живот ли да отнеме той живота ти е дал? Иронията към състраданието стига до пароксизъм в последната строфа на творбата.Злорадството към смъртта на Другия е максимално отдалечаване от него, израз на онова страшно отчуждение, което заличава уникалното на човешкото.От паметта на лирическия говорител изглеждат изтрити всички идентичности, открити при вглеждането в мъртвия, забравя се сякаш лицето, възможната биография, преживяното съпричастие към съдбата. Азът саркастично цитира военната заповед за безпощадност към противника, защото той е врагът, а само мъртвият враг не е враг. Така текстът очертава композиционна рамка чрез първия и последния си стих и саркастично преобръща преодоляването на враждебността към другия с препотвърждението й. Между тези стихове се затваря и опитът да се надмогне принудата на войната и безсилието този опит да има друг израз, освен вътрешния. Стихотворението „Един убит” разкрива войната като заплаха за тотално господство над съзнанието и като разруха на индивидуалния морал. Тя прави невъзможно мисленето и преживяването от позицията на някой друг, потиска индивидуалната съвест, която осветява границите между добро и зло. По време на война нравственият кодекс става друг, затова текстът възстановява хуманния проект за човешките отношения, за да оплаче тяхното разпадане. Очертава пространствата на човечността, преди да ги свие. Трезво сочи какво прави войната с човека, как пропагандното клише смълчава индивидуалния език.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

1 × 1 =