Д. Димов – “Тютюн” (цялостен анализ)

Цялостното творчество на Димитър Димов всъщност представя изграждането и разкриването на един свят на осъдените души. Като творец – изследовател на човешката душа, неговите романи очертават постепенното разширяване на обхвата на този проблем – Д. Димов върви от осъдените души до един цял осъден свят в романа „Тютюн”. Значението на Д. Димов в националната ни л-ра: Той е един изключително оригинален творец. В своето творчество – преди всичко в романите си – той съчетава задълбочения анализаторски подход на учения с богатото творческо въображение на художника. Романът „Тютюн” , проблемите, които той поставя, характера на образната система, съдържанието на идейните внушения не би трябвало да се разглеждат откъснато от цялостното творчество на Димов – или поне от други два романа: „Поручик Бенц” и „Осъдени души”. Защото в тези три романа много красноречиво се разкрива интересът на Димов към човешката душа – не само към сложните проблеми на човешката личност, но и към проблемите, които произтичат от особеностите на характера. Димов проявява подчертан интерес към сложните характери, към силните личности. Тълкуването на човека е не само в етичен аспект, а и във философски. В тези три романа вече се очертава една ясна етично-философска концепция за същността на характера, за значението на характера за съдбата на човешката личност. Сроред Димов високото развитие на характера води до самоотричане и до трагизъм. У неговите най-значими герои ясно е доказана тезата, че страшната сила на волята похабява личността. У герои като Елена, отец Ередия, Фани Хорн, Ирина, Борис Димов показва как големите желания и стремежи, които пренебрегват етичните граници, които не отчитат контрастното различие между добро и зло, изпепеляват човешката личност. Неведнъж чрез съдбата на своите герои Димов показва, че и най-сложният ум отстъпва пред обстоятелствата т.е. над волята на героите стои волята на неизбежното. Това е един от законите на човешкото съществуване. Онова, което обединява трите романа, е обхватът и съдържанието на етичните и философски проблеми, които са заложени в човешките образи. Димов използва задълбочен анализиращ подход към човешките образи, дълбоко психологични изследвания на личността и на присъствието на времето, разкрива връзката между съдбата на личността и времето, в което живее. Димов доказва, че човекът е в зависимост от времето, защото времето, историята, историческия момент са част от неизбежните обстоятелства, които винаги са по-силни от волята на човека. И в трите романа личната драма на героите се разкрива на фона на конкретни исторически събития – при това грандиозни: – „Поручик Бенц” – І-та световна война – „Осъдени души” – Гражданската война в Испания – „Тютюн” – ІІ-та световна война. Димов разкрива историята не толкова откъм нейната събитийна, хронологическа страна, а пр.вс. търси нейния етичен смисъл. Това характеризира спецификата на художественото изображение в романа на Димов. Съдържанието е наситено с много факти и събития, а етичното прелива във философското. И изобразявайки онези факти и събития, които творят лицето на историята, Димов улавя стълкновенията между индивида и собствената му среда, между човешката личност и фаталната съдба. Извежда идеята за предопределеното неравенство между възможностите на човека, силите му и неговите грандиозни идеи. Именно това сложно и драматично противоречие е заложено в романа на Димов. Желанията, страстта, фантастичните цели на героите надхвърлят силите на личността, защото обикновено тези цели са прехвърлени отвъд границите на етичното. Това определя типологията на Димовите осъдени души. „Тютюн” представлява изображение на националния живот преди и по време на ІІ-та световна война – според историко-изобразителните мащаби на художественото произведение. Голямото достойнство на романа обаче са пр.вс. художествените образи. Философската концепция на Димов за човешката личност, за характера на нейните стремежи, за нейната обреченост е в основата на драмата на неговите герои. Това е и водещият проблем в романа. Неговите герои са завладяни от страстта към необикновеното. На тях не им липсва духовност, но им липсва мъдрост. Те не са способни да приемат битието на човека с цялото му многообразие. Изпълнени са с презрение към обикновеното. В това се заключава и интелектуалната драма на героите. Вината и моралната им трагедия е и в тяхната неспособност истински да обичат човека. Този роман ние познаваме в неговата втора редакция. В първата му редакция Димов разкрива любовта между Ирина и Борис и драмата на двамата герои. Димов има замисъл да разкрие живота и съдбата на три поколения, но стига до третото – това на татко Пиер. Всъщност авторът разгръща романовото съдържание в едно историческо време, което е гранично, екстремно, времето на крушението на един цял свят, на един модел за света, на един тип щастие, на един определен тип философия за живота. Така че не само историческите събития обуславят водещото място на контраста като основен художествен похват в романа на Димов. Контрастът минава изцяло през композицията, през образите. Много показателно е, че Димов изгражда образи на герои, между които съществува не само конфликт, но и между такива герои, които си приличат. Затова съвсем логично би било да разширим обхвата на осъдените души. Доста години л-рната критика очертава двата свята: – светът на „Никотиана”, който е истински, но който е обречен, а заедно с него са обречени и всички, които са свързали съдбата, мечтите си и представите си за щастие единствено с мисълта за „Никотиана” – светът на борещите се комунисти – при тях се улавя една болезнена прилика с героите от другия свят, защото това са също осъдени души. Те са осъдени от своя фанатизъм и догматика. Между героите от условните два свята има антагонистични конфликти, но в същото време те много си приличат. Павел и Борис принадлежат на двата противопоставящи се свята. Единият изминава пътя от безработен до всемогъщ владетел на най-големия концерн „Никотиана” и е воден от своята неистова страст за власт. Дори парите имат смисъл за него пр.вс. заради това, че му дават възможността да властва над другите. Борис мечтае за власт чрез парите, за империя, построена чрез парите. Павел е революционер, комунист, но и той също мечтае за власт – власт, в резултат на революцията, за империя на партийна основа. А нима Лила, Лукан, Варвара не са също осъдени души?! Осъдени са, защото изживяват драмата на догматиката, на която са подвластни и отец Ередия, и Иван Кондарев /”Иван Кондарев”, Емилиян Станев/. Следователно виждаме как проблемът за осъдените души обхваща цялата творческа територия на Димитър Димов. Романът изгражда един зловещ образ-символ: „Никотиана”. Тя е свят, в който властват вълчи закони, в който милостта и човещината са безполезен лукс. Думите на умиращия от туберкулоза: „Ние сами се…” – разкриват горчивата истина, че в този свят хората са осъдени не само от историческите събития, а пр.вс. от собствената си същност т.е. хората от този свят са осъдени души. Борис, Ирина, Костов Борис е човек с изключителен характер, с невероятна воля и целеустременост, но основата за неговата енергия е злобата, която е натрупал от беднотията. Това е злъч към всеки и към всичко. Той се отвръщава от бедността, от еснафската среда, в която расте. Поставя си една изключително висока цел и върви към нея без морални задръжки. Той е човек с идеи, пробивен, но неговите успехи нямат етични измерения. Своята власт той не ограничава с нищо. Той постига целта си с цената на живота си. Маха с ръка на любовта си към Ирина. В този период на изключителен стремеж към върха той не се нуждае от любов, а използва хората като стъпала. Мария, която е душевно болна – също е стъпало – той се жени за нея, за да се доближи до мечтата си. Борис е безмилостен. Той презира тълпата. Освобождава се от всякакви морални задръжки и съображения и именно това прави успеха му така стремителен. Но Борис е и страшно самотен човек- но за него това е доказателство за сила, защото само силните са самотни. Критиката открива в Борис ницшеански тип герой. Своята оценка на героите Димов реализира, като представя героите си чрез два основни процеса. От една страна – външната изява – просперититът на Борис, който трупа пари и власт. Но паралелно на този процес протича и процесът на моралната деградация, на едно жестоко идейно опустошение, чиято външна изява е пиенето. Отново последователен, с едно тъпо упорство Борис пие и остава открит въпросът дали за да заглуши някакъв още жив вопъл, чувство за вина, да подтиссне чувството за самота или да направи още по-силно илюзорното усещане за власт. Затъпява и става още по-страшен. Неприятен му е фактът, че умира бащата на Ирина, не се тревожи, когато умира тютюноработник. Борис и неговият свят на вълча страст, на вълчи стремеж към власт и пари способстват и за драмата на Ирина. За Борис Ирина придобива друга стойност – един красив, привлекателен аргумент при сделките му с Немския папирусен концерн. Димов се интересува живо от проблема за живота и смъртта. И в образите на своите герои, в съдбата им разкрива своето разбиране за психологическата и физическата разруха на човека. Постига голяма острота и изследва детайлно хроблема за човешката самота, когато човек се отказва от своята човешка общност, изгубва смисъла на живота си и сама се превръща в безмислица. И тогава смъртта се явява една много показателна характеристика за същността на човека, на начина, по който я изживява. Как умира Борис? Непосредствено преди 9-ти септември, когато е ясно, че е налице един много голям обществено – политически и исторически катаклизъм, Борис затъпява от пиянство. Той не е в състояние да отчете промяната. Онази силна личност се е смалила до една – едничка страст да печели пари. Описанието на смъртта на Борис: „Една безлична съпруга…опее” – една жестока самота, умира така, както е живял. Всички около него са хора чужди и някак безразлични към смъртта. Показателна за стойността на човешкия живот е смъртта на човека. Костов и Ирина се самоубиват – това е един жест, който показва, че те са осъзнали безмислието на живота си по нататък, осъзнали са съдбата си на осъдени души. И не само осъзнават присъдата си, но и я изпълняват. Димов проявява голям интерес към смъртта като физическо и духовно явление, търси връзка между любовта и смъртта. Той успява да задълбочи съдържанието на образната система, да изведе проблема до общочовешкото му значение и стига до вечните въпроси: за смъртта и безсмъртието на човешкия живот, за самоизхабяването на човека, подвластен на изключителната си воля, тогава, когато тя е лишена от етични основания, за фатализма на предопределеното несъответствие между желанията на човека и силата на индивида и безапелационната сила на неизбежните обстоятелства. Така Димов разкрива облика на осъдените души. Към тях принадлежи и Ирина. Това е героиня, която е от предпочитаните от Димов фатални жени. Какво развитие търпят човешките типажи в образите на Димовите герои? Мъжките образи – от поручик Бенц през отец Ередия до Борис е налице едно движение към душевно опустошение, деградация, смаляване на личността една линия на все по-отблъскваща човешка същност. И именно заради това дори смъртта на Борис не предизвиква съжаление у читателите. Димов анализира точно и показва пътя на саморазрухата на героя, неизбежната закономерност на неговия крах. Женските образи – от Елена Петрашева през Фани Хорн до Ирина образите на героините стават все по-плътни. Ирина е пр.вс жена. Тя притежава магнетизъм, невероятна притегатерна сила на женското начало, онова, което никое падение или крушение не успяват да сломят до край. А пътят на Ирина е към разрушението. Ирина – от началните страници на романа – е романтично влюбено момиче, способно да мечтае. Външен израз на тази и природа е чистата белота на моминската и стая, ароматът на дюли. Ирина – преуспялата жена от хайлайфа, на върха, постигнала целите си да застане на върха на загадъчния свят „Никотиана”. Драмата на Ирина не е само в това, че тя свързва представите си за щастието единствено с „Никотиана”. Болката произтича от факта, че Ирина се самонаблюдава непрекъснато. Не са случайни безкрайните вътрешни монолози, самоанализите, жестоката самооценка. /”… обзе я желание … това…”/. Идва момент, в който волята се изхабява и не се подчинява на съзнанието, което е показател къде са язвите. Онова, което остава винаги живо у Ирина – „да не мачка достойнството на хората”. Когато минава през толкова много ръце, тя предизвиква у хората едно невероятно чувство на уважение. Фон Гайер открива, че жената Ирина е различна. Държи се с нея като с дама. Костов открива, че Ирина е различна, вече не е като онова момиче от „Никотиана”. Ирина сякаш е подвластна на някаква жестока предопределеност. Мечтата за охолство, за любов – типични за едно младо момиче – Ирина превръща във фетиш. Бавно и мъчително тя тръгва по пътя на нравствената ерозия. След като се разделя с Борис, Ирина следва, има желание да помогне на хората, дори на Лила. Но втората среща с Борис е фатална, макар че Ирина дълго се съпротивлява. Тя не иска да стане платена любовница на Борис, не се примирява с мисълта да изпрати Мария в санаториум. Тя не прекрачва лесно моралната граница. Вероятно най-силен тласък на един самоубийствен живот при Ирина дава пълното разочарование от Борис. Защото тя вижда, че това е друг човек. Пред очите и той се алкохолизира, оглупява. Тя го вижда алчен, безочен. В душата си изпитва отвръщение от него. Ирина също изминава своя път на самота. Многобройните и връзки и носят болка и горчиво самоотвръщение в душата. Нейната драма – тя мрази света на бедните, срамува се от своите роднини и отива в един свят, в който загива. Драмата и предизвиква и болка, и съчувствие, защото това е един сложен образ и наред с грозното в него, умира и доброто и красивото. Самоубийството е доказателство за неунищоженото и чувство за достойнство. Тя прави трезва преценка: в този свят вече няма място за нея, това е свят на нови фанатици. Костов – тютюневият експерт в „Никотиана” Чрез неговият образ Димов разкрива още една човешка драма, драмата на самотника, драмата на един външно изискан и бляскав живот, в който всъщност няма нищо. В своята работа Костов е перфектен. Той не приема моралното затъпяване на Борис, вълчите начини, чрез които Борис прегазва съперниците си. Костов остава лоялен към фирмата. Образът на Костов се свързва с най-модерните дрехи, със скъпите и изискани заведения, с цигарите, питиетата – но оттам и голямата празнина в живота му, която той се стреми да запълни с осиновяването на гръцкото дете. Л-рната критика намира, че в това желание на Костов има нещо консумативно. От чисто човешка гледна точка – той просто иска да отгледа край себе си един живот, с грижите за човешки живот да придаде смисъл на своя. Той мечтае как ще порасне, ще стане красиво, ще го въведе в обществото, ще бъде щастливо. Няма нищо по-човешко от този стремеж да отгледаш живот и да дадеш щастие на още едно човешко същество. Смъртта на детето е аргумент, който характеризира и Костов като осъдена душа. Този негов порив е неусъществим. Затова и смъртта на Костов идва съвсем закономерно и логично – защото той е трезво мислещ човек, вярно преценя характера на промените. Следва цялата срамна история. Нашата идеологизирана л-рна критика се нахвърля срещу Димов. Грозната ситуация с дописването на романа. Гавра с човека, една от най-срамните истории, форма на насилие, насилие над съвестта на твореца. Димов приема критиката, но не се подчинява на своите тесногръди, нискочели критици. Той им отмъщава, защото в лицето на героите от другия свят той също представя осъдени души. Това са хора фанатици. Всеки един от тях е душевно осакатен – и Лукан, и Варвара, и Динко, и Лила. Съвсем не е вярно, че образът на Лила бил образ-схема. Не недоимък на творчески способности разкрива образът на Лила. Този образ разкрива една много ясна авторова концепция – не образ-схема, а човек-схема. Образът на Лила, нейната съдба всъщност въплъщават драмата на догматичната идеологична страст, която е унищожила човешкото у нея. Съществува и у Борис. И тя като Борис е ожесточена от бедността, но при нея това се проявява във фанатизма на идеята. Лила предизвиква страх, защото и за нея идеята стои над всичко друго. Дори Лукан, Павел са символи на идеята, а не реални личности. Страшно е това душевно осакатяване в резултат на фанатизма. Времето ще даде възможност отново и отново да разглеждаме този роман. И вече, освободени от догметиката на литературната ни критика, ще можем да видим цялото богатство от образи – варианти на Димовите осъдени души. Тогава няма да се налага да изкривяваме художествената реалност, за да влиза тя в тесничкото идеологическо калъпче на социалния реализъм и ще видим цялата сложност, богатство, убедителност, върху страниците на романа, ще открием конкретните истини като съдържание на времето и вечния общочовешки смисъл на проблемите, заложени в образите. Защото това са проблеми вечни за изкуството, за живота и смъртта, за смисъла на живота и характера на смъртта, зависимостта на индивида от времето, от средата. Фон Гайер Той съумява да оцени истински стойностното у другите хора. Принуден е да служи на една страшна идея, на фашизма. Принуден е от силата на обстоятелствата да се подчинява на една човешки ненавистна кауза. Умира с достойнство – както Шишко. Тогава, когато героите на Димов посрещат смъртта, авторът сякаш изключва влиянието на всички други фактори: социалната принадлежност, идеологията и т.н. Пред смъртта застава човешката същност на героя и в този екстремен миг се проявява истинската им стойност.

loading...

2 Responses to Д. Димов – “Тютюн” (цялостен анализ)

  1. Много добър анализ,добра работа!

  2. Sichko OK AMA mi pisna da go cheta MN dulgo I vse edno I sushto SE opisva

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

2 + eight =