“ДЯДО ЙОЦО ГЛЕДА”

Социалната критичност на писателя е ориентирана в две посоки – към държавата, която се проваля като основен “организатор” на обществения живот, и към самите хора, продължаващи да живеят единствено според предписанията на личния си интерес. Така се оказва, че най-големите щастливци са тези, които не могат да видят истинския образ на нова България и продължават да я преживяват според мярката на така чаканата национална свобода. Това щастие на слепотата е в сюжета на популярния разказ “Дядо Йоцо гледа”. Там България присъства само със знаците на своето държавно достойнство, но не и с реалните параметри на достойните човешки отношения. Тази творба сякаш е равносметка на драматичните преживявания на свободата, на дългите сбогувания и носталгии по възрожденския образ на България. В наглед простия сюжет – историята на слепия старец – писателят е успял да разгърне интересна и сложна проблематика. Творбата е интересна със своята двойна оптика към миналото и настоящето. Дядо Йоцо “гледа” към настоящето с очите на миналото, а в същото време настоящето е гледано и през очите на съвременниците, именно те изразяват истинската адекватна оценка за него. Зад историята на нещастния старец, Вазов ни разказва за два погледа, които виждат толкова различни неща, две така различни Българии. Единият е погледът на захласващата се радост, другият е погледът на горчивите разочарования. Дядо Йоцо е героят, способен да въплъти в поведението си идеалната мяра на епохата преди Освобождението. Поради своето нещастие – слепотата, той е причислен към мъртъвците, “преселили се на оня свят преди освобождението на отечеството”. Но героят е причислен и към живите, той е “възкръснал” и е имал щастието да види свободата – “Имаше обаче един човек, който бе умрял в навечерието на Освободителната война и който възкръсна не – а можа да изпита удивлението на един възкръснал при вида на освободена България…”. Дядо Йоцо изпълнява ролята на посредник – той е слепецът, който вижда и мъртвецът, който е възкръснал. Слепотата му помага да затвори в себе си един свят, който всички останали вече са напуснали. “Срещата” е ключов компонент в различни повествователни структури. Срещите на дядо Йоцо с околийския началник, с войника, с българската железница са възнаграждение на героя за неговите способности. Униформата на “българския паша”, сабята на войника, гордата железница са знаци на българската мощ, които само “спасеният” от слепотата си дядо Йоцо умее да вижда и да им се радва. Така “недостигът” на героя, неговата слепота, се превръща в предимство – той съзира неща и живее с емоции, недостъпни за всички останали. Мотивът за слепотата е интерпретиран в историята на литературата от различни посоки. Най-често слепотата на човека е оценявана като възможност за вътрешно съсредоточаване и за духовно прозрение. В този разказ героят е пазител на едно отиващо си знание за националната свобода. Дядо Йоцо е не просто освободен от делничните грижи, той е и спасен от скептичната гледна точка на всекидневието, той има шанса да обитава само пространствата на възторга, без да слиза в бедните и разочароващи “покрайнини” на делника. Старецът от “Дядо Йоцо гледа” е представен и като героя-пазител, който е съумял да пренесе през годините не само своя личен образ на свободна България, той е опазил и пренесъл колективния възрожденски образ на жадуваната свободна страна. Самите емоционални преживявания на героя са оформени според мярата на “райското” – като място, в което няма грижи, а има само възторзи, но не такъв е истинският живот в нова България. Вазов внушава идеята за изгубените идеални образи, за историческата отговорност на следосвобожденските поколения. Чрез погледа на зрящите ни се разкрива реалната обстановка в следосвобожденска България, “същите страсти, неволи и сиромашия”, “същите крамоли и глъчки”, “упоритата борба за добиване на коравия ръжен, недопечен залък” , “неволи, трудове, дребни борби”. Свободата е загубила най-важните елементи от своето преживяване – екстаза, въодушевлението, усещането за чудо. Хората са обеднели от тази загуба, защото чудото също е част от живота. В своята забързаност и прагматична залисаност нова България е забравила и загърбила възрожденска България. Оттук и смисловото разгръщане на мотива за слепотата – тя се превръща в обемна морална категория. Виждащите съвременници на дядо Йоцо също са слепи, защото не са способни да виждат и преживяват високите ценности на националната общност: “Ще рече човек, че те са слепи, а аз гледам”.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

18 + four =