“ДЯВОЛСКО”- АТАНАС ДАЛЧЕВ – НЕВЪЗМОЖНИЯТ ДИАЛОГ МЕЖДУ ЧОВЕКА И СВЕТА

Чрез поезията на Атанас Далчев от 20-те години модерното съзнание разкрива култа към познанието на собствената личност и спасението. Без да обявява открито, че това е новото лице на красотата, Далчев създава един нов и властно привличащ поетически свят, в който човекът е изчезнал и е заменен от вещите. Победител тук е винаги ирационалното, метафизичното, а оттам следва тъгата . В стиховете си Далчев използва метафоричността на граничните пространства- прозорец, врата, огледало- те винаги са вход към други светове или начин да се контактува с метафизичното. Лирическият герой съществува в повечето случаи в затворено пространство- стая, къща, болница и именно чрез тези пространства осъществява и контакт с външния свят. Когато вратите и прозорците са заключени, модерното “Аз” изчезва, за да се вглъби в себе си и да се самоопознае Далчев тръгва от символистичната традиция, за да я отрече чрез поетиката на “новата вещност”, чрез предметна поезия. В “Дяволско” от 1927г. той успява да “смеси” битие с небитие, да докаже, че новият лирически герой не се чувства истински, когато е жив и търси себеосъществяване в смъртта, защото диалог между него и света е невъзможен: “Аз имам всичко-моя е смъртта.” Създаването на пренаселен с предмети свят отрича съществуването на индивида. В поетическия текст обаче назоваването на един предмет е акт на убиване на конкретността и материалността му в абстрактността на словесния знак. Но Далчев не просто изрежда словесни същности – хижи, врати, коли, прозорец, стая, къща, балкон и пр. Той мистифицира в езика усещането за материална плътност. След като е назован, предметът е разложен. А разложен, той се е умножил и увеличил плътността си, изпълнил е текста с отделните си фрагменти, всеки от които е пак – предмет. Това е една самопораждаща, разрастваща се предметност: “Стрелките на отсрещния часовник описват върху своя циферблат дванаййсетте кръга на моя ад и жънат мойте часове отровни.” Предметите се повтарят – емпирията на житейското не е особено разнообразна. Особено настойчиво обаче поезията на Далчев се връща към “часовник”, “врата”, “прозорец”, “огледало” – вещи със семантика на граничност. Те са входът към други светове, отворът към други измерения. Границите на видимото са измамни. Мъртвата непоклатимост на предметите е застрашена от една нахлуваща в подредения свят, непонятна сила. Това е особен, смислово и изразно експлозивен център в почти всяко от стихотворенията на автора: “И аз ще се изплезя на света, обесен върху черния прозорец.” Покоят на затвореното пространство е взривен. Границите му са нарушени. То се отваря, за да нахлуе към Другото, и неговото име е Смърт. Проблясва света на неназовимото, безкрайното, трансцеденталното. Финалът на почти всички стихове на Далчев е врата, отворена към смъртта. Това е изходът от текста, оказал се привидност на същността, и същевременно входът към друго измерение, през който влиза смъртта: “и аз умирам в стаята под покрива тъй близо до самия небосвод” Загубил себе си, отказал се от личността си, човекът на модерната цивилизация е в състояние на непрекъснато лутане между своя реален Аз и желания Друг. В поезията на Далчев той е вещ, предмет, отчужден от собственото си, грешно и виновно тяло. Всъщност това е вината на модерния човек – този на цивилизацията, сгрешил спрямо Природата. Това води до конкретния извод, познат от останалите стихотворения на поета, че хората умират дълго преди да настъпи истинската им смърт, затворени в собственото аз на уединението и самопознанието, отделени от другите и от света. “Почти всяко мое стихотворение почива на един конфликт, представя една малка драма” – признава поетът. В социален план резултатът е появата на един неуютен за индивида свят. В поетически – раждането на нова естетика, в която доминира диаболистичното.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

16 + 6 =