Димчо Дебелянов – “Спи градът”

Димчо Дебелянов е най нежният български лирик. Поет е по призвание. Той принадлежи към литературния кръг “Звено”. Това е най-значителната “крепост” на втората вълна на българската модерна литература от началото на века. За роденият на 28 март 1887 г. в Копривщица лирик, образът, който неизменно присъства в творбите му, е този на града. Градът за Дебеляновия субект е неуютно пространство, пространство на скръб, пространство, в което властва тъгата. Една от най- значимите творби на Димчо Дебелянов е „Спи градът”. Литературната критика отбелязва, че и до сега това произведение е най-хубавото българско стихотворение за градска бездомност, за отчужденост от столицата и за протест срещу нея от нейната запленена рожба – неволния нощен скитник. Подобни мотиви има и в „Пловдив”. Творбата е съставена от шест катрена с обхватно римуване. В първа строфа са „тъми”– „ръми” и „син” – „самин”, във втората строфа – „стени” – „дни” и „кънтят” –„ вървят”, в третата строфа – „дете” – „расте” и „праг” – „драг”, в четвъртата строфа – „жар” – „дар” и „уста” – „красота” , петата строфа – „то” – „защо” и „заледен” – „мен”, в шестата се повтарят с първата. Това повторение се нарича начално-финално повторение на мотива. Римите са бедни. Произведението е написано в тристъпен амфибрахии в 1 лице ед. ч. В стиховете на Д. Дебелянов, намираме особено ярко отразено онова, което Маргарита Зусман нарича “лирично Аз”. „Бездомен” е една от най-честите самохарактеристики на лирическия герой в Дебеляновата поезия. Бездомността – макар и да присъства най-ярко като екзистенциална ситуация на лирическия герой у Димчо Дебелянов – е характерно състояние въобще за лирическия герой в поезията на българския символизъм. Ключова дума е и в изповедно-заветните творби: „Спи градът”, “Сиротна песен”, „Пловдив”. В „Спи градът”: Спи градът в безшумните тъми. На нощта неверна верен син, бродя аз бездомен и самин – а дъждът ръми, ръми, ръми… Усещането за безприютеност и тъмни хоризонти е изразена силно със символния образ на мрака на нощта, който вдъхва тъга и скръб. Човешкото щастие е недосънувана мечта. Музикалността на стиха изплаква скръбното настроени в душата на поета. Постоянно присъстващия черен цвят, символен знак на болката е богато нюансиран – “безшумните тъми”, “черните стени”, “скръбта расте”, “тъмен край”. Трепнали край черните стени, стъпките размерено кънтят и след мен невидими вървят жалби за преминалите дни. Броди поета край „черните стени” на неуютните спомени и отново „невидими вървят жалби за преминалите дни”. Това сгъстява мрака и още повече натъжава настроението. И така добре описаната „натежаваща” душата тишина в художественото пространство още по отчетливо „кънтят” стъпките на миналото, което оживява в нощта. В следващите редове образът на тъгата е съкровен и мил, почувстван е като любовно преживяване, наскърбило още повече душата на поета: Образът на милото дете, нявга озарило моя праг, в спомени възкръсва – чист и драг – и скръбта расте, расте, расте… Емоционалният контраст между „мило”, „чист и драг” и „скръбта расте, расте, расте..” създава реално усещане за потиснатата, неизплакана скръб. В четвъртата строфа се появява нов лирически герой „Тя”. Тя озарява с радост спомена . За миг пламва щастието в озарената със скръб и печал душа. Споменът за Дебелянов, който е детски чист и мил е болезнен, уподобен на любовна ласка. Тя приема образа на „дете – с пробудена жар”, идава „с пламенна усмивка на уста ”: Тя дойде – дете – с пробуден жар, с пламенна усмивка на уста, на възжаждал вечна красота, аз отвъргнах тленния й дар. В “Спи градът” личната вина е девствена наивност на душата и жажда по вечна красота. Това са и причините Дебелянов да пропусне празника на любовта и насладите в стиховете си. В стиховете на Дебелянов мимолетна е радостта и вечна остава болката в душата. Щастието е трагична, несбъдната среща с радостта. В един момент споменът угасва и изплувалия спомен потъва отново в мрака на тъгата. Мечтата за щастие остава „тъмен край, от скърби заледен”. Остава завинаги в мрака на угасналите надежди: Миналото – ах, остана то тъмен край, от скърби заледен, и оттам отпраща тя към мен своя скърбен вик: защо, защо? Скръбта расте, а болката разкъсва душата на поета. Дъждът отново „ръми, ръми, ръми”, като вечна печал и не изплакана мъка в произведението”спи градът”.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

eighteen − eight =