Димитър Димов – „Тютюн” – Драматичните преображения на един трагичен образ

Европейски по дух творец, Димитър Димов създава в творчеството си запомнящи се женски образи, в които търси и вижда не толкова национални черти, колкото универсални, трайни човешки драми. Един от тези образи е Ирина от романа „Тютюн”. Тя преминава през редица житейски изпитания, търпи драматични духовни преображения, обгорена от пламъците на своите чувства и разбирания и сама слага край на живота си – неразбрана и неподкрепена от никого. От нравствено чистото, със здрави разбирания и светли копнежи момиче, родено в малък провинциален град, тя се превръща в огорчен и отвратен от живота човек с разклатени нравствени ценности, който обаче запазва докрай нещо особено важно – достойнството сама да прави своя избор. Желанието й да надскочи еснафския и ограничен свят, в който живее и мечтите й за друг, по-различен – оттласкват Ирина от патриархалния модел, в който израства. И все пак в семейството й има нещо, което го разграничава и издига под останалите: баща й – Чакъра, прилича „по-скоро на висш полицейски чиновник, отколкото на провинциален стражар”; майката е будна жена; спестените им пари няма да отидат за чеиз, а за следване на дъщеря им в Македонския факултет. Самата Ирина е по-различна от другите в малкия град: превъзхожда простите и грубовати девойки-съседки, срамува се от родинството с бедния си братовчед Динко, но същевременно съзнава нищожеството на богаташките синове и високомерието на дъщерите от интелигентските семейства. Тя е по своему горда, честолюбива, ранима. Живее с жажда за друг, по-изискан живот, в който няма да среща „тълпа от гамени, която мирише на чесън и плюе люспи от семки”. Пред Борис споделя, че смята първо да учи, а после да се омъжва. Понякога въображението й вечер „скита из чудни задморски страни”, където мисли да работи. Влече я непознатото, новото. Но тази жажда я отвежда към Борис и неговият свят и я осъжда на трагични „модификации”. Любовта й към Борис я изтръгва от здравите патриархални устои на малкия град. Тя оценява качествата, разбира амбициите му – неговата безумна драма. Обича го такъв, какъвто е – даже след унижението, което изживява. Успява да запази в себе си корените на здрави морални устои, на възпитание, в което позира силата на изпитани нравствени ценности. Наранената си гордост спасява с учене, решава да се отдаде на научна работа, привлича я „тихата радост на труда”. Макар, че Борис й липсва, тя намира свои нравствени устои и вижда свой път в живота. Отвращава я предложението на Бимби, защото „здравият й инстинкт за почтеност” не й позволява дори да мисли, че може да бъде „екзотичната роза” в компанията на мъже… Любовта й към Борис обаче се оказва по – силна и затова срещата й с него в София е същност начало на един съвсем друг път, през който ще премине животът й; път, изпълнен с драматични духовни преображения и трагичен финал. За нея „истинският, действителния живот идваше само от Борис”. Главно чрез обичта си към него тя се вижда осъществена. И именно, защото го обича, Ирина навлиза в неговия свят, макар да вижда, че златната му треска го води към гибел. Този свят я промени и вътрешно, и външно. Тя разбира, че всъщност обикновените хора работят за единиците; все повече я привличат луксът и скъпият живот, връщанията й в родния град стават все по-редки. Тя е разсеяна, отегчена, бърза обратно… Все повече изтънява нишката, която я води към чистия извор… Даже баща й забелязва, че „нещо свенливо и мило” е изчезнало завинаги от израза на лицето й. изискванията на новата среда я кара да се примири, че Борис е поел разходите за облеклото й. тя все още се опира единствено на любовта си, на убедеността си, че обича само Борис, а не неговият свят – света на „Никотиана”. Силата на любовта й я оневинява и оправдава. Но след смъртта на баща й у нея се вселява грозно усещане за безпътица. Ирина разбира, чрез думите на Динко, че всъщност Борис е истинският виновник за убийството му; осъзнава, че тя в действителност живее в алчния свят на „Нокотиана”. Това е първият и голям срив в духовния й мир. Със смъртта на баща й у нея навлиза усещането за разруха, струва й се, че в душата й умира нещо, което няма да се върне никога: „И това, което умираше, бе радостта от живота, почтеността, вълнението и топлината на любовта й.” в усещането й за пезпътица, в угризенията й, единствената нишка към запазване на достойнството й остава все пак Борис. Тя разбира, че нейният и неговият свят вече са едно и трябва да извърви пътя си докрай. Връщането й назад е немислимо. Вече е осъдена и не може да преодолее дълбоката пропаст, която я отделя от еснафския й бащин дом: „ Тя не може да се върне към техния здрав, но ограничен свят от върха, който беше достигнала с образованието си и Борис, да слезе отново в низината на обикновените, лишени от власт и могъщество хора.” Все повече усеща, че светът на „Никотиана” и Немският папиросен концерн са вкарали в душата й отрова, която разяжда, и тази отрова я прави все по-слаба, по-податлива на вътрешна разруха… Започва да живее с мрачното спокойствие, че единственото, което й остава, е „да използва силите си в света на Борис и да запази каквото можеше от себе си”. Но тя все още чете медицински списания, все още има интерес към работата си – част от нейната свобода и достойнство. Вторият огромен срив у Ирина настъпва, когато самият Борис й казва, че разчита на нея в сделките си с фон Гайер. С накърнено достойнство, тя решава да извърви драматичния си път докрай – донякъде и като възмездие за духовната ограниченост на Борис, и изправена пред трагизма на едни рухнали отношения. Оттук нататък в нея умира любовта: става равнодушна към Борис, който започва да й прилича на Бимби, вижда истинския му образ – „оголен и тъп, лишен напълно от нравствено съзнание, от простата човешка способност да прави разлика между добро и зло, между подлост и достойнство”. Ирина изгаря у себе си последните чувства от миналото, надеждите си. Тя става спокойна и хладнокръвна, но заедно с любовта й сякаш се разпада и нещо от предишната й личност, умира нещо здраво, умира миналото й. тя вече презира Борис, но започва да мисли за чековата сметка в банката, за апартамента и малката спортна кола, която той й е подарил. Превръща се от „пестеливата и скромна приятелка” в „разточителна метреса”. В някои отношения те не е по-различна от Зара. Заедно с агонизирането на мира, с началото на войната, агонизира и душата на Ирина и потъва в разрухата на света, който иска да преодолее. Тя изпитва срам и отвращение към себе си по отношение на фон Гайер. Дори Костов забелязва, че тя вече не прави никакви усилия да противостои на течението на живота, че „нещо топло и нежно бе изчезнало завинаги от личността й”. Духовните преображения на Ирина продължават и с осъзнаването на невъзможнозтта й да преодолее света, в който се движи. Тя вече мрази Борис – „дълбоко, неопределено, несъзнателно”, мрази жестокостта и ограничения му ум, неспособността да използва благата, които е натрупал, мрази го затова, че я е направил своя съучастница, че е отровил душата й и е умъртвил радостта й от живота. Вече не я крепи работата й – способна е да отмени дружеството си в болницата, не чете нищо, злоупотребява с раболепието на някои от колегите си. Новите приключения остават у нея само чувство на отвращение и печал. Ирина изпитва тъга по миналото, но „егоизмът и развратът й” се превръщат в навик. Даже след смъртта на Мария нищо особено не се променя. Тя остава все така равнодушна и безучастна към Борис, но не и към тютюна и парите. В нея продължава да умира нещо дълбоко и съкровено. Фон Гайер забелязва в погледа й „нещо ледено”. Ирина все повече се заглежда в младите мъже и ги оценява по физическите им качества… След дванадесетгодишната им връзка, и Борис търпи „трансформации” – младежът със студен пламък в очите, с „хладното” лице, коравосърдечният и властен мъж, изпепелен от собствената си страст, съзнаващ нравственото си деградиране, търси спасение в алкохола, в копнежа си „за близко същество”, в любовта си към Ирина, а осъзнаването, че цялата „Никотиана” и всичко, което бе постигнал досега, не струваше повече от Ирина”. Тя – човечна и извисена от любовта – се превръща в уморена и отровена жена, той – стъпкал всичко по пътя си към пари и власт – търси и предлага човечност… Ирина се доближава до Борис, а Борис достига до истините на Ирина след жестоки превратности и съдбовни грешки. Ирина върви към своя трагичен край, защото никой и нищо не я свързва с реалния свят. Тя се чувства съвсем сама в един нов, абсурден за нея свят. Борис умира от малария, фон Гайер е убит от партизаните, Костов се самоубива… Ирина загубва хората около себе си, загубва и материалните си възможности. Вилата в Чамкория и колата са реквизирани, в къщата й в София е настанен щаб на гвардейска група – милиционерите ходят с кални ботуши по килимите, тече експроприация, идва краят на „Никотиана”. В това мащабно разпадане тя изпитва на моменти нещо „жизнерадостно” и то е преди всичко новороденото чувство към Павел. Не среща обаче ответ, а само „затвореност и студенина”. Това е един нов Борис, когото ще унищожат не парите, а идеята. Ирина все повече потъва в своето „мрачно усещане за безизходност”. Мъката й се „избистря”, става „непоносима”, разбира се, че нищо не може да очаква от Павел, от живота, от бъдещето си. Последната й надежда е да замине в чужбина, но вместо това Павел й предлага да стане фабрична лекарка. Ирина осъзнава, че е невъзможно да се върне към професията си. След заспиванията с луминал и нервните припадъци, постепенно започва да я влече спокойствието и мрака на смъртта. Силите й са изчерпани. Никой от комунистите не се опитва да я разбере и да й помогне. Верността й към партията и идеите, страхът им да не провокират общественото мнение – същност прикриват техния егоизъм и духовна ограниченост. В известен смисъл те не са много по-различни от Борис или фон Гайер. И на едните, и на другите им липсва човечност. Чувството им за благодарност е по-слабо от егоизма и фанатизма им. Затова, независимо от драмата на своя жизнен път, независимо от вътрешната разруха – Ирина ги превъзхожда. Защото, въпреки всичко, тя успява да запази вътрешната си свобода, чувството си за достойнство, човечността си, която е поставяла над личните си интереси и страхове. Самотна е един разрушен от пари и жестокост свят и самотна в нов, по своему жесток свят, чиито идеали тя не споделя, Ирина няма път, няма бъдеще. Единственият почтен край за нея остава неизбежната й гибел – затова и се самоубива. Но драматичните й духовни преображения са своеобразен съд срещу духовните деформации на хора и общество, фанатично крайни в позициите си.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

9 − 6 =