” Дервишово семе” – Николай Хайтов

В море от любов и омраза Николай Хайтов завързва възела между човека и рода в своя разказ „Дервишово семе”. Словото на заклинателя, на дервиша – на па¬зителя на рода, оживява със свещения глас на дедите в съзнанието на стария Асан Дервиш. И древният ритуал за продължение на наследст¬вената родова верига привързва съдбата на пос¬ледния кълн на Дервишовия род- внука Рама-дан, към вечно живото дърво на традицията. В неговия корен е миналото на рода, а около него в кръг се въртят поколенията, подчинили раж¬дането и смъртта, началото и края на земния си път на дълга и уважението към родовото право на традицията. Тя предопределя идването на човека на този свят. Животът му й принадлежи. Индивидът няма човешка стойност извън све¬щения кръговрат на родовия живот, който е приемствен като ценностна система и ритуал. По¬коленията са привързани към родовото дърво на традицията с кръговратните течения на своя живот и човешко присъствие. Такава съдба родовото право предопределя и за Рамадан – последния представител на Дер¬вишовия род. На свой ред внукът на Асан Дер¬виш трябва да извърви живота си в кръг около свещеното дърво на родовата традиция. Приел несъзнателно – като детска игра – ритуалното стъпване в брачния кръг на семейното огнище, след насилственото отнемане на любовта се оказ¬ва мъчително привързан към родовото дърво на традицията. За него то е страдание. И животът му потича отново в кръг, както на предишните поколения, около родовото дърво, но кръг – очер¬тан от мъчителния размисъл на Хайтовия герой. Той носи противопоставянето на индивидуал¬ното човешко съзнание на колективното. Личност¬та застава в „кръга” на родовите ценности. Впис¬ва хуманната мяра за общочовешко в духовно¬то пространство на традицията. Личността става носител на универсална нравственост, а личнос¬тното съзнание – на общочовешки ценности. Героят на Николай Хайтов в разказа „Дерви¬шово семе” – Рамадан, надмогва нравствения кодекс на традицията, издигайки се високо над родовите корени. Мисълта му „изкачва”, като вътрешен монолог, митологичното Дърво на жи¬вота, което всяко поколение отглежда в душата си чрез опазеното „семе” на родовия кълн. От духовната висина на личностния му раз¬мисъл общочовешкото „оглежда” и оценява родово-традиционното. Хуманната мяра за любов и омраза в душата на Хайтовия герой се гради от ценностния кри¬терий за добро и зло на общочовешко и родо¬во. Сложен е „възелът” в съзнанието на Рамадан, описал вечния „кръг” на живота, съдбовно срещнал човека и рода с неизповедимите тай¬ни на сърцето. Надмогнал традицията, чрез общочовешка¬та нравственост героят принадлежи на рода. Дървото на живота расте в душата му, издига снага, избуява и в спомена за началото на ро¬довия корен е и споменният разказ за живота на самия Рамадан. Размисълът потича и изпо-ведта започва. Споменно е действието на монологичната художествена форма, чрез която автор и герой вървят по изминатите пътища от човешката ду¬ша. Родът и човекът живеят заедно в простран¬ството на мисълта. Изповядва Рамадан живота си. Тъпче на кръстопътя между добро и зло. Възелът от любов и омраза расте в душата му и заплита нишките на отмъщение и възмездие в съдбовния кръг на обречения му живот. Дори и злото не успява да разплете „възловия” тайнопис на мъчителния чо¬вешки размисъл. То го привързва към минало¬то, държи го „изправен”, дава му сила да пог¬ледне в мъртвите сухи кладенци на своята ду¬ша и да открие свещеното човешко, но и родо¬во право да прости, да надмогне омразата и отмъщението. Злото в разказа на Николай Хайтов „Дерви¬шово семе” се превръща в градивна сила. То привързва човека към традицията, но и го кара да спори с нея. Жив е гласът на рода в съзнани¬ето на Рамадан. Колкото и силно да е желанието му да го потисне, именно той го привързва към кръстното родово дърво като към дървото на мъченията. Злото държи нишките на родово и човешко право. Те опасват душата на Рама¬дан, срещат се със съкровената тайна на живо¬та му и го изправят пред съдбовния възел на човешкия му размисъл: „Прав ли, крив ли беше дядо – няма да го съдя, ала за злото беше прав: когато жалбата ти дой¬де много, само злото те подпира и спасява. Чуче¬ло видял ли си натъпкано със слама? Няма вътре нищо! Няма сърце, няма кокал, държи се само на едната слама. Мойта слама беше злото! И то ме на краката задържа. ” Но злото, макар и търсещо изконните пътища на първичната природна справедливост в трес¬кавата за отмъщение и възмездие човешка ду¬ша, руши вътрешния свят на Рамадан. И той полита в бездната от мъчителни видения и раз¬мисли, стегнали в нови възли страдащата му ду¬ша. Треската изгаря духа му. Родово и човеш¬ко се борят за живота на изпепеленото от прис¬тъпите на омразата човешко съзнание: „Триста пъти съм го трепал и съживявал. Гла-вата ми гореше. Хиляди пъти го клах и драх. Ръ¬цете се напрягаха, зъбите ми скърцаха, докато най-сетне сламата в чучелото се подпали, трес¬ка ме затресе и се разболях. ” Разколебани са родовите и човешки ценнос¬ти. Душата боледува. Злото приканва човека да избира преплетените нишки на своята съд¬ба. Възелът между добро и зло е страшният кръс¬топът на избора. По кой път да поеме Рамадан? Да остави злото да умъртви душата му или оти¬вайки отвъд него, да открие мъдрата сила на опрощението. Но и в едната, и в другата посо¬ка вечен спътник на човека в дългия път на раз¬мислите остава страданието. То пречиства ду¬шата, но възелът остава. Родило се е смирението и в тихата, овладяна болка на изповедта нов възел заплита родовият и човешки дълг. Отново Рамадан е на кръстопът и отново въ¬зел стяга душата му. Между доброто и злото застава дългът. Смирението го държи далеч и от любовта, и от омразата. Той върви към себе си, но открива неразплетените възли на кръстопътната си човешка съдба. Изповядва болката си, за да открие отново „възловото” писмо на пре¬живяното и надмогнато страдание: „- Вътре катраните, братче, Врат ли врат! Чакам Руфат да си отиде, да се оженя за Силвина, ала тоя кърджалия не си отива. Ето, в това е главният катран. … ” Макар и постигнала мъдрата сила на смирението, душата на Рамадан е кръстопътно разсе¬чена от доброто и злото. Човешкото желание застава винаги на техния кръстопът. В съдбов¬ния възел на потиснатите желания е и недовър¬шената изповед на Хайтовия герой: „Мисля си понякога: мъчи се той, мъчим се и ние, защо не му отворя адовата порта, на коя¬то втора година вече хлопа? Няма да го душа, нито да го давя: оставя ли го на студено две-три нощи, и ще свърши.”

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

nine − 8 =