” Дервишово семе” – любов и омраза

Николай Хайтов поставя в сборника си “Диви разкази” важни и винаги актуални проблеми. Неговите герои са носители на вечните човешки добродетели и вечните човешки недостатъци, независимо от фона, на който се разиграва действието. Любов и омраза, съвест и безчестие, благородство и подлост – това са вечни конфликти, които са в основата и на един от най-добрите разкази в сборника “Дервишово семе” Любовта е едно от най-чистите и облагородяващи чувства. Свидетелствата за това са много – и в литературата, и в историята, и в живота. Всички световни религии отдават първостепенно място на любовта. Един от основоположниците на християнската църква, апостол Павел, казва за любовта: “ако имам пълна вяра, тъй щото и планини да премествам, а любов нямам, нищо не съм”, тоест категорично той я поставя на първо място измежду човешките добродетели. Любовта на мъжа към жената, на родителите към детето, на гражданина към родината са били и с пълно право продължават да бъдат възприемани като най-висша и най-естествена морална норма. Разказът “Дервишово семе” на Николай Хайтов ни представя един своеобразен поглед върху вечната тема за любовта. Както всички останали от сборника “Диви разкази” и той представлява изложение за един житейски път. По този път героят се сблъсква с непреодолими трудности и разрешава мъчителни противоречия, основното от които е дали да даде воля на разрушителната страст за отмъщение, или в името на любовта си към Силвина да запази човешкото у себе си. Рамадан сам поставя основните жалони на своята история в разказа си пред непознатия събеседник, които, ако трябва да се обобщят, могат да се назоват “голямата любов на Рамадан”. Неговият живот минава под знака на любовта му към Силвина. Всичко останало се възприема като второстепенно и се отбелязва само доколкото има връзка, пряка или косвена, с любовта. Тя е толкова голяма и чиста, че героят като че ли изгубва сетива за всичко останало и остава да живее само с обичта на своя живот. От тази гледна точка могат да се обяснят всички решения и действия на Рамадан. Голямата болка в живота му и лютата омраза, която ще разяжда сърцето му дълги години, идват от това, че Силвина му е отнета и е дадена на друг. С присъщия на Хайтовите герои лаконизъм това събитие е предадено от дядото по следния начин: “Нямаме невеста! – рече той. – Братята й – едепсизите, разбрали, че си е още мома и я дали на Руфатя за два пърча”. След като сме подготвени от разказа на Рамадан за силата на чувството между него и Силвина, породило се в краткия, но пълен с щастие техен съвместен живот, ние с пълно основание очакваме да се разрази нещо ужасно. Очакваме отмъщението да бъде достойно за тези сурови нрави, в него действително да има нещо “диво”, още повече че тъкмо това е събитието, преобърнало веднъж завинаги живота на Рамадан. Той го изживява като сътресение, но не еднократно, а като трайна болка, която е толкова по-голяма, колкото нежна, чиста и дълбока е била любовта между двамата партньори в този все още неконсумиран брак. Авторът майсторски сгъстява боите, за да ни подготви за подразбиращото се като че ли от само себе си желание на Рамадан да отмъсти. Дълбокото му страдание е подсилено от това, че неговият съперник е порочна личност и в неговите ръце Силвина страда. Отбелязани са някои факти, които съвсем нямат за цел да ни представят биографиите на двамата съперници в този любовен триъгълник, а да подчертаят нравствените различия между тях. Рамадан е земеделец и пастир, Руфат – касапин; единият е невинен, почти дете, другият – “хайлазин”, който “пиеше ракия, зъбеше се и продаваше салтанати”; единият разресва миглите на Силвина, другият е с такова отношение към нея, че тя не смее дълго време да се покаже на двора, защото “оня гад я беше дъвчил, бузите й беше дъвчил като тесто”. На пръв поглед като че ли няма нищо по-естествено от това, след като Рамадан изпълни най-висшите родови традиции по продължаването на рода, да се отдаде на “дивата” си първична природа и да отмъсти сурово на похитителя. Но – именно това е същественото – той не мъсти, а след години го виждаме дори да се грижи за грохналия си съперник. Защо всъщност Рамадан “прощава” на Руфат? Ясно е, че първоначално това е просто поради физическа невъзможност. Той е вързан в буквалния смисъл на думата, за да не се впусне при афектираното си състояние в противоборство с Руфат, което е с неопределен изход и при всички случаи подлага на голям риск върховната повеля по продължаване на рода. Впоследствие той се оказва не по-малко обвързан от други норми и от други съображения: “Отначало си виках да подрасне детето, да го отбие майка му, че тогава да разрежа корема на Руфатя. Сетне си рекох – хайде да проходи! Докато проходи то, и Силвина започна да излиза и тя с дете на ръце!” Ние можем да бъдем подведени да мислим, че става въпрос за обичайната инертност на човека, за това, как с всичко се свиква, но авторът изрично акцентира на това колко обсебен е неговият герой от жаждата за отмъщение. Той сякаш живее само с една мисъл, с един стремеж и едно чувство, а останалото – времето, събитията, историческите сътресения, преминават незабелязано покрай него: “И се понесе тъй животът, ден след ден, година след година. Ако не бяха пораснали децата ми, ако не бяха се оженили и народили свои, нямаше и да зная колко години са минали”. В крайна сметка Руфат е съборен от тежка болест. Рамадан има пълната възможност да осъществи отмъщението си, но вместо това събира сухи дърва, за да топли врага си, изтупва му постелките, грижи се за него.Именно тука е нравственото послание на разказа, дълбокият вътрешен драматизъм и психологическа задълбоченост. Героят постъпва не съобразно предполагаемата своя “дива” природа , а така, както малцина изповядващи християнския принцип за опрощение на враговете биха постъпили. Авторът не оставя и сянка от съмнение, че решението на Рамадан е продиктувано от собствената му воля, а не от някакви външни обстоятелства. Силвина с нейното лично решение “Ако той беше звяр, не ставай и ти” е много важен фактор, грижите на героя да отнеме част от тежкото й бреме – също. Но истинските дълбоки корени на тази негова позиция са в дълбоката човещина на родовия морал. Димитър Маринов, голям изследовател и познавач на принципите на народния морал, пише за убийството следното: “Народната вяра забранява да се убие човек, особено за отмъщение или да се ограби, като утвърждава, че пролятата кръв ходи във вид на сянка след убиеца и вика за отмъщение”. Такава е народната представа, независимо дали на българи християни, или на българи мохамедани за съвестта – най-важният и определящ фактор за решението на Рамадан. Огромна обаче е ролята и на любовта. Омразата може да се изкорени само с любов, не и с друга омраза. Така е и във разказа “Дервишово семе”. Рамадан се спира пред прага на отмъщението заради облагородяващото влияние на любовта:”Много пъти съм решавал да го свърша, но като си помислех, че в затвора няма дупчица да има към Силвина – отмалявах и отлагах…” Едно от най-големите достойнства на този разказ е, че поставя вечните и сложни нравствени проблеми пред обикновения човек. Личността, дори когато е незасегната от цивилизацията, първична, “дива”, винаги носи в себе си своя вътрешен прокурор и съдник. А колко е важна любовта за активизиране на доброто начало у човека, е показано в историята на Рамадан. Любовта съвсем еднозначно се свързва само с положителното, с всички останали добродетели, докато омразата, дори когато изглежда оправдана, отмъщението, дори когато е на пръв поглед съвсем заслужено, са мрачни и загрозяващи човека чувства, които не водят до нищо добро, а само заличават истински човешкото у него.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

20 + 6 =