„Декамерон” – проблеми , образи , мотиви

Ренесансът е стил и културно движение в Европа започващо от средновековието в Италия. Отличава се чрез връщането към ценности и форми на гръцката и римската антика в литературата, философията, науката и най-вече изкуството и архитектурата.Нарича се преломна епоха, защото в периода 14 – 17 век общественото и културното развитие на европейските страни излиза от средновековието и се формират характерните черти на съвременната европейска цивилизация. Терминът Ренесанс – възраждане е възприет за означаване на засиления интерес към античността, но с нагласата за новаторство. Обновителните процеси започват около 13 век в Италия. В този изключително динамичен период се зараждат специфични обществено – стопански отношения, оформя се буржоазията и интелигенцията.Това е периода на революционни постижения. Приносите на Леонардо да Винчи, Николай Коперник, Галилео Галилей, Парацелз и други бележити учени оставят ясна следа и предопределят множество пътища на развитие в науката и изкуството. Превратни за обществото са книгопечатането, новите източници на енергия, великите географски открития, изобретяването и усъвършенстването на огнестрелното оръжие и др. Това е и периодът, в който Европа става водеща сила в икономическото, политическото и културното отношение.Промените в културата, литературата и изкуствата не отстъпва на промените в стопанския отрасъл. Творчеството през ренесанса е със светски и хуманистичен характер, а самите творци изоставят теоцентричните възгледи, и изобразяват човека като реално земно същество.Ренесансът в литературата започва с Данте, продължава с Петрарка, Джовани Бокачо, Лудовико Ариосто, Торквато Тасо. Западноевропейската литература се развива под влияние на италианския Ренесанс и на научните открития и достигат апогей в творчеството на Лопе де Вега, Мигел де Сервантес, Уилям Шекспир, Франсоа Рабле.Дълбок прелом е извършен през Ренесанса и в театъра, музиката и сродните изкуства . Ренесансът в архитектурата започва от 1420 г. и продължава до средата на 16 век , преминавайки през проторенесанса (началото на Ренесанса в архитектурата през 13-14 век) с обособяването на Сиенска школа, Джото и др. В строителството се акцентира предимно на обществени сгради, дворци, градски къщи и др. от светски характер. Характерни са ордерното разчленяване на стенните плоскости , аркадите, колонадите, сводовете, куполите, логическата съразмерност, хармоничността и ясната тектоника , основани на законите на перспективата и пропорциите. Това е период за силно развитие на градоустройството. Създават се мащабни архитектурни ансамбли, подчинени на цялостен художествен замисъл. Ренесансът се дели на три етапа:Ранен Ренесанс 1420 – 1500 г. – Флоренция, Тоскана с представители Филипо Брунелески, Леон Батиста Алберти, Донатело, Мазачо и др. Зрял Ренесанс (разцвет на Ренесанса) 1500 – 1540 г.- Флоренция, Рим, Венеция с представители Донато Браманте, Леонардо да Винчи, Микеланджело Буонароти, Рафаело. Късен Ренесанс 16 век – Андреа Паладио, Джорджоне, Тициан, Паоло Калиари Веронезе. Според повечето негови биографии Джовани Бокачо е роден в Париж като незаконен син на флорентинския търговец Бокачо ди Челино , който поддържал оживени търговски връзки във френската столица , и бедната френска аристократка Жанет дьо ла Рош.Според други родното му място е Черталдо ин Вал д Елза в Тоскана , където е и бащината му къща . Майката починала рано и младият Бокачо бил отгледан от баща си във Флоренция . Бащата , замогнал се селянин , успял на младини да стане един от основните акционери на прочутата флорентинска банкова къща „Барди” . Житейският му идеал било забогатяването и той искал да тласне сина си по този път . Още в ранна детска възраст Бокачо усеща , че вроден стремеж го тласка към поезията : „Добре помня – казва Бокачо – че нямах още седем години , никакви поетични съчинения не бях виждал , не бях слушал никакви учени , когато , щом научих елементарната грамотност , почуствах вродено желание да творя . Написах няколко поетични произведения , разбира се , нищожни , тъй като в толкова нежна възраст духовните ми сили бяха слаби .” Младостта на Бокачо преминава в Неапол , където банка „Барди” имала клон . Благодарение на бащиното богатство бъдещият писател получава достъп в джора на Роберто Анжуйски , където културата и наслажденията били издигнати в култ . В кралския двор бил събран цветът на науката , философията и поезията . Тук Бокачо се подвизава като млад поет . Поемата „Филострато” , написана в октави , му спечелва известно име . В обстановката на блестяща феодална култура поетът има възможност да установи интересни познанства и любовни връзки , уато например тази с Мария д Акуино , незаконна дъщеря на неаролитанския крал , увековечена от него като мадона Фиамета – най-голямата любов в неговия живот . Отношенията между Бокачо и неговия баща , които загинал през чумната епидемия в 1348 г. били твърде сложни . Младежът недоволствал от селяшката необразованост на баща си и от неговото мълчание по отношение на майка му . Бащата пък упрекжал сина си , че не се отнася достатъчно сериозно към образованието си . През 1341 г. Бокачо бил пожикан от баща си и се завърнал в родната Флоренция . Причината бил фалитът на банкова къща „Барди” , където били вложени всичките средства на възрастния Бокачино . Срещата между бащата и сина вероятно не е била приятна , защото Бокачо пише в своя дневник : „Ужасният жид на този старец , груб и жаден , с всеки изминал ден все повече ме плаши и угнетява .” След смъртта на баща си Бокачо се установява в наследственото имение в Черталдо , близо до Флоренция , и започва да се грижи за по-малкия си брат Джакомо . Занимава се с литературна деиност , изпълнява и някои дипломатически мисии – в 1350 г. води преговори с градовете Форли и Равена , по – късно с Авиньон и Рим . През 1350 г. се запознава във Флоренция с Франческо Петрарка и между двамата се установява близко приятелство , което продължава до смъртта на Петрарка през 1374 г. и оказва изключително благотворно влияние върху Бокачо . През последното десетилетие от живота си Бокачо продължава да пише , но на латински – алегорични еклоги , два сборника биографии на видни мъже и жени , един трактат по митология , един географски речник . Умира на 21.ХII.1375 г. Бокачо прави опити във всички литературни жанрове : любовна лирика , антична и рицарска епопея , митологичен разказ и т. н. Литературната си започва в Неапол с любовни стихотворения . Първата му по-сериозна творба е поемата „Ловът на Диана” , написана в терцини по подражание на Данте . До нея се нареждат : „Филоколо” (ок 1336 ) – прозаичен „любовен труд” в пет книги за любовта между млад езичник и девоика християнка . „Филострато” (ок 1338 ) – поема в октави със сюжет от Троянската война , посветена на Троил . „Тезеида” ( 1340 – 1341 ) поема в 12 песни в октави върху античния сюжет за атическия герой Тезей , създател на единството на атинската държава , победил Минотавъра и излязъл от Лабиринта с помощта на Ариадна.Съкратен и основно преработен , този сюжет е включен от Чосър в „Кентъбърийски разкази” като „Разказ на Рицаря” . „Нимфите на Амето” (1341 – 1345 ) – алегорическа пасторална поема в проза и терцини. „Любовно видение” ( 1342 – 1343 ) – посредствена алегорическа поема от 50 кратки песни в терцини . „Елегия за мадона Фиамета” ( 1343 – 1344 ) – наи-зрялата творба в ранното творчество на Бокачо , с която се поставя началото на европейската психологическа повест . Това е една прелестна и печална старинна приказка , изградена върху автобиографични факти . „Корбачо” (1354 – 1355 ) – сатиричен роман , в които гневът от една несподелена любов се излива в остра сатира срещу всички жени . Истинската слава на Джовани Бокачо се дължи на „Декамерон” – книгата , която вече векове е достояние на човечеството и която придава стойност на цялото творчество на поета . Без нея вероятно щяха да потънат в забрава и историческите трактати на Бокачо , и алегорическите му мистични поеми , и класическите му енциклопедии . По думите на знаменития италиански критик Франчески де Санктис „Декамерон” се появява „като гръм от ясно небе” . С лек и жизнерадостен смях Бокачо подлага на присмех всичко „свято” на своята епоха , с карикатурна веселост изобразява нравите и скритите страсти и пороци на своите съвременници . За разлика от мрачния Данте Бокачо показва веселото безпътство на ненаказаните „грешници” и със смях се разделя с миналото . С блестящо перо осъществява преврат в прозата , като завладява публиката с жизнерадостното си изкуство . Простонародните разкази на Бокачо съкрушават средновековната крепост на католическата вяра , утвърждават правото на човека да живее щастливо на земята , променят средновековната представа за жената . „Декамерон” е революционна творба , която изцяло реформира представите за света . Непосредствен тласък за написването на книгата е чумната епидемия във Флоренция ( 1348 – 1350 ) .Смята се , че Бокачо е работил върху „Декамерон” между 1348 и 1353 г. Като източници са му послужили италиански фолклорни разкази , източни легенди и приказки , латинската „Книга на седемте мъдреци” , анонимният сборник „Новелино” , от които идва идеята за общия брой на разказите . Пълното заглавие на книгата гласи : „Започва книгата , наречена „Декамерон” , назовавана „Принц Галеото” , в която се съдържат сто истории , разказани в течение на десет дена от седем дами и трима младежи” . Предполага се , че чрез странното заглавие „Декамерон” писателят е искал да блесне с филологическа ученост и че то до известна степен е аналогично на съчинението на св. Амброзии „Хексамерон” . Вероятно Бокачо е имал идея да противопостави човешкия свят на декамерона на божественото творение ( шестодневна ) , антропоцентризма на теоцентризма . Книгата „Декамерон” съдържа 100 новели , разказани от 10 младежи – седем жени и трима младежи в продължение на 10 дни . Във всъплението авторът определя целта на събирането и разказването на развлекателни истории – да ангажират вниманието на читателя и да го отклоняват от лоши мисли . Героите се срещат по време на утринната служба във Флорентинската църква „Санта Мария Новела” и по предложение на наи-възрастната сред тях – Пампинея , решават да се оттеглят на недостъпно място , в едно извънградско имение , за да се опазят от върлуващата чума . Седемте жени са свързани с роднинство или приятелство , а тримата младежи са случаино попаднали в същия момент в църквата . Бокачо отбелязва , че дава на своите герои условни имена . Усамотени на недостъпно място , младите хора образуват малко общество . За всеки от десетте дни всеки от тях поема ролята на водещ ( крал или кралица ) и организира протичането на деня – хранене , забавления , разказване . В първия ден кралица е Пампинея . Разказват се весели истории , взети от бита и фолклора на различни народи . За кралица на втория ден е обявена Филомена . Тя задава темата на новелите за този ден : превратностите на съдбата и благоприятния край за тези , които са станали жертва на тези превратности . През третия ден , в които кралица е Хейфила , се разказва за хора , които благодарение на своето умение или са получавали какжото искат , или са успявали да си възвърнат загубеното . Темата на четвъртия ден ( с крал Филострато ) е за ония , които са имали нещастна любов . Филострато твърди че тази тема го засяга лично . За кралица на петия ден е обявена Фиамета . Темата е за ония влюбени , които след разни патила и неволи накрая са щастливи . В края на петия ден Дионео се опитва вместо обичаините любовни канцони , които компанията пее в края на деня , да изпее непристоина песен . Кралица на шестия ден е Елиса . Тя посвещава разказването на ония , които , засегнати от хапливи слова , са отговаряли по същия начин или благодарение на ум и съобразителност са предотвратили загуба , опасност или позор . Кралят на седмия ден Дионео обявява тема , срещу която дамите протестират – как жените , било от любов или да оправдаят себе си , лъжат своите съпрузи . Тези новели се разказват край езерото в долината на дамите . Подобна е и темата на осмия ден с кралица Лаурета – как жените и мъжете взаимно се мамят . Кралицата на деветия ден Емилия съобщава , че няма да поставя тема на деня , и всеки разказва история по свой свободен избор . В последния десети ден на разказването ( с крал Панфило ) темата е за ония , които са проявили благородство в любовните или в други дела . След като реализират намеренията си , седемте дами и тримата младежи се разделят отново в църквата „Санта Мария Новела”. Сред многоброините сюжети на „Декамерон” могат да се очертаят две наи-често срещани теми – темата за любовта и изобличението на църквата и лицемерните й служители . В новелите на любовна тематика Бокачо пресъздава един пъстър и оптимистичен свят , в който любовта носи много вълнения. Свободният ренесансов човек е готов на всичко , за да притежава обекта на своите чувства и тази награда обикновено получават наи-хитрите и съобразителните . Повечето от провокиращите благопристойността новели са свързани по някакъв начин с религията и духовните лица . Наи- ярки примери в това отношение са първата и последната новела от третия ден , както и втората от деветия ден , чийто сюжет през ХVII в. Лафонтен възкресява в стихотворна новела , наречена „Игуменката” . Във втората и третата новела от първия ден Бокачо в занимателна форма поставя важни проблеми на църквата . Показателен е разказът за търговеца Авраам , който посетил Рим и като се завърнал в Париж , се покръстил , защото бил убеден вече , че Христовата църква е покровителствена от висша сила . По никакъв друг начин не можел да си обясни Божието мълчание пред разврата , продажността и падението на римокатолическата църква . Много интересна е и новелата за Мелхиседек : Султан Саладин се нуждаел от пари и повикал александрийския лихвар Мелхиседек . Попитал го коя е истинската вяра : юдейската , сарацинската или християнската . Евреинът разбрал ,че всеки отговор би позволил на султана да използва сила спрямо него , и затова вместо катагоричен отговор му разказал историята за наследствения скъпоценен пръстен . Когато той трябвало да стане притежание на трима еднакво добри сина , бащата поръчал да се направят още два пръстена . Тоба от своя страна предизвикало нестихващи спорове за наследство . След като обобщава , че по същия начин всеки народ е убеден , че е истинският наследник , евреинът доброволно дава пари на султана , който пък от своя страна скоро му ги връща с благодарност . Тази притча , в която някои виждат първа проява на екуменизма , е разработена през XVIII в. от Лесинг в драмата му „Натан Мъдреца” . Многобройните сюжети в „Декамерон” не са оригинално творение на Бокачо , но във всеки от тях той влага нещо неповторимо лично и със силата на словото си ги издига до равнището на изкуството . В много от източниците , ползвани от Бокачо , е налице композиционна рамка . Например приказките от „Хиляда и една нощ” са свързани помежду си от фигурата на разказвача – Шехерезада разказва своите извиращи една след друга истории , за да запази живота си . Стоте новели на „Декамерон” също притежават такава композиционна рамка , но значително по-усложнена , изградена на няколко нива . Най – външната рамка е зададена от документалната реалистичност на чумната епидемия . Описанието на чумата е най-пълният авторски текст в цялото произведение , в който Бокачо разказва от свое име като свидетел на събитието . Разказът му е хронологически , с нарастващо напрежение , съответстващо на действителния ход на болестта от началните симптоми до отчаяното отприщтване на всички страсти пред лицето на неминуемата гибел . Вторият пласт на композиционната рамка представлява срещата на десетимата младежи в църквата и решението да се уединят в едно извънградско имение , докато чумата отмине . Този пласт на рамката е най-същественият композиционен елемент от творбата , тъй като определя модела на разказването . Третият пласт на композиционната рамка се очертава от авторовите обръщения към читателя в началото , средата и края на книгата . Освен че придават цялостност и завършеност на творбата , те акцентуват върху някои идеи , на които авторът държи да обърне внимание на читателя . Авторовото встъпление в началото на „Декамерон” разкрива емоционално любожната мъка , преживяна от Бокачо , и любовния характер на предстоящите новели . В своето разбиране за любовта авторът я обявява за висока човешка ценност , „господар и управник на достолепния човешки живот” . На фона на голямото бедствие Бокачо се дистанцира от смъртта и създава жизнерадостна апология на живота , като по този начин изразява своя бунт срещу гибелта и разрушението . В „Декамерон” няма и следа от средновековния аскетизъм и мистицизъм , характерни за Дантевата „Комедия” . Авторовото разбиране за любовта е представено най-пълно във встъплението към разказите от четвъртия ден , построено като шеговито обръщение към „уважаемите дами” , и има формата на шеговито оправдание на автора за това , че цял живот служи на музите и се прекланя пред жените . Кулминацията на това шеговито встъпление е притчата за Филипо Балдучи и сина му , единствената , която авторът представя като своя . В нея се разказва как вдовецът Балдучи отгледал сина си в усамотение и когато момчето порасло , го завел в града . Младежът веднага се впечатлил от красиво облечените жени и попитал баща си какво е това . Притесненият Балдучи отговорил , че са „гъски” . Когато трябвало да се върнат в техния пущинак момчето настояло баща му да вземе една гъска . „За да се съпротивляваш на законите на природата – коментира Бокачо – се изисква твърде много сили , ето защо усилията на съпротивляващите се не само че в повечето случаи биват напразни , но им причиняват и огромна вреда.” С този коментар пръв в ренесансовата литература авторът на „Декамерон” определя любовта като „естествена добродетел” и и общочовешка ценност . Много са веселите новели с любовна тематика , но присъстват и такива , в които любовта е представена като трагичен епизод от живота – например новелите от четвъртия ден . Композиционната рамка на творбата се затваря от заключението на автора , че не съществува неприличен разказ , който да не може да бъде разказан по подходящ начин . Подобно на виното и оръжието , отбелязва Бокачо , тези новели могат да бъдат здравословни , да предпазват от болести здравите и да вредят на болните и на тези , които не знаят как да си служат с тях . Друга особеност на композицията на „Декамерон” е съчетаването на отделните новели . Финалът на всяка от тях е относително затворен , но позволява да се извеждат общи мотиви , какъвто е случаят с градината като общо място на действието или сънят като предсказание за събитията : да се разказва за едни и същи емблематични герои , да се разкриват подобни ситуации , а след това разказът да продължава в различни варианти . Повествованието се отличава с голяма интензивност и плътност на събитията . Чрез „Декамерон” Бокачо утвърждава жанра на краткия прозаичен разказ в европейската литература . По времето , когато е създадена книгата ,краткият прозаичен разказ е съществувал само в низшите слоеве на градската литература и самия Бокачо навярно не е имал ясна представа за жанровия облик на творбата си . Той употребява понятието „новела”, но във въведението на разказите от четвъртия ден отбелязва : „ Възнамерявам да разкажа сто новели или басни , или параболи , или истории , както щете ги наречете.” Вмествайки в своето повествование различни жанрови форми – разказ , анекдот , фаблио , новела , Бокачо създава новела от нов тип, която за разлика от предишната новела и фаблиото акцентува върху индивидуалния , а не върху типичния случай . „Декамерон” със своя жив простонароден език , с бликащия хумор , с майсторската си композиция , с мъдрите , остроумни или безхитростни разсъждения на автор и герои става един от шедьоврите на европейската литература . И досега , макар от създаването му да са изминали почти седемстотин години, „Декамерон” завладява читателя с излъчващата се от него всевластна и всепобеждаваща любов към живота .

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

thirteen − two =