“Декамерон” като реабилитация на непозволеното, но естественото

В “Декамерон” Джовани Бокачо, големият творец на италианския ренесанс открива реалните стойности на грозното и прекрасното в общественото битие, което предопределя доброто и злото в човека. Не в света на отвъдното, а в всекидневния живот писателят търси хармонията между дух и материя, открива контрастното лице на обществения морал. “Декамерон” е сборник от сто новели, разказани за десет дни от десет различни като индивидуалност интерпретатори – жените са седем на брой, мъжете – трима. За първи път жената е реабилитирана не само като равноправен участник в разказаните събития, но и като автор-разказвач. Странни са обстоятелствата, които събират десетимата разказвачи на забавни анекдоти от всекидневието. Те са определени от реален исторически факт – чумата и последвалите потресаващи събития за гражданите на Флоренция през 1348г. Бокачо избира най-младите представители на десет видни аристократични фамилии във Флоренция за своя авторски “глас”, чрез който разказва увлекателно истината за реалните стойности на човешкия живот, твърде често скрити зад маската на фалшив обществен морал. Мисълта за смъртта, неизбежна в дадените обстоятелства- чумната епидемия в града, провокира максимална искреност в откровения разказ на младежите. Те сякаш се наслаждават на последните мигове от живота си. Любуват се на неговите радости, говорят открито за скритите му наслаждения. Животът е карнавално пъстроцветие от смешни, нелепи недоразумения Водеща тема е любовта. Писателят има ренесансово отношение към интимните трепети на сърцето. Любовното чувство е свободно, разкрепостено и всеки има право на него, независимо от мястото, което заема в обществото. Да обичаш е духовен дар за човека, усещане за божествена красота изпълва душата. Човекът е духовно щедър и безкрайно великодушен. По сила се равнява с природата, която го е създала и дарила с любов. За да обичаш, трябва да имаш сили да защитиш правото си на любов сред противоречивите и твърде враждебни обстоятелства на живота. За това пледира и Бокачо в сблъсъка между позволеното и непозволеното в стоте разказани истории на “Декамерон”. От този неосъзнат конфликт между грозното и прекрасното се ражда смехът на автора над нелепото в живота, твърде неумело скрито зад фалшивата, лицемерна маска на благоприличието. Общоприетото е жалка преграда за жизнената сила на реалните човешки страсти. Те винаги разрушават изкуствените бариери на фалшивия обществен морал. Искрен, ренесансово откровен е смехът на писателя над средновековните “табута” в човешкото съзнание. Всяка забрана е съблазън за греховни помисли. Плътските наслади са в синхрон с изобретателната находчивост на човешката мисъл. В любовта героите на Бокачо са личности, доказват себе си. Произхождат от всички възможни обществени слоеве. Те са граждани и селяни, търговци и занаятчии, крадци и проститутки. От социалното “дъно” – до светския и църковен елит – всички са представени. До епископите и архиепископите стоят обикновени монаси и монахини. И всички те са подвластни на любовта, греховно изкусени от нейните природни страсти. Всички имат право да обичат, ако душите им са осенени от божествения дар на любовта. Законите на човешкото щастие са несъвместими с обществената и социална йерархия: “У всички нас плътта е една и съща…Не бедността, а богатството отнема добродетелта у човека”. Ренесансовата идея за доброто и злото, като две страни на човешката добродетел, е интерпретирана в контекста на любовта. Добродетелни са действията на всеки, който защитава правото си на обич. За Бокачо е естествено към любовни наслади да се стремят и живеещите в монашеско усамотение. Радостта и щастието, изпитани от любовта, не могат да бъдат обект на престъпление и наказание от страна на Църквата. Писателят отрича догмата на монашеския аскетизъм чрез смеха на всички съгрешили в разказаните от него истории за светите отци. Той не забравя и монахините. Те са човешки същества от плът и кръв. В греховността на любовната наслада тези Христови невести откриват радостта от живота. Духът се слива с плътта и мисълта прозира истината за доброто и злото отвъд догмата на църковния аскетизъм. По този повод Бокачо пише: “Има много неразумни мъже и жени, които са напълно уверени, че щом като на главата на девойката поставят бяла превръзка и я облекат в черно расо, тя повече не е жена и не чувства женски желания; като е станала монахиня, тя се превръща в камък”. “Декамерон” е реалистично огледало на живота, обществото и човешките страсти с всичките им смешни и безобразни страни, енциклопедия на ренесансовата плът, която не желае повече да се съобразява със средновековните норми. Бокачо защитава правото на всеки от героите си да бъде верен на доброто и злото в себе си, но да остане човек в святата греховност на непозволеното, но естественото.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

seven + 4 =