Да се завърнеш в бащината къща – есе

Димчо Дебелянов пише елегията “Скрити вопли”през 1912г., четири години преди смъртта си и непосредствено след смъртта на майка си. Написана преди около 80 години елегията звучи много съвременно. Има нещо вечно в носталгията по “бащината къща” и смирено гаснещата нощ. Разбирам това, защото израстнах в къща с двор, с много цветя. Наблюдавал съм различни залези, в които облаците се движат и пресъздават различни картини.Небето променя цвета си в жълто-червени тонове и после става тъмно. Неописуемо красиво е. Има една скала, нарича се Кичера. От там съм ставал частица от падането на “тихата нощ”. Но не съм бил “скръбен и нещастен”, защото до мен са били, хората, които обичам. С мама обичаме да гледаме залеза. Измисляме си приказки и много се смеем. В такива мигове съм много щастлив. И винаги, когато се сетя за тях ще бъда щастлив. Знам, че никога няма да бъда отново на 6,7 10,12 или 14 години. Това става веднъж в живота и то само за една година. Но съм благодарен защото съм изживял всичко това. Има нещо обречено в Дебеляновата тъга. Може би предчувствие или просто самота. А може би тъга по загубата на майката. Той е сам. Останал е само спомена и копнежа към дома, към тишината, към “стаята позната” и “старата икона”. Невъзможността на мечтата отново “да те посрещне старата на прага” е скрития извор на тъгата. Наистина е тъжно, когато го няма обичания човек и никои не те очаква. Домът и майката – в тях човек може да намери утеха, покой и разбиране за всичко. Кога човек се превръща в “печален странник”? Не може ранната смърт на бащата на Дебелянов да не е оказала влияние върху живота на поета? Той е бил много малък, на 9 годинки, когато загубва баща си. Малко след неговата смърт загубва и бащината къща в Копривщица, тъй като семейството се мести да живее в Пловдив. Майката е началото на всичко. Тя дава живота на детето си. Тя е символ на най-чистата, вечната, опрощаващата, безусловната любов. А любовта е безсмъртна. Но когато загубиш майка си, загубваш и дома си. С нейната смърт къщата и дома стават други. Домът – това е началото на Пътя, защото там са любовта и истинското щастие. Човек трябва да знае откъде идва, кой е и какъв иска да стане. Трябва да знае какъв е неговия Път в живота. Домът е началото на Пътя, а Пътя е посоката. Самото пътуване може да бъде щастливо приключение или трагедия, зависи от избора и от крайната цел. Когато живееш в панелен блок трудно би усетил очарованието и красотата на двора, защото просто такъв няма. Ако ти си засадил цветята в градината, ако се разхождаш сред стогодишни дървета, засадени от прадедите ти ще се чувстваш по друг начин. И самотата ти ще е по-малка, защото енергията на близките ти хора ще се е запазила във всичко около теб. Когато мама отсъства за няколко дни ми липсва много.Но тъгата ми става по-малка, когато гледам картините й. И знам, че тя е с мен независимо, че в мига се намира на много километри. Домът – това са ръцете на мама, думите на баба и дядо, похвалите на тате, обичта на вуйчо. Моят дом-това е мястото, където се чувствам обичан и разбран. Домът –това е мястото където винаги се завръщаш. Защо човек винаги се завръща там? Заради хората, които го обичат и чакат! А може би и заради себе си-да си даде равносметка за извървения Път. И защо всъщност тръгваме? Може би за да опознаем света или себе си, да се впуснем в авантюристични приключения или да пораснем, натрупвайки опит и знания…Всеки си има своя важна причина да поеме по собствения си Път. Важно е какъв избор ще направиш, защото пътищата са много и са различни. Дебелянов е направил своя избор и е отишъл на фронта.Това е коствало живота му. Но той е достигнал до нас чрез написаното. Неговите стихове са го направили безсмъртен. Защото накъдето и да тръгне човек винаги се завръща в “бащината къща” и търси покоя на “тихата нощ”. Защото всеки се нуждае да бъде приласкан “с усмивка блага” и да намери убежище за самотата си в “стаята позната”. Защото всеки рано или късно всеки се завръща към себе си, за да си даде равносметка докъде е стигнал, осъществил ли е мечтите си, реализирал ли е идеите си, бил ли е щастлив?!…А къде и на кое място можеш да отговориш на тези въпроси, като изповядаш душата си- в дома, ”в бащината къща”, на мястото където си бил щастлив. Образите, които идват в спомените са чисти и ясни, но в същото време неуловими, като сенки. Но те са там. Има ги, докато е жив човека, който ги е изживял.А ако са написани или нарисувани остават вечно живи. „Бащината къща” е образ – символ на свещеното простронство и на чистото време на детството.Всеки от нас носи в душата си сповена за такова завръщане в уютния и спокоен дом.Но поетът символист е избрал най – подходящият миг за своето споменно завръщане – „когато вечерта смирено гасне” – оня залезен миг, в който светлината неусетно си утива, защото слънцето е започнало своя тайнствен път отвъд земята.Душата на скитника странник вече може да намери жадувания покой в мрака на нощта Особено е усещането за тишината в Дебеляновите стихове. Тя сакаш трябва да ни напомни за тишината в храма.Невъзможно е там да говориш високо или да се смееш с пълен глас.Кощунство е, защото храмът е пространство за душите,а техният глас е безмълвен,както е безмълвна молитвата на смирения богомолец.Затова и вечерта „смирено гасне”, като че ли готова за своята молитва. И пазвите на нощта са „тихи”, и самата тя е „тиха”. Така нощта се превръща в символ на вечността или на вечния покой за всички „скръбни и нещастни”. Там човекът търси утеха и ласка, захвърлил бремето на „черната уморо”.Тялото се дематериализира, а човекът и вечността се сливат в прегръдка и истинска същност на Битието си изавява чрез живота на човешката душа. бащината къща има смисъл на убежище, на закрила от студените бури на живота. Тя е храм за душата и свещенно обиталище за Големия Дух на Родо. Там са съхранени духовните устои на човека във времето.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

thirteen + 16 =