Граф Монте Кристо – романтичният герой

Романът “Граф Монте Кристо” е сред емблематичните произведения за своя автор, а самият Александър Дюма е един от типичните творци на романтизма. Неговите романи покоряват с това, че разработват вечни теми от човешката нравственост като приятелството, честността, справедливостта, щастието и любовта. Техният патос ги прави верен спътник на младия човек при изграждането му като личност, свободна и зависима само от доброто. Героят на романа “Граф Монте Кристо” е представителен образ на епохата на романтизма. Той е необикновена личност, способна да се пребори със злото не само на своята съдба, но и да възмезди страдащото добро в света около себе си. Едмон Дантес дава израз на ествесвения стремеж към щастие и към пълноценен живот. Неговата справедливост в преценките, търпеливост и устойчивост в страданието, последователност в действията го правят всичко онова, което реалният човек не може да бъде, превръщат го в романтичния герой. Той е колкото романтично извисен и неотразим, толкова и човешки близък и понятен на читателя, защото чрез него се сбъдват желанията му за тържество на справедливостта и за достойна човешка личност. При изграждането на персонажната система на романа е спазен основният естетически принцип на романтизма за изключителния герой в изключителни обстоятелства. Казано с други думи, като художествена програма романът си поставя за цел не да изследва и критикува света и обществото с неговите несъвършенства, а да разкрие такива модели на човешко поведение, които трайно решават конфликтите на човешкото съществуване на равнище личен живот, въплъщавайки личностните ценности, характерни за романтизма в самата същност на главния герой. Сюжетната структура е проста – извършено е злодеяние срещу един почтен човек и извършителите понасят своето наказание. В познатата тема за престъплението и наказанието, която крие много морализаторски възможности, Дюма търси приключенския поглед върху нещата. В тази история конфликтът, въпреки значимите социални измерени, които могат да се открият, е по християтнски обобщен до нравствен сблъсък между злодеи и добродетелни, между вероломство и благородство, между почтенност и подлост. Една значима част от главните персонажи в романа въплъщават злото и техните прояви мобилизират главния герой в неговата самотна борба срещу тях. Самотата на един ренесансов герой в неговата съпротива срещу злото (например Дон Кихот или Хамлет) поражда бездни от драматизъм и сложни философски размишления, но романистическият герой е убеден в своята правота, защото схваща себе си не като търсеща смисъла на живота личност, а като оръдие на Божието възмездие. Неговата поведенческа логика е проста: неправдата трябва да бъде отмъстена, страданието да бъде възмездено, а злото да бъде победено тук и сега, а не в някакъв общ битиен смисъл. Дантес въплъщава справедливостта чрез отмъщението: “Аз бих причинил,ако можех,същата бавна,дълбока,безкрайна и вечна болка,която изпитах”-казва той. Разпънат между Бога и Дявола, в душата му гори огън и страст: “От добър и доверчив човек,аз станах отмъстителен ,прикрит, зъл или по-скоро безчувствен като глухата и сляпа фаталност.Тогава достигнах до целта:горко на тези,които срещнах по моя път!” Превъплъщението му от обикновен момък, един от тълпата, в загадъчния, изпълнен с тайнственост и самотна ексцентричност граф, е характерно за романтичния герой. Промяната обаче не засяга характера и вътрешния му свят – той е уникално чист, когато попада в затвора, злоумишлено наклеветен, и е все така праволинейно праведен, когато извършва невъзможното – измъква се млад, здрав и богат от зловещата крепост Иф. Колкото и болка да му е донесло осуетяването на щастливия брак с Мерседес и раздялата със стария и обичан баща, ако той се бе оженил за любимата девойки и бе станал капитан, никога не би се откъснал от обичайния ход, никога не би се отделил от масата – а тъкмо това е заветната цел на всеки романтичен герой. И макар че за Дантес това става поради стечение на обстоятелствата, той ги използва блестящо, за да се превърне в еталонния романтичен герой. В сложните извивки на действието добрите стават още по-добри, а лошите – още по-лоши. Загадъчниеят граф Монте Кристо ве появява на парижките балове отникъде, никой не го познава, но той познава всички, знае историята на всички, умее да окорява всички. Той внушава едновременно демонизъм и ангелска чистота, предизвиквайки възхита у положителните герои и страх у отрицателните. Неподвластен е на суетата и подлостта,които владеят враговете му, и с това е по-силен във всяка ситуация. Неговата сила идва както от неестествените му възможности така и от моралната убеденост в действията му. В края на краищата всеки получава заслуженото си, а граф Монте Кристо изчезва сякаш в небитието, подобно на Божи съдник. Романът не оставя читателя да се двоуми има ли право Едмон Дантес на всичко това. Той отмъщава не заради себе си, а заради доброто – така възмездява страдащите и наказва злонамерените. Лекотата и увереността, с която го прави, съответстват на свободолюбивия романтичен порив на човека към духовен простор и съвършенство.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

thirteen − 4 =