“Граф Монте Кристо” – анализ

Жанровата форма роман подлистник обуславя облика на “Граф Монте Кристо” като развлекателно четиво. В него сензацията е обичайност и Хорациевият принцип nil admirari (за нищо не се учудвай) властва в текстовия свят с претенцията да обхване духа и материята на пространството. /разказването е подчинено и на идеята в Нероновото самоопределяне – “търсач на невъзможното” , което е възприето от героя, дал име на романа. Повествователната техника, при която авторът е уверен водач на читателя през събитията, нанизани с непринудена лекота, спестява обстоятелствения разказ и залага на динамиката на диалога. Внушителният обем престава да бъде респектиращ, защотото книгата прилича на приказка за възрастни. Не е случайна аналогията, която различни герои от романа правят със случващото им се и сюжетите от “Хиляда и една нощ”. Текстът следва структурния принцип на подобен тип разказване. Главният герои е добър, смел, честен. мъдър, обичащ и обичан. И разбира се, този дар от съдбата не моеже лесно да бъде приет от лошите. Навлиза се в първоначалния конфликт между “протагониста” и “анагониста”. Само че в света на романа схемата е леко усложнена. Образът на “антигониста” е удвоен – “завистниците” са двама – Данглар и Фернан, всеки със собствените си митиви, а в ролята на “помощници” влизат Кадрус и Вилфор като две лица на едно и също зло – болезнения страх за собственото благополучие, който довежда до предателството на мълчанието. Завръзката заплита рушителното слово и пагубното премълчаване чрез уж на шега скалъпеното писмо от Данглар, посяло в душата на нещастно влюбения каталунец семената на злото. Обещаващото щастие на влюбените Едмон Дантес и Мерседес е погубено точно в блясъка си по време на годежа. След това изпитание добрият герой трябва да преодолее страшното препядствие – границата между живота и смъртта, ужаса, наречен замъка Иф, и да излезе оттам неуязвим и безсмъртен. Идва ред той да раздава справедливост и да всява страх. Наказанията са достойни за прегрешенията – убиецът Кадрус и убит, убилия любовта Фернан се самоубива, разумния Вилфор загубва разсъдъка си, а алчният Данглар бавно и болезнено загубва смисъла на съществуването си – огромните капитали. След тази мащабна игра на случая или съдбата, чийто пъзел реди свръхчовекът с многото превъплъщения – абат Бузони, лорд Уилмор, Синбад мореплавателят, граф Монте Кристо или Едмон Дантес, настъпва щастливият край, обещаващ спокойствие, любов и вяра. Мотивите в романа са интерпретирани както през романтическите възгледи за справедливостта на природнте закони, мъдростта и красотата на пищната екзотика на Изтока, безграничната сила на духа, омаята на бленуването, магията на съня, така и чрез просвещенските идеи за значимостта на волята, разума и знанието, които може да изградят нова личност и да възвърнат желанието за живот . Свързващата фигура на интуитивното и рационалното начало е абат Фариа. Той е духовният баща на Едмон Дантес, чудотворецът в неговия живот, благодарение на когото несправедливо страдащия млад човек след годините на упорита битка с времето и съмненията получава свобода, знание и богатство – идеалното съчетание , без което възмездието не би било възможно. Ако в затвора надеждата за свобода разжда силата на търпението, след това то е още по-настойчиво, защотото отмъщението трябва да е страшно, добре обмислено, търсещо най-добрия момент и най-заслужената за виновниците форма. Подобно на отлаганото отмъщение на Одисей, графът изпитва наслада от изчакването : “За едно продължително, дълбоко, нескончаемо, вечно страдание бях отвърнал, ако е възможно със същото : око за око, зъб за зъб, както казват източните народи, наши учители във всичко, тия избраници на твореца, съумели да си създадат приказен живот и действителен рай”. Раненият от злото човек има вече неговата отрова в себе си. Прозрял е несъвършенствата на човешката природа, поради които християнската идея за прошка и обич дори към враговете е утопична. Като отглас от Хамлетовата ирония за венеца на творението прозвучава разочарованието на Граф Монте Кристо: “…човекът , когото Бог е създал по свой образ и подобие, човекът, комуто Бог е дал глас, за да изразява мисълта си, какъв ще бъде първият вик на тоя човек, когато узнае, че другарят му е спасен? Богохулство! Слава на човека, това непостижимо творение на обществото, този цар на вселената!” Болният човешки свят се нуждае от лечение. Спасението е в отдалечаването, бягството или отказа от приемането му такъв, какъвто е, както заявява граф Монте Кристо: “Не се опитвам никога да защитавам обществото, което не ме защитава, нещо повече, което се занимава с мене само, за да ми вреди; дори като им отказвам уважението си и се държа неутрално към тях, обществото и ближните ми остават все пак мои длъжници”. Неуязвимостта е постигната чрез спазването на собствението закони за чест и справедливост. “Помощници” на графа в изпълнението им са хора извън закона, живеещи в малките си подредени общества – обгърнатите с романтичния ореол на личната свобода разбойници. Достатъчно е да бъде припомнен сякаш отговарящия на древноелинската мяра за сила, ум и красота разбойнически главатар Луиджи Вампа, чиито прегрешения се оправдават освен от тези негови качества и от предаността му към Монте Кристо. На волния живот, подчиняващ се на справедливите природни закони, е противопоставен скритият зад маската на добронамереността фалшна аристократичното общество. Всевиждащият поглед на Едмон Дантес с окото на душата в сърцата на учстниците в карнаалната игра на парижката сцена. Сваля маските им и разобличава изтинската им природа на убийци, лицемери и крадци. И ако карнавалът в Рим е мястото, където “между миналото и нястоящето се спуска плътна завеса” от шума на “залитащото съзнание”, което което всеки момент може да напусне веселящите се, то “маскеният” бал на благородниците в Париж е ежедневие, поставящо стена между неизгодното минало и благополучното настояще, празненство на съзнания, заблудили дори себе си за собствените си грехове. Графът в щедър в отплатата си за сторените добрини и краен с разплатата за злините. Възмездието обаче търси и други, надскачащи личната мъст мотиви, сякаш оправдавайки суровата безкомпромисност на рушителността си. След толкова много години се оказва, че злодеите не само не са се покаяли, но са извършили и други злосторства. Това налага отмъщението да бъде още по-страшно. То излиза от човешките измерения, превръща се в справедлива ръка на провидението и наказва убийците Кадрус и Фернан (граф Дьо Морсер), бездушнния, пресметлив и алчен грабител Данглар и Вилфор – скрил престъпленията си зад безстрастното изражение на “оживяла статуя на закона”. А главният съдник видимо управлява неслучайните случайности и като в Страшния съд редо хората вляво или вдясно според делата им. Успокоение след множеството преплетени сюжетни нишки настъпва след пречистването на света от грешниците и възнаграждаването на праведните. След този нов порядък в света на романа се стига до истинското опознаване на безграничната мъдрост на Бога” християнското смирение. Краят на дългата приказка за любовта, свободата, честта, справедливостта, волята и ума отваря мисълта към прозрението, постигнато от опита: “В този свят нито щастие, нито нещастие, има само сравняване на едното състояние с другото”. Ключ към осмисленото съществуване са не вихрените страсти, а мъдрото търпение и надеждата, простичко съчетани в повелята: “Чакай и се надявай!”

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

17 + three =