„Граф Монте Кристо” – Александър Дюма Отмъщението и възмездието в духа на романтизма

Романът „Граф Монте Кристо” е сред емблематичните произведения за своя автор, а самият Александър Дюма е един от типичните творци на романтизма. Неговите романи покоряват с това, че разглеждат вечни теми от човешката нравственост като приятелството, честността, справедливостта, щастието и любовта. Темата за престъплението и наказанието, възмездието и прошката е основна в романа „Граф Монте Кристо”, а главният герой е представителен образ за епохата на Романтизма. Едмон Дантес е необикновена личност, способна да се пребори със злото не само в своята съдба, но и да възмезди страдащото добро в света около себе си. В сблъсъка между света на завистта, алчността, човешкото отчуждение и света на необикновената, привлекателна и всесилна личност, възтържествува доброто и справедливостта. Така се удовлетворява една изконна човешка мечта – всеки да получи това, което е заслужил с постъпките и характера си. Действието в романа „Граф Монте Кристо” се развива в периода 24 февруари 1815 година – 5 октомври 1839 година. Още в началото е въведен и главния герой – двадесетгодишния помощник-капитан на кораба „Фараон” – Едмон Дантес. В навечерието на сватбата му с красивата девойка Мерседес и повишението му като капитан на кораба, Дантес става жертва на коварен заговор. Щастието на младия човек е „ограбено” чрез арестуването му по донос от счетоводителя Данглар, който се страхува, че ако Дантес стане капитан, ще го лиши от службата му, и от Фернан, който е кандидат за ръката на Мерседес. Младият помощник-прокурор Дьо Вилфор пък се бои да не бъдат разкрити връзките на баща му със сваления от власт Наполеон Бонапарт и затова го обявява за опасен бонапартист и „осъжда” Дантес на вечен затвор в замъка Иф. Четиринадесет мрачни и мъчителни години прекарва затворникът в своята килия. По щастливо стечение на обстоятелствата и силната му воля за бяство се запознава със своя брат по съдба – абат Фариа. Той е възвишен и благороден човек и за Едмон Дантес се превръща в ангел-спасител, който характеризира с думите: „О, мой втори родителю… който ми даде свобода, знание и богатство; ти, който познаваш, като по-висшите от нас същества, доброто и злото… ; ти, благородно сърце, възвишен ум и недостижима душа.” Той става негов учител, възпитател и благодетел. Едмон Дантес е почтен и благороден младеж и с това спечелва благосклонността на Фариа и получава несметното му богатство. Смъртта на абата му помага да получи и свободата си. Но парите не го опорочават, както са опорочени другите герои, чиито постъпки са мотивирани от жажда за пари, власт или завист. Годините прекарани в мрака и ужаса на подземията на замъка Иф, превръщат Едмон в отчаян човек, който решава, че понесените без причина страдания и погубеният му живот са достатъчно основание да поеме ролята на съдник и да въздаде заслуженото на виновниците за осакатения си живот: „А сега … сбогом доброта, човеколюбие, благородност… Сбогом на всички чувства, които радват сърцето… Аз замених провидението, за да наградя добрите… Сега нека богът на отмъщението ми отстъпи мястото си, за да накажа злите!” Прераждайки се по време на бягството си от замъка, Едмон Дантес се връща в обществото като граф Монте Кристо и започва да осъществява дълго желаното отмъщение. В духа на романтизма образът на граф Монте Кристо се доближава напълно до силната личност, която поставя над всичко свободата на духа и свободата на действието. Каузата, за която се бори, е именно въздаване на наказание като закъсняло, но неизбежно отмъщение срещу хората, които са извършили такава страшна подлост. Тези, които от злоба и ревност наклеветяват и обричат на бавна и мъчителна смърт един съвсем невинен човек. Открил вече виновниците за нанесеното му зло, той ги преследва неумолимо. Използва техните минали и настоящи грехове, техните слабости и страсти и ги довежда до физическо и духовно унищожение. Граф Монте Кристо се чувства прав в душата си, защото се води от мисълта, че въздава справедливост и че дори да стигне до насилие или да подтикне към такова, то е оправдано като се има предвид стореното над него престъпление. Това му дава увереността, че всъщност, въздавайки възмездие, той служи на справедливостта и помага на доброто да победи злото. Тези разбирания, че пред свободната личност няма никакви граници, са присъщи на романтическия герой. Неговата сила идва както от неестествените му възможности, така и от моралната убеденост в действията му. По този начин се налага идеята за абсолютната истина на героя – той е оръдие, чрез което Бог възстановява нарушената хармония в човешката душа. Стъпка по стъпка Едмон Дантес преследва своята цел и успява, въпреки изминалото време, да накаже виновниците за причиненото му нещастие. Нещо повече, тръгвайки от отмъщението за собствените си беди, той се превръща в справедлив отмъстител в по-широк план, като помага на дъщерята на подло убития Али паша – Хайде, да отмъсти на убиеца на своите родители. Графът е неотклонен в плановете си и провежда отмъщението не просто като случайност, а нанася удара срещу враговете си там, където най-много ще ги боли. Фернан Морсер, съпругът на Мерседес, е френският офицер, предал своя благодетел Али Паша и Янинската крепост на турците срещу пари и благородническа титла. Разобличен от дъщерята на пашата – Хайде, Морсер е обявен от обществото в предателство и подлост. Сгромолясването му от високото обществено положение и неизбежното му самоубийство след големия позор, е заслуженото възмездие, което той получава за извършените от него злини. По един или друг начин граф Монте Кристо успява да отмъсти и на останалите си врагове, които навремето са били съучастници на Фернан при написването на злокобния донос срещу него, станал причина за погребването му жив в подземията на замъка Иф. Вилфор полудява след толкова много смърт в дома му, след като той преди това безогледно е изпращал на смърт враговете си. Данглар бива разорен, след като с подлости и корупция е натрупал несметни богатства. В старанието си обаче да въздаде справедливост и да наложи заслужено наказание, героят на Дюма се ублича в отмъщението. Граф Монте Кристо достига до една граница, зад която вече преследвайки злото, сам започва да извършва зло, без да забелязва, че накзав и невинните близки на злосторниците. В този момент писателят изневерява на романтическата традиция за неограничеността и ненаказуемостта на действията на героя и му предава черти на добър и отзивчив към чуждото нещасти човек, какъвто е бил в своята младост. Преломът в него настъпва в момента, в който майчинската любов на Мерседес и смъртта на малкия Едуард го трогват. Още от първия миг, когато вижда отново някогашната си годеница, той разбира, че любовта му към нея е все още жива, макар да не й прощава прегрешенията, че не го е дочакала.Увлечен от отмъщението, граф Монте Кристо е изправен пред дилемата дали да продължи да наказва за стореното му зло, като се дуелира със сина на Фернан и Мерседес, или да спре. След драматичния разговор с Мерседес граф Монте Кристо за пръв път се обръща назад и отчита всичко, което е извършил като акт на отмъщение. Той осъзнава вече безсмислието на отмъщението и се мъчи да намери пред самия себе си оправдание за всичко, което до тогава е било негова жизнена цел: „И моето аз, с което се гордеех, което видях така жалко в килиите на крепостта Иф и съумях да издигна, утре ще бъде само шепа прах… Не, не съжалявам за живота, а за разрухата на бавно изготвените и така грижливо изградени планове. Смятах, че провидението е „за”, а то е било против тях… Направих го, Господи, толкова за твоя, колкото и за моя чест. От десет години насам смятах, че съм пратеник на твоето възмездие, че не бива други негодници да си въобразяват, че случаят ги е отървал от врага им. Нека знаят, че присъдата, изречена от провидението срещу тях, е била променена само от моята воля, че наказанието, което са избегнали на тоя свят, ги очаква на другия и просто са сменили времето с вечността”. Граф Монте Кристо осъзнава, че трябва да остави по-нататъшното отмъщение и възмездие в ръцете на Бога. Той се разкайва за самонадеяността, като се е помислил за равен на Бога и се е наел сам да раздава наказание и възмездие. Това е едно от посланията за повече човечност и реализиран ена дело на една от най-ценните добродетели: любовта към ближния. За читателя е ясно, че не е възможно една личност, макар и изключителна, да си присвои ролята на върховен съдник и да се справи със злото, срещу което се е опълчила. Но няма сила, която да попречи на човека да мечтае за тази роля, коят ому връща увереността в моралното начало в човешкия живот. Романът „Граф Монте Кристо” е една непреходна творба, защото отразява вечния човешки стремеж към добото и към красотата на в междуличностните отношения и в отношенията на отделния човек към обществото. Патосът и красотата на тези морални ценности ги прави верен спътник на бладия човек при изграждането му като личност, свободна и зависима само от доброто.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

eleven − seven =