Възстановяване на българската държавна независимост. Освободително движение на първите Асеневци

Българската държава е една от най-старите на Балканите. По своето развитие от 681г, тя се превръща в силен и важен фактор по тези земи. Благодарение на умелата политика на княз Борис и цар Симеон, България достига невиждана до този период мощ. Симеонова България става фактор в Европа, а не само на Балканите. В последсвие обаче, въпреки усилията на цар Петър и епичните битки на цар Самуил, България не съумява да се противопостави адекватно на Византия и благодарение на множество фактори, попада под властта на имерията за 167г. През тези повече от век и половина обаче българският народ не се примирява със статута си. Положените още от кан Крум (803-814), кан Омуртаг (814-831) и княз Борис (852-889) усилия за създаване на българска народност са очевидно успешни, съдейки по факта, че българският народ си остава такъв въпреки византийското владичество и множеството чужди народсти, които се заселват по българските земи (узи,кумани,печенеги). Доказателсво за непримиримостта и желанието за възвръщане на самостоятелна българска държава са множеството бунтове и въстания, както и разпространението на богомилството. Освен това народът ни си остава с българско самосъзнание, въпреки чуждите народи заселили се по нашите земи през този период.

В началото на своето над век и половина владичество над България империята използва различни способи, за да направи по-лесно културното асимилиране на новозавладяната държава. Василий II разумно запазва старите задължения на българите, за да ги привлече на византийска страна. В течение на времето императорите въвеждат своята система на управление – църковна, военна и гражданска власт, освен това делят страната на теми, като по този начин нарушават териториалната цялост на България. Едно от най-важните действия на империята е налагането на нови данъци и повинности-синона и прония. Изселват се много български семейства, а аристократите са преместени в най-далечните кътчета на империята. Темите на които е разделена България са- Паристрион с център Дръстър, тема България с център Скопие и тема Сирмиум с център Сир, а в последствие и Белград и Ниш, земите на юг от Стара планина се добавят към византийските теми Тракия, Македония, Смолян.

По въпроса за самостоятелността на българската църква, император Василий подхожда много внимателно тъй като църквата е един от устойте на българското общество. Той не я премахва, а просто я понижава в ранг, като и дава статут на архиепископия. За архиепископ той назначава дебърският монах Йоан, като жест към българите. В течение на годините обаче за архиепископи започват да се назначават само византийци, което доказва желанието на империята постепенно да унищожи българската народност.

Фигурират няколко фактора, които играят изключително важна роля в опитите на Византия да „погърчи” населението на България. Освен изместването на славянския език като богослужебен и понижаването на българската църква, империята провежда и политика на дебългаризация на аристорацията. За тази цел множество български аристократи биват изселени в най-далечните крайща на империята, други са привлечени в имперския двор чрез награди и титли.  Много важен фактор се явява и подмяната на натуралните данъци с парични, което се оказва особено тежко за обикновения българин, тъй като до този момент в България стопанството е имало натурален характер, т.е. не е имало пазари, както и пари, а всеки вид заплащане се е извършвал в стока. Паричното данъчно облагане често пъти носи в себе си повишаване на реалните плащания поради факта, че може да се наложи да се продаде два или три пъти повече стока, за да се плати данъка. Друга новост въведена от империята е непознатата до тогава в България прония. Прониярът получава от императорът земя, като се задължава да служи на империята. Доходите от тези имения могат да бъдат използвани също само в ползва на Византия и без значение от обстоятелствата върховен собственик си остава императорът. През XIII век пронията става наследствена, като тя се обвързва с военни задължение. Въвежда се и ново задължение –синоната. Според това задължение селянинът е длъжен да продава производството си на цени по-ниски от обикновените.

Като цяло българското общество започва нормално да се развива след периода на първоначалните трудностти в рамките на империята. Макар въведения паричен данък през 1040г да довежда до известни трудностти в дългосрочен план, той е по-ефективен, заради факта, че е нужно въвеждането на парична система, което да доведе до по-бързи темпове на развитие на икономиката.

Въпреки всичко, българският народ не е доволен в рамките на империята и през 1040г избухва въстанието на Петър Делян. По сведения на Йоан Скилица българите се вдигат на бунт поради  въведения през същата година паричен данък. Петър Делян е считан за внук на Самуил. Той повежда войските си от Белград и скоро освобождава почти цяла Македония. Към него се присъединява и Алусиан, който е син на Иван Владислав, внук на убитият от Самуил Арон. След като 40-хилядната му армия бива разгромена краи Солун, по време на пир той ослепява Петър Делян и бяга при византийците. В последствие благодарение на тези предателства и липса на организация Делян е заловен и откаран в Константинопол. През 1066г друго въстание е организирано от Никулица Делфина, но то е бързо потушено. Много по-продължително се явява въстанието на скопското население през 1072г ръководено от Георги Войтех. Към него се присъединява Самуилов родственик, а той самият се преименува на Петър с цел да привлече болярите на своя страна. Скоро обаче се разбират истинските му намерения – да освободи югозападните български земи и да ги присъеди към Сърбия. Това води до известни разногласия в редиците на бунтовниците, което от своя страна прави потушаването му много по-лесно. Като цяло са известни още няколко слабо организирани и малки по мащаб въстания на Нестор в Дръстър (1074), на Лека в Средец (1079) и на Добромир в Месемврия.

Освен въстанията характерна форма на съпротива се явява и разпространеното богомилско течение. В периода на Византийско владичество дори то си изменя характера, спира да хули богатите и управниците и започва да идеализира отминалия период на великите български канове и царе. Богомилите разбират нуждите на народа, разбират че той бленува самостоятелна държава и затова те се опитват да поддържат образа на великата българска държава при управниците Крум, Омуртаг, Борис, Симеон жив. Императорът предприема много драстични мерки срещу опасното за него богомилско течение и дори се стига до изгарянето на клада на богомилският водач Василий Врач през 1111г.

В периода от началото на 80-те години на XI век на императорският  трон на Византия се възкачва нова династия- Комнините. Императорите от тази династия стабилизират управлението и възвръщат част от някогашната сила на Византия. Закономерно след засилване на властта в Константинопол българските освободителни стремежи временно стихват. Най-ярки са стремежите на Мануил I Комнин, който бленува да възвърне блясъка на Римската империя и да обедини запада и изтока под своята егида. При неговото управление се разраства прониарското съсловие поради факта, че има нужда от войска за завоевателските си стремления. Това обаче не довежда до повишаване на стандарта на живот на обикновения данъкоплатец, а напратив, влошава се заради нуждата от средства за финансирането на тези военни офанзиви.

Като цяло въпреки всички желания на византийските императори, българският народ си остава със собствено самосъзнание и не се претапя. Множество са изворите посочващи желанието на народа да се върне като един от най-великите в Европа. Известни са книги и източници, които през този период показват бляскавите спомени на обикновения българин. Като цяло съпротивителното движение и спомените за предишното, неотдавна отминало величие, както и съхранението на езика и културата на българският народ са важни предпоставки за успешното освободително движение.  Освен тези гореизброени фактори, трябва да се добави и икономическия подем по териториите на България. Разрастването на градовете, въвеждането на работещ градски пазар и парична система. Осъвършенстват се някой занаяти свързани със строителството, което от своя страна води до забогатяване на кръгове от хора, които в последствие се оказват богатия елит готов да се бори за освобождението на България.

Стабилизацията на Византия с идването на династията на Комнините и в частност на Мануил I Комнин е само временно явление. През втората половина на XII век империята отново е разкъсвана от противоречия и борби. Андроник I Комнин прави опити да задържи властта си силна, но не се овенчава с успех. Империята е заплашена от всички страни. От изток заплаха са селджукските турци , от запад-италиянските нормани, от северозапад-унгарци и като допълнителен фактор се явяват и рязки противоречия с римските папи, което също може да дестабилизира империята. Особенно опасни са нападенията на норманите, които окупират Драч и Солун и се запътват към Константинопол. В този период Андроник I Комнин е свален от престола и на негово място се възкачва Исак II Ангел. Той се оказва енергичен и властен император и бързо се справя с най-близките проблеми на Византия. С помоща на пълководеца Алексий Врана той отблъсква норманите и си възвръща земите окупирани от тях. Все пак тези победи също са временни и трайно се запазва тенденцията за отслабване и изтощаване на Византия.

В периода след 1180 година империята губи мощта си с бързи темпове. Византия увеличава данъците много рязко, което води до недоволство сред бившите български земи. Освен че увеличават данъците от Константинопол не се интересуват въобще от земите, които владеят. Започват нападения и кражби. Като цяло земите отвъд Стара планина са оставени на произвола на съдбата, но от тях все още се изисква плащането на данъци. Дори се увеличават поради сватба в императорският двор. Изворите сочат, че българите чакат повод за започване на открит бунт. Според Теодор Скутариот това се явява именно този рязък скок на данъците продиктувано от сватбата на императорския син. Друг фактор посочен от Хониат е превземането на Солун от норманите, което показва окаяното състояние на империята в този период.

Освен предпоставките, за едно освободително движение са нужни и ярки личности. Такива са братята Тодор и Белгун. За пръв път имената на водачите на въстанието се споменава във връзка със срещата им с император Исак II Ангел, когато двамата братя искат като прония едно недоходоносно село. Императорът им отказва изключително грубо и те изказват открито недоволството си и готовността си за бунт. От този момент на сетне става трудно за определяне на точните събития и те са по-скоро с легендарен характер. Това което е известно е че братята Тодор и Белгун се опитват да привлекат на своя страна колкото могат повече хора. Като умели дипломати те разбират, че е нужен ярък символ под чиято опека да протече въстанието. Те разбират, че много хора са готови за бунт, но се страхуват да го започнат еднолично. Поради това Тодор и Белгун широко разпространяват мълвата, че св. Димитър е премахнал защитата и благословията си от Солун и я е прехвърлил във Велико Търново, където са жилищата на братята. Това е подплатено от факта, че Солун наистина пада, което служи за доказателство на разпространения от братята слух. Друг фактор, за да подплатят историята си е построяването на храм в чест на св. Димитър във Велико Търново и пренасянето на чудотворната му икона в този храм. При освещаването на храма „Св. Димитър” в Търново, новия глава на българската църква Василий обявява възтановяването на българската държава. Два важни акта придават на това въстание организиран характер. Първият е че пред насъбралото  се множество за освещаването на храма „Св. Димитър” по-големият брат Тодор се провъзгласява за цар, като поставя на главата си златна корона и обува червени сандали, като по този начин се облича в символите на централната власт. Другия важен акт е преименуването на Тодор на Петър, като по този начин заявява желанието да се появи приемственост между него и първият признат за светец български цар Петър.

Като цяло произхода на братята Тодор и Белгун е доста спорен исторически въпрос. Изказват се различни мнения, за техният българо-кумански или руско-кумански произход. Тезата за куманския произход идва от имената им „Асен” и „Белгун”, но тези имена се срещат и при прабългарите. Много румънски историци ги определят като власи, а на създадената държава преписват влашко-български характер. Като цяло в исторически план няма доказателства за тезата, че държавата оглавявана от първите Асеневци е с друг характер освен български. Има тези, че е възможно създаването на група от смесени варвари, в които да фигурират българи, печенеги и кумани. Все пак е неоспорим факта, че Асеневците се самоизтъкват като българи. Един от факторите, който служи за доказателство е че в източниците не фигурира друго название на „новата” държава освен името България. Въпреки че Никита Хониат презрително набляга на не изцяло българския състав на държавата и нарича българите – „мизи”, „скити”, „власи” и т.н. Въпреки всичко, факта че новоизбрания за цар Тодор се преименува именно на Петър по името на обявения за светец цар Петър, както и че братята тръгват да освободят първо старите български столици Плиска и Преслав, както и желанието им да възвърнат всички земи владеени от предишните български царе, всички тези доводи доказват по неоспорим начин, че държавата ръководена от Асеневците е именно България. Братята се проявяват като умели ръководители и посредством качествата си усещат слабостта на империята и подходящия момент за започване на бунта.

По време на самопровъзгласяването на Петър за нов български цар, Исак II Ангел няма възможност да реагира. По това време империята е сериозно ангажирана с проблемите си с норманите и узурпатора Исак Комнин. Едва през декември същатата тази 1185г империята се подготвя за адекватен контроудар срещу въстаниците. Първоначално Исак II Ангел изпращя чичо си севастократор Йоан срещу Асеневците, но по подозрение за предателство го връща и изпраща на негово място Йоан Кантакузин. Новият военноначалник бива разгромен по типично българския метод за водене на внезапни нощни нападения. Самият Йоан Кантакузин едвам се спасява изоставяйки обоза си.  От имперския трон в Константинопол правят още един опит да спрат въстаниците, като Исак II Ангел изпраща прословутия си военноначалник Алексий Врана. За съжаление на императора обаче пълководеца използва армията си не по зададената от Константинопол цел, а я обръща към самата имперска столица с цел да заеме престола. В продължение на няколко месеца Алексий Врана се опитва да узурпира трона, но в последствие императорът надделява. Поради всичките тези проблеми в империята едва през 1186 година Исак II Ангел успява да се подготви за удар и се отправя към тема Паристрион и я овладява. Асен и Петър избягват при куманите, което императорът изтълкува като отстъпление и приема за край на бунта и се завръща победоносно в Константинопол. Предполага се обаче че още през есента на 1186 Асен и Петър се завръщат с кумански наемници, което се счита за един от техните дипломатически успехи. Те заявяват категорично, че няма да се откажат от борбата си докато не освободят всички български земи. В доказателство на думите си те изпращат Добромир Хриз към Македония, а те самите настъпват към Тракия и Странджа. Императорът прави опит за контранастъпление, но е спрян от Асеневците. Византийската армия надвишава в пъти българската, но Исак II Ангел се сблъсква с военния гений на Асен. Той използва умело куманските наемници и посредством множество бързи удари към Ахтопол и Пловдив съумява да вземе инициятивата в свой ръце. Предполага се, че през 1187 или 1188 империята предприема светкавичен удар през Средец, но войската им е спряна край Ловеч. След над три месечна обсада Асен сключва мирен договор като дава за заложник по-малкия си брат Йоаница. Много изследователи приемат именно това Ловешко примирие за юридическото начало на Втората българска държава.

Макар договорът да е факт и българските владетели и императорът разбират, че той е просто временно решение на въпрос, чиято развръзка тепърва предстои. Важно е да се отбележи, че в този момент към българските земи наближават рицарите от Третия кръстоносен поход. Български пратеници срещат Фридрих Барбароса още край Ниш. По пътя си кръстоносците разоряват всички земи включително и Пловдив. В последствие близо до Одрин Петър се среща лично с Фридрих Барбароса като му обещава 40-хилядна войска с чиято помощ да се завладее Константинопол. Според някой хронисти Петър иска от Фридрих Барбароса да му даде Византия и да го направи император на българи и ромей по пример на цар Симеон (893-927), като Петър се съгласява да признае западния император за по-висш и да преклони глава пред него. Фридрих Барбароса отказва, но този акт на Петър може да се тълкува като сериозна заявка за императорския трон на Византия,т.е. да покаже неговите амбиции и дипломатически умения.

След като братята Асен и Петър възстановяват самостоятелността на българската държава те определят и ново местоположение на столицата. Столица на България става Велико Търново, което по своята същност представлява силно укрепена и трудно достъпна твърдина. В пределите на новоосвободената България влизат цяла Северна България, Добруджа, Загоре. От по-големите крепости единствено Варна остава в ръцете на императора, както и голяма част от Тракия.

След като рицарите от Третия кръстоносен поход отминават Исак II Ангел успява да събере армия и се насочва към Търново. Той възприема този си поход като окончателен и финален сблъсък целящ да изкорени и да прекрати опасният бунт на Асеневци. Императорът достига до Търново без особени проблеми, но братята са избрали неслучайно този град за своя столица. Труднодостъпността му и силните укрепления водят ромейте до дълга и видимобезрезултатна обсада. След като се проточва повече от няколко месеца, изобретателният Асен изпраща при Исак II Ангел мним дезертьор, който съобщава на императора, че българите са пратили искане на помощ от куманите. Императорът вдига обсадата и се оттегля. Преминавайки през Тревненския проход обаче, той попада в подготвения му от Асеневците капан и едва се спасява. Тази катастрофална загуба на Византия принуждава Исак II Ангел да сключи мирен договор, чрез който окончателно се признава статута на България. Източниците са противоречиви дали през тази 1190 или през 1193 година между братята Асен и Петър изникват противоречия и Петър се оттегля в земите около Провадия докато Асен остава в Търново и е определен за новия българския цар. Победата в Тревненския проход от 1190 година открива пътя на Асен към настъпление и през 1193г. окончателно завзема Средецката област,която остава трайно в териториите на България. През следващата 1194 година Асен нанася тежко поражение на Византия край Аркадиопол (дн. Люлебургас). През 1195г България води успешна война с унгарците и успява да си възвърне Белградската и Браничевската област. След извършването на този акт се стига до момент, в който почти цялата държава от Първото българско царство влиза в териториите на Второто българско царство.

Асен и Петър провеждат и засилена политика на затвърждаване на централизацията в България. Асен прилага тежки и жестоки мерки за запазването на властта си което не се нрави на аристокрацията. През 1196г по време на свой поход по р. Струма Асен е убит от родственика си Иванко. Това по всяка вероятност става с участието на императора, който междувременно събира войската си и я насочва към България, но хората му отказват да преминат през Тревненския проход и той се завръща в Константинопол. Това принуждава Иванко да бяга. Петър и Калоян продължават Асеневите действия в Тракия, но през 1197г Петър също става жертва на заговор. През същатата тази година Калоян поема управлението на страната. Десет години по-късно срещу Калоян също е извършено предателство и той е убит. Тези цареубийства показват желанието на аристократите да запазят статута си и да се противопоставят на централизацията на страната. Въпреки че Византия видимо взема участие в превратите все пак България запазва автономността си.

Третият брат Калоян (1197-1207) поема властта в момент на нестабилна вътрешнополитическа обстановка. Двамата му братя са станали жертва на цареубийствени преврати и държавата е изправена пред сериозна опасност. За щастие обаче Калоян се оказва разумен и силен владетел, много приличащ на брат си Асен. До 1201г той води сравнително мирна външна политика и не започва с военни действия. Негова цел е да стабилизира страната, затова той пренебрегва личните вражди и се свързва с владетеля на Пловдивската област, убиеца на Асен, Иванко. След като изменя на царя Иванко е приет с почести в Константинопол, дарена му е да управлява Пловдивска област и е оженен за византийска принцеса. Явно това не стига на Иванко и той за втори път изменя, този път на Византия в полза на Калоян. Този начин на държане на Иванко не се нрави на империята и от Константинопол изпращат да бъде убит предателя. За Калоян това няма значение, важно е че той успява да си върне Пловдивска област без война. Освен това той се свързва с Добромир Хриз, който се е отделил като владетел на Вардарска Македония, както и управителят на Западните Родопи – Йоан Спиридонаки. Новият византийски император Алексей III успява да се справи с въстанията в империята, но това води до временно отклоняване на Константинопол от проблемите с Калоян. Така българският владетел умело успява да обърка враговете си, да всее смут и империята и да присъедини обширни територии само благодарение на дипломатическия си усет. През 1201г Калоян осъзнава, че е назрял момента за военни действия. Демострирайки военен потенциял Калоян взима крепоста Констанция и важната от стратегическа гледна точка крепост Варна. Мощното настъпление на Калоян и невероятната му бойна техника принуждават императора да иска мир, който се сключва през 1202г и по силата на този мирен договор Византия признава всички териториални разширения постигнати от Калоян. Тъй като обаче българският управник е зает, той не може да отреагира навреме на унгарското нападение, което успява да превземе Белград и Браничево. През следващата 1203г обаче Калоян успява и организира  успешен контраудар чрез който си връща отнетите земи.

Освен териториалното разширение Калоян осъзнава, че има нужда и от международно признание на неговия титул. Поради влошените отношения с Византия, той насочва погледа си към Рим, където на папския престол седи папа Инокентий III. В този исторически период папската институция е на върха на мощта и силата си, а този папа е признат за един от най-силните в историята на папската иституция. Още през 1199г папата изпраща по свой пратеник писмо до Калоян в което му напомня за „римския” произход на царя. В него той не слага титул на Калоян. Българският владетел се забавя дълго време с отговора си, но като го изпраща, го подписва като „цар на българи и власи”. Калоян излага условията си и желанието си да получи царски титул и признание. Тъй като според папата не е прието да се титулуват толкова високо повече от двама души той предлага на Калоян да му даде титлата крал, а на църковния глава-примас. Следва дълга кореспонденция между двамата, в която си проличава дипломатическият усет на Калоян, както и умението му да преговаря.

През 1204г папата и Калоян сключват уния. На 7 ноември в България идва папски пратеник, който коронясва Калоян за крал, а главата на българската църква за примас. Цар Калоян обаче не взима участие в опитите на римските духовници да покръстят населението наново в католическа вяра. Това показва желанието на Калоян този ход спрямо папата да е само политически. Така макар той да е приет в лоното на римската църква, България си остава православна.  Калоян благодари на папата, че го е короновал като император, на което Инокентий III не отговаря. Като цяло папата няма право да даде на Калоян императорски титул защото това ще го направи България равна на Свещената римска империя, както и не може да даде на българския църковен глава титлата патриарх, което е равнозначно на папа. Но все пак от Рим си затварят очите за дръзостта на Калоян с надеждата България да премине в лоното на Римската църква. По този начин, реално без да загуби нищо, Калоян печели международно признание от най-високата възможна институция по онова време.

Междувременно на запад се готви Четвъртия кръстоносен поход ръководен от знаменити рицари като Балдуин Фландърски, Енрико Дондоло, Бонифаций Монфератски и други. По пътя си към Палестина рицарите овладяват град Зара, където откриват сина на бившия император Исак II Ангел. Той моли рицарите да му помогнат да си върне престола и в последствие през 1203г той се възкачва на трона в Константинопол под името Алексий IV Ангел. Цар Калоян използва междуособиците във Византия, за да откъсне от империята редица македонски области като Скопие и Охрид. Междувременно в Константинопол е извършен нов преврат. На престола се възкачва узурпатора Алексий V Ангел. Това дава повод на рицарите да влязат в Константинопол и така на 13 април 1204г го разграбват. В този момент Византия спира да съществува и на нейно място се създава Латинската империя начело с Балдуин Фландърски. В момента на нейното създаване цар Калоян като мъдър владетел предлага на Балдуин споразумение, но латинците отказват категорично с довода, че България е неделима част от империята и не могат да сключат договор с нея. Определят положението на Калоян само като васалско. Рицарите започват да градят своята империя по западен образец : Солун е превърнат във втори център на империята, Плодвид става херцогство, а Одрин – венециански град. Ромейската аристокрация се обръща към Калоян с молба за помощ срещу латинците, като му обещава, че ще го признае за византийски император. През 1205г жителите на Одрин и Димотика и Пловдив въстават и изгонват нашествениците. През същата тази година Михаил Комнин освобождава областта около Епир и създава Епирското деспотство. В Мала Азия се появяват две държави създадени от бившата Византийска империя – Никейска империя и Трапезундска империя.

Развръзката на събията около Латинската империя става през 1205г. През тази година Балдуин Фландърски хвърля много сили за овладяването на Мала Азия, използвайки това Калоян и неговите ромейски съюзници овладяват Одрин. Балдуин Фландърски се насочва с армията си към Одрин, от север идва Калоян с неговата и повече от 14 000 куманска конница. Папата се намесва с желание да предотврати конфликта, но се оказва безсилен. Освен Балдуин в Одрин е събран цвета на европейското рицарство през този период – Енрико Дондоло, граф Луи дьо Блоа и други. Императорът предпопреждава рицарите за възможни клопки и желае да се водят битки само около рицарския стан. На 14 април 1205 година обаче, куманската конница прави изненадваща атака и се оттегля. Това поредно светкавично нападение ядосва граф Луи дьо Блоа и той тръгва да преследва куманите. Балдуин се втурва да помога на графа с цялата налична латинска армия. Те преследват куманите до мочурищата край р. Тунджа, където ги чакат останалата част от Калояновата армия. Побаднали в блатистата местност рицарите стават безпомощни и биват сваляни от конете с куки и убивани. Поражението на латинците е толкова грандиозно, че Роберт дьо Клари казва че там загива „цветът на западното рицарство”. Балдуин е пленен, граф дьо Блоа е убит, а Енрико Дондоло умира в паническо бягство. След победата си Калоян се впуска към Константинопол и опожарява околностите му, той не обсажда града защото осъзнава безсмислието на този акт. Тази победа на Калоян при Одрин от 14 април 1205г е едно от най-важните събития в европейския югоизток и има широк отзвук из цяла Европа. Значението на тази победа е голяма поради факта, че Калоян се справя с един непознат по тези земи фактор – рицарското съсловие. То е добре обучено и въоражено, армията им е ръководена от едни от най-ярките личности през този период, но все пак геният на Калоян успява да надделее над рицарите.

Въпреки победата на Калоян между него и ромейските му съюзници настъпва разрив. По-късно през същата тази 1205 година те издигат свой император в Пловдин, но Калоян влиза в града и се справя жестоко със заговорниците. Той завзема много крепости на запад включително и Солун и по силата на съглашението си с ромейската аристокрация им го предава, но те не издържат на натиска оказван им от Бонифаций Монфератски. Предателството на ромейте довежда до прекъсване на съглашението между тях и Калоян.

Новият латински император Хенрих се оказва по-далновиден от брат си и със силата на дипломацията успява да привлече на своя страна византийската аристокрация. Най-вероятно по същия начин действа и Бонифаций Монфератски защото ромейте му предават бързо Солун. Цар Калоян не се примирява с това предателство и заедно с куманските си съюзници опустошава много селища в Източна Тракия и изселва голяма част от населението отвъд Стара планина. Жестокостите и безмилостността на Калоян му спечелват прякора, който той гордо носи  „Ромеоубиец”. Той смята, че наказва византийците за зверствата на Василий II Българоубиец. Ромейте дори го наричат „кучето Йоан”, тъй като те наричат куманите „кучета”, а близостта на Калоян с тях е много силна (царицата е от кумански произход).

През пролетта на 1207 година враждата между българи и латинци припламва с нова сила. Калоян сключва съюз с Никея за нападение към Солун. Те обсаждат града, но по неизвести причини куманите се оттеглят и Калоян е принуден да вдигне обсадата. Междувременно Хенрих и Бонифаций Монфератски се договарят за единно нападение срещу Калоян, като привличат на своя страна и унгарския крал. В последствие плана им не проработва. По-късно същата година Бонифаций Монфератски е заловен на грабителски поход в Родопите и е убит. Калоян се възползва от това и решава да завладее Солун. Той обсажда града на ново като включва обсадна техника и войска нужна за това превземане. Но когато поставя обсадната си техника под стените на Солун бива прободен с копие и издъхва малко по-късно. След смъртта му обсадата се вдига и по сведенията тялото му е занесено в Търново където е погребано тържествено. През 1972г се открива богато погребение в църквата „Св. Четиредесет мъченици”, където е открит известният Калоянов пръстен с печат.

Ако трябва да се направи оценка на Калояновото управление то тя би била изключително положителна. С умел дипломатически усет и военни успехи Калоян успява да извоюва признание на България. Той си спечелва титул от папата и съумява да постави България на високо международно равнище. Благодарение на неговата умела политика само две десетилетия след освобождаването на България от византийско владичество, тя спечелва високо международно признание. Калоян е титулуван за крал, а главата на българската църква за примас. Това признание показва силата на българския владетел, а победата му на 14 април 1205 година край Одрин е едно от най-важните събития през този период в българската история. Той надмогва елита на западното рицарство посредством дипломатическите си умения и военнен гений. Със смъртта на Калоян приключва и период от управлението на династията на Асеневците. Като цяло тяхното управление се характеризира с големи дипломатически и военни победи. Асен и Петър подготвят България за големите успехи, които се извръшват при Калояновото управление и благодарение на далновидността на тримата братя България се превръща във фактор в европейския югоизток, границите й са разширени и стабилизирани, в държавата започва възходящо развитие. Това не се дължи само на факта, че Византия е много отслабена в този период. Дори и в най-тежките си години империята има по-голям ресурсен и човешки потенциал от България, но тя надделява в сблъсъка заради умелото управление на Асеневците и тяхната далновидна политика.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

one × 3 =