Всепобеждаващата сила на любовта в разказа ”През чумавото”

Любовта е една от изначалните енергии, които движат човешкото съществуване и които определят уникално – човешкото. Любовта е сила, която хармонизира противоположностите, обединява противодействащите сили, а именно мъжкото и женското. Още архаичните митологични и религиозни верски представи неизменно свързват любовта със смъртта, Танатос с Ерос. Може би любовта е единственото измерение, в което човекът се чувства хармоничен и споделен. В пространството на любовта мъжът и жената безусловно отдават един на друг тялото и душата си, взаимопринасят се един на друг. Много високо в ценностната скала на Йовковия художествен свят стои любовта. В Йовковата йерархия на нравственото любовта неизменно е свързана с магията на женската красота както и с греха. В почти всички разкази на Йовков любовта преминава през греха, но и през неговото изкупление. Проблемът за греха тревожи, терзае Йовковите герои. Почти всеки герои на Йовков е религиозна натура homo religious и тъкмо поради това той осъзнава извършения грях. Грехът за Йовковия човек е излизане отвъд божествените наредби, отвъд общоприетите норми за поведение. Грехът е дисхармония, навлизане в хаоса и профанните измерения на на битието. Една от силите, които надмогват греха е безусловната любов към другия. Разказът “През Чумавото” от книгата старопланински легенди е разказ за невероятната сила на любовта между мъжа и жената, за мъчителните изпитания на тази любов преминала през измяната, но и за победата на любовта като жертвеност. Още епиграфът на разказа представляващо цитат от стар литопис, налага потребността текстът да бъде четен като сказание за греха и за пътя на неговото колективно изкупление. Ключова дума е епиграфа както и в целия разказ е думата “чума”. Още от древни времена чумата символизира абсолютното зло, непобедимостта на всички нещастия, които могат да сполетят човека; чумата е стихията на смъртта : “призракът на смъртта отново се изправи неумолим и страшен”. Преди да започне сюжетното разгръщане на разказа, правят впечатление няколко повестователни фрази, които внушават усещането за болест, хаос, невъзвратимост на злото. На няколко пъти се появява думата “прах”, която още във фолклорно – митологичната традиция обозначава хаоса, края на света. Не случайно всички мъже и жени на селото са обхванати от страх, ужас, паника. Всеки знак те разчитат като знамение за идващо злощастие. На фона на колективния ужас обсебил мислите, душите и телата на застрашените хора, най-важният човек в селото хаджи Драган решава да празнува сватбата на своята най-малка неженена дъщеря Тиха. Сватбата на Тиха застава в центъра на сюжетното действие и носи почти абсурден характер според представите на традиционната патриархална логика. Има нещо отвъд естествено в поведението на бащата и дъщерята, които се веселят и плачат едновременно. Целият сватбен ритуал носи усещането за предстоящо възмездие, гибел, злощастие. Има нещо пресилено, нагнетено, нездраво в реакциите на младоженката Тиха, която в един от най-щастливите мигове за патриархалната българска девойка – задомяването – плаче, макар и укривайки се. Както повелява традицията цялото село се включва в семейния ритуал, който свързва два рода, но мисълта за чумата преследва веселящите се : “развеселяваха се един други, играеха до премаляване. Но имаше нещо болно в това веселие”. Участниците в тежката чорбаджийска сватба изглеждат бледи, измъчени като мъртъвци. Използваните определения и сравнения от Йовков внушават абсурдността, патологичността на това веселие. Не случайно, когато съселяните разбират за решението на хаджи Драган да жени дъщеря си Тиха, задават един и същ въпрос : “Луд ли е? В такова време!” Измъчените от преследващата ги чума хора, разчитат някаква загадка в сватбата на хаджи Драгановата дъщеря, има нещо необяснимо болезнено и мъчително в това решение. Всички знаят, че само преди месец Тиха е отказала да се омъжи за настоящия избранник тъй като се е била врекла във вечна любов на Величко сина на вдовицата Дочка. Ето защо съселяните не двуомяват : “Какво беше станало сега – Тиха ли се бе отказала от Величка или хаджи Драган се бе раздумал”. “През Чумавото” е разказ, които представлява красноречиво повествователно разгръщане на всеизвестната и употребима фраза “пир по време на чума”. В самия фразеологизъм се съдържа етично противоречие, морално напрежение тъй като пирът е всеобщо веселие, радостна екстатичност на телата и душите на хората освободени от всякакви стереотипи и забрани. Пирът по време на чума обаче е алогично, ненормално веселие, предвестник на нещастие. Именно такава е сватбата на хаджи Драгановата дъщеря Тиха. В двора на хаджи Драган, ритуално изпълнен с хора се появяват орли, които са предзнаменование на все по бързо настъпващата чума. Оттук насетне светът на разказа се преобръща и сватбата започва да се разчита като смърт. Постепенно цялото село, като че ли полудява и приема абсурда като начин на съществуване :”играеха като луди, потънали в пот, като че ли бяха къпани”. Тогава сватбената лудост за миг е прекъсната от появата на Величковата майка, която в изстъпление пронизва с гласа си настъпилата тишина. Дочка съобщава, че синът и Величко е пристигнал. Несретникът, гурбетчията Величко изоставил своята любима, за да тръгне по пътя на изпитанията, се завръща в най-съдбовния за нея момент – мига на венчавката : “очите му, устремени към булката, горяха като въглени, полюляваше се. Поиска да пристъпи но се присви в страшни гърчове, на лицето му се появиха черни петна. Краката му се подкосиха и той падна. – Чумав! – извика някой” Чумавият Величко е въплъщение на смъртта, която идва, за да сложи край на една абсурдна и греховна сватба. Защото Тиха два пъти престъпва нормите на общността. На първо място престъпва дадената дума пред любимия и от друга страна вдига сватба по време на чума. Но дълбинните смисли на Йовковия разказ не са свързани със сторения грях, а с неговото изкупление. Особено показателна е финалната сцена на разказа. Пред олтара, най-сакралното място в храма, малко пред и под иконата на Исус Христос е седнала Тиха и в скута си държи главата на Величко. След тежката сватба в къщата на хаджи Драган, точно в мига на тайнството венчаване Тиха се отказва от младоженеца, за да се върне в прегръдките на своя любим – в прегръдките на смъртта. Според Д. Ефендулов не случайно тази сцена е локализирана пред олтара, който е на по-високо място в сравнение със средната част на църквата и в който са жертвеникът и светия престол. Емблематични са и имената на двамата влюбени Тиха и Величко. Женското име напомня за външно смирение и богат духовен живот, а името на мъжа отвежда към най-големия християнски празник Велик Ден символизиращ Христовите страдания, Христовата смърт и последвалото я възкресение. Тиха, която е взела в скута си главата на Величко наподобява Божията майка. Може би не случайно в контраст с финалното поведение на Тиха изпъква поведението на физическата майка на Величко, която се отказва от задълженията на майчинството : “Няколко пъти ту пристъпва към него, ту се връща и най-после, като се хвана за косите и заплака, избяга и тя.” На фона на поведението на Дочка, Тиха наистина напомня жертвената майка. Пред образа на Христос, Тиха осъзнава прегрешението си, застава като на страшен съд и приема възмездието като заслужена съдба. В случая не може да се говори за прераждане на героинята чрез изкупуване на греха и правенето на добро. По скоро Тиха подлага себе си на самосъд, за да приеме смъртта като жертвоприношение и изкупление. Затова : “Отзад от потъмнялата икона Исус ги гледаше и вдигаше десницата си”. “През Чумавото” е разказ за греха и вината, за престъпената клетва, но и разказ за божия благослов, към онези, които са прозрели сторения грях.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

thirteen − four =