Войната и ценностите на човешкия свят в разказа “Последна радост”

Никъде другаде Йовковото вътрешно отрицание на войната не придобива такава голяма емоционална сила, както в разказа “Последна радост”. Не е случайно и това, че с този разказ започва и първия следвоенен сборник на Йовко. Това е така, защото “Последна радост” е едновременно художест-вена равносметка на военната тематика и въведение в новата атмосфера на Йовковото творчество. “Последна радост”, както и “Земляци”, е обемна повест , разделена на десет фрагмента. Те са разпределени подчертано равномерно. Пет части за мира, пет части за войната. Вътрешното противопоставяне между нормалния човешки живот и жестоките закони на войната, невидимо присъстващо във военните разкази на Йовков, тук преминават в открита съпоставка между мирния живот в провициалното градче и героичния поход през дъжд, град, холера и смърт. Този поход завършва със смъртта на главния герой – мечтателя, поета, цветопродавача Люцкан. Смъртта на Люцкан е осмяна от неговата последна радост – бялото цветче на лайката, която така и не успява да откъсне. Той между живота и смъртта търси дъхавото цвете, станало “лице на човешкото щастие”. Това цвете е “последната радост” на Люцкан при раздялата му с живота и скръбната смирена среща със смъртта. Войната “откъсва” последния дъх на Люцкан. Прекършен е нежният цвят на живота. С красивата поетична смърт на Люцкан, Йовков отрича грозния “лик” на войната. Тази негова смърт е символ на смазания от войната човешки порив към красотата, на поруганата поезия на живота. Цялата първа част на разказа “Последна радост” е всъщност посветена на мирния живот в малкото провициално градче, чийто жизнен първообраз е Добрич, но което обобщава и много по-широко, въобще мирната идилия. В този смисъл творбата е мостът, по който художникът преминава към другия основен дял на своето творчество – към неповторимия Йовковски свят, изграден върху носталгичния спомен за довоенния живот, последните мировременни дни. Те са празник в душата, която се “връща” към делника на своята смешна, скучна, провинциална пъстрота. Изживяванията им от тези дни са непринудени, щастието е пълно, героите са безгрижни. Йовков рисува с любов и романтична одухотвореност последните мигове от щастливия им мирен живот. Всичко преживяно от тях в близкото минало, което изглежда далечно и чуждо, ще бъде тяхната “последна радост” от живота. В първите четири композиционни части, Йовков разказва за мъчителните спомени на красивите мирни дни. Носталгията расте от живата човешка радост на преживяванията. Тук с цяланат си странност и чудатост се отличава Люцкан. Той живее в свой странен свят, красив и изпълнен с духовна блаженост. С неговия образ се разкрива най-високият художествен контраст между войната и мира. Той е Йовковият герой, носещ радост от забравеното, чувство за любов между хората. Люцкан сякаш няма свой собствен живот. Душата му принадлежи техните емоционални вълнения и живее със щастието и радостта им. Пъстра е картината на човешките емоционални преживявания. Душите преливат от радост, която ще се окаже наистина “последна”. Вестта за мобилица;ията прекъсва празника на душита и войната показва суровото си “лице” срещу човека. Щастието и мирът остават назад в миналото, което е вече все по-далечно. Всички се чустват като поканени на “свадба”. Войната е предстоящ кървав “празник”. Той ще донесе среща със смъртта, която ще бъде единствения свидетел на раздялата с “последната радост” от живота. Но сега в дните на мобилизация всички ликуват. И сред тълпите обхванати от еуфория, съзираме и Люцкан. Той заминава с всички. С тях заминава и щастието, и радостта. Всичко вече е унило и скръбно. Войната е встранно противоречие с Йовковите герои. Той е нравствено отчужден от нейната действителност. Всички живеят в унеса на войната, но душата на Люцкан живее в своя “кротък, мечтателен унес”. А това е красив свят, който го отдалечава от жестокото “лице” на войната. Животът загубва своя смисъл. Остава единствено жестокото, антихуманно “лице” на войната. Войната е в душите на хората и те са нейната същност. Те пристъпват в необикновения празник. Той е “последната радост” за душата на всички и в частност на Люцкан. Прощаването с живота предвещава дъхавата красота на бялото цвете, с което закичва гърдите си Люцкан. Това е знакът за мъчителните митове, които го очакват. Душата му броди между живота и смъртта. Йовков не се интередува от сложните обществено-политически механизми, които превръщат Балканската война в Междусъюзническа и разпалват пожарите на Световната. Но той чувства и разбира и най-тънките и сложни движения на човешката душа в нейния сблъсък с грубата машина на войната. Оттук и слабостта му към ония странни герои като чудния Люцкан. При Йовков най-често дори и смъртта на героите е по-скоро опоетизирана, красива, което естествено, не я прави по-приемлива или желана.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

twelve − 4 =