ВДОВИШКИЯТ СВЯТ НА ЧОВЕШКОТО СТРАДАНИЕ В „ЗАДУШНИЦА” НА ЕЛИН ПЕЛИН

Тъжна, „заупокойна” музика изтръгва Елин Пелин от пастелната болка на есента за успокоение стра¬дащите души на своите герои от разказа „Задуш¬ница”. Тя звучи с настойчивия постоянен ромон на дъжда, под чийто влажен и студен „ритъм” тъгата расте и ся¬каш материализирана се излива над селото като гъс¬та и влажна мъгла, притиснала с тежкия си тъмен обем човек и природа, открили общото си тъжно битие в очертаното с предметните знаци на селския бит – по¬пукания стар зид на „разградените… гробища”, схлупената немощна сграда на „старата черквица” и са¬мотния ред на „оголелите” „тъжни” като „вдовици” тополи – условната метафорична рамка на художес¬твено пространство за живот на човешка душа и при¬роден разум, изпълнено с много самота и монотон¬на есенна печал: „Мъглив и влажен есенен ден е сподавил малко¬то селце. Ситен дъжд непрестанно ръми и рони последните жълти листа на оголелите тополи, ко¬ито стърчат край старата черквица, печални и унили като вдовици.” Неприветна и самотно ограбена е човешка¬та душа. Неин пространствен метафоричен израз е тъжното и печално поле на разграденото селско гро¬бище с разкривените зеленясали кръстове и печал¬ните „вдовишки” съдби на оголелите тополи. Отвсякъде струи печал, унилост и безнадеждност. Постоянният ритъм на дъжда отмерва диханието на задълбочаващата се тъга, която приплаква в отроне¬ните последни жълти листа на „вдовишките” тополи, но и в самотните „вдовишки” души на Станчо и Стоилка, търсещи покой за своята болка и печал в ри¬туала на заупокойната молитва за душите на мърт¬вите. В пространство, изваяно от есенна тъга и безк¬райна човешка печал, се сливат страдащите от бол¬ка и самота души на живи и мъртви, отразили в са¬мотните си „вдовишки” светове тъгата на природен разум, материализиран в ритуала на живите за въз¬кресение болката на отишлите си светове на мър¬твите, чиито души сякаш приплакват в ромона на дъжда и в „плачещите” стрехи на старата, рухнала под напора на всекидневната болка, черквица. В „заупокойна” молитва за живи и мъртви унася Елин Пелин човек и природа, вписвайки тяхната об¬ща участ и съдба в тъжния пейзаж на човешката душа, чийто безнадежден социален ритъм в кръговрата на живота отмерва ситният ромон на дъжда, превърнат в трагична константа за „есенното” духовно битие на човешкото страдание: „и над цялата тая печал¬на картина, потънала във влажен и мъглив въздух, пропит с тънка миризма на восък и тамян, се но¬си неразбран и суетен шум, сред който ясно и мо¬нотонно се чува дебелият глас на свещеника.” Есента „плаче” в самотните души на Елин-Пелиновите герои Станчо и Стоилка. Отдавна кръговратът на живота за страдащите „вдовишки” души на двамата герои е спрял завина¬ги в сезона на болката, на стелещата се като гъста, задушлива мъгла тъжна печал. И есента завинаги се настанява в голите, „разградени” като селското гро¬бище, души на Станчо и Стоилка. Есента се превръща във вечно социално битие на човешкото страдание, на вечната болка и неизплакано безсилие. Животът за есенно ограбените души на Елин-Пелиновите герои е трагично усилие към ритуалната без¬надеждност на заупокойната молитва, която проси есенна надежда за живите във вечния есенен покой на мъртвите. Есента – мъглива и влажна – потиска с трагичния хаос на отнетата надежда еднакво душите на живи и мъртви. И те се срещат, „оглеждайки” еднаквите си съдби в споменното ритуално завръщане на две есен¬ни скръбни вселени с разрушена от болка и неизплакана печал миражна граница помежду си. Хаотично обърканият живот на човешката душа на¬мира покой и равновесие във вечното присъствие на есенно статичните и безнадеждни обеми на тъга и печал, изваяли с пастелна прецизност общото прос¬транство за среща на търсещите се души на живи и мъртви. Есента – без начало и без край – с отнета, раз¬рушена, „разградена” граница с останалите сезони на човешката душа властва в скръбните споменни светове на живи и мъртви. Изравнява душите им и ги потапя във вечната мъгла на болката и в тънката, пронизваща влага на неизплаканите сълзи. Дъждът ръми и пронизва самотните души на Станчо и Стоилка, които откриват „разградените” „голи” пространства на ограбения си живот във вечния есе¬нен покой на мъртвите. И техните души се докосват до отразената, нереална сянка на забравено човеш-ко щастие, трагично вградена в ритуала на опросте¬ното страдание за време на Задушница, изравняващ томителната болка по непостигнатото щастие на жи¬ви и мъртви. Станчо и Стоилка спиритуално „вграждат” есен¬ните молитвени пориви на душите си за неживян жи¬вот и щастие в ритуала на задушницата. В трагичен унес мечтаят за чудо в живота си. С молитвено сми¬рение и трепет вярват в пълнокръвния пулс на жи¬вота, когато човешките душевни сезони отново ще потекат в кръговрата на радост и тъга, а безкрайният покой на есента ще освободи от мъртвата си прег¬ръдка душите им. И те протягат ръка към измамния мираж на щастието. Издължените им силуети се из¬рязват като трагични прокобни знаци за вечно без¬надеждната есенна съдба на човешки живот и душа сред безкрайната мъгла и хаос на Елин-Пелиновата задушница: „Между това гъмжило се мярка… и дългата фи¬гура на Станчо Поляка. По сухото му и жално лице… се е отпечатало всеобщото сериозно и тъжно настроение. Той ходи… умислен и свещенодействащ… Около него се защура Стоилка… дълга, дълго-образа, кокалеста женица, русолява, със сиви очи, със стиснати широки уста, страхливо пазещи едри, бели зъби…” „Издължени”, неземни в порива към щастие са ду¬шите на Станчо и Стоилка. Но есенният обем на бол¬ката трагично напомня за своето постоянно присъс¬твие с непрестанния ромон на дъжда – постоянна величина за измерване трагиката на болка и печал, пронизващи човешката душа с безначалието и без¬края на емоционалния неуют и социалния дискомфорт. Дъждът вали и вали. Залива човешката душа с без¬надеждност: „Ситен дъжд непрестанно ръми… А дъжд ситен -дребен като прах непрестанно ромоли… и студе¬на влага прониква навсякъде.” Ако дъждът изразява трагичния учестен ритъм от есенното дихание на човешката душа, то стелещата се есенна мъгла създава условно метафорично прос¬транство за символно проектиране психологичните нюанси на безмълвно човешко страдание. Хората са като сенки от отвъдното, а техните души – безплътни призраци, изплували от есенния свят на мъртво щас¬тие и радост: „Хората… се губят като сенки в синята влаж¬на мъгла… Мъглата ставаше по-гъста, по-тъмна и по-влажна.” И сред движещите се полутонове и призрачни очертания на аморфен по своята есенна безкрайност свят на тъга и печал ясно се открояват вписаните „есенни” съдби на човешките мисли – като вграде¬ни сенки от света на мъртвите: „Станчо и Стоилка седеха на камъните, със забити в земята погледи, мълчеха и мислеха.” Призрачни, безнадеждни, с отнета възможност за помощ и промяна на човешката съдба са мислите на двамата страдалци. Обезсмислените екзистенциални проекции на техните търсещи напразно щастие души са графично изрязани на сивия екран на есенната мъг¬ла чрез метафоричния знак на голите, сухи, издълже¬ни тополи, наредени с празна надежда около храма и отразени с цялата безнадеждна трагика на съдбата си в сивите очи на Стоилка, която от мъка се залюлява „тъжно като сухо дърво”, и отпечатани като печален спомен върху сухото жално лице на Станчо. Мъглата се сгъстява. И трагично неизбежна става есенната съдба на двамата герои. Душите им плачат, но те сред писък и болка неистово чакат новораждането на живота, осланен и предопределен да изтлее сред есенна мъгла и дъждовна печал още преди да се родят и намерят тъжните им души. Пейзажът на човешка съдба и живот е печален и тъжен, наситен с есенно тление и безнадеждност. Музикално озвучен, поривът за живот звучи като писък, пронизващ ду¬шата на есенно погребално опело. Няма радост за Станчо и Стоилка. Мъглата и дъждът заливат с „кал¬на” безнадеждност осиротелите им „вдовишки” души, чертаещи „рамката” на техния живот като разградено, опустяло след задушница, гробище: „Гробищата вече бяха запустели. Печално и са¬мотно сега стърчеха там окичените стари кръс¬тове. Мъглата се сгъстяваше повече. Стрехите на старата черква плачеха с едри сълзи.Капките тупаха тъжно и правеха вадички по мокрия пясък. Сякаш че това схлупено здание… безутешно плаче¬ше… В срещната кръчма тъжовно пропищя гайда, заплака, после пророни няколко тропливи звуци и замлъкна…” Неясни, призрачни са очертанията на търсеното човешко щастие от душите на Станчо и Стоилка, които чезнат сред сивата, влажна пелена на есенната мъгла, притиснала ниско кьм калната земя страдащата чо¬вешка душа, която без хоризонта на надеждата чува само тежкия звън на погребална камбана, заровена дълбоко сред дъжда и сивите мъгли на душата. Това е единственият празник за душите на Станчо и Стоилка. Не сватбен писък извива гайдата сред есенния пейзаж на „вдовишката” им съдба, а прекършен погребален вопъл, който събира несретните им души – като в оброчен венчален кръг – за среща с вечния скръбен покой на есенната болка и безнадеждност във „вдо¬вишката” съдба на живота им. Дъждът ръми. Мъглата се сгъстява. И човешката душа остава завинаги в плен на есента – екзистен¬циално битие и социален пейзаж на човешкото стра¬дание: „Двамата мълчаливо тръгнаха. Дъждът ръмеше насреща им, пръскаше лицата им със студените си пресни капки и ги зачервяваше… От баирите се спущаха нови мъгли, гъсти, сиви, и се трупаха над селото.” Станчо и Стоилка вървят кьм есенната безнадеж¬дност на живота си. В това е силата и слабостта на двамата Елин-Пелинови герои, отразили в есенния пейзаж на болката тъжната минорна гама на загуби¬лия пълнокръвието си живот на човешка душа и помисли, но все още вярващи в тъжния смисъл на есенния си живот. И Станчо се усмихва, открил тра¬гичното отражение на душата си „във влажните и си¬ви като мъглите очи на Стоилка”.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

3 + 5 =