Вазовата лирика – основа на българския национален пантеон

Именно на патриарха на българската литература Иван Вазов се пада мисията да издигне от бездните на вековете българския национален пантеон – духовен храм, в който да намерят място героите и ценностите на нацията ни. Воден от своя патриотичен дълг, Вазов венцехвали в лириката си всичко свято и родно. Поетът обхожда на длъж и на шир отечеството, за да възпее родната земя. Обръща поглед на историческото минало, за да възкреси в стиховете си победите и изригванията на българския дух. Заклеймява чуждопоклонниците и хулителите на родния език.

В пантеона на един народ трябва да присъстват нейните герои, владетели и апостоли, опазили народността и езика в съдбовни моменти от националната история. С тези личности се измерва нравственото равнище на нацията, те определят националното самочувствие на българина. Място в историческата памет на народа имат както великите колосални личности, така и обикновените хора, защитили с цената на живота си род и вяра. Неизменна част от този пантеон е и култът към българската земя – най-красивата и китна част на света за всички родолюбци. Личностите и героите

В цикъла си „Епопея на забравените” Вазов се превръща в един от основните създатели на новата ни национална митология, на българския пантеон. Дванайсетте оди в цикъла са своеобразен поетичен храм, издигнат за великите личности на жанра на одата – творба за възхвала, с патетични, „високи” изразни средства. Поетът посочва духовните примери на миналото, „забравени” от пошлата бездуховност на следосвобожденска България. На дребните сметки и кариеризма на своите съвременници Вазов противопоставя безкористните идеалисти от близкото минало. Всичко започва от един „монах бледен” – Паисий, чието дело е продължено от братя Миладинови. „Караджата” и „Братя Жекови” възпяват четничеството. Един „мечтател тревожен” – Раковски, тласка националното развитие напред. Вазов акцентира на Априлското въстание като върховна точка на народния порив към свободата и му посещава няколко оди: „Кочо”, „Каблешков”, „Бенковски”, „Волов”, „1876”. Финалът закономерно е с освободителната война и сбъдването на мечтата за свободата („Опълченците на Шипка”). Но над всички се извисява фигурата на Левски. Всичките тези личности влизат в българския национален пантеон. Но място в него имат и обикновените хора, които с делата си заслужават безсмъртие в паметта на нацията. Затова част от одите, макар назовани на значими личности, разказват за колективния народен героизъм. В „Каблешков”, „Кочо”, „1876” и „Опълченците на Шипка” „русите главички и белите власи” на Перущица, шепата храбри опълченци достигат по величие апостолите със своята храброст и себеотдаване. Вазов умишлено пропуска в „Епопея”-та една гениална личност – Христо Ботев. Той неведнъж е споделял, че не разбира напълно личността на поета и не желае да я ощети от към изображение в своите интерпретации. Но чрез стихотворения като „Радецки” и „Той не умира” той го поставя в пантеона на великите българи. Със стегнат маршов ритъм в „Радецки” поетът възпява подвига на Ботевата чета и нейния славен войвода, поели пътя към своя връх – Околчица. „Той не умира” е творба, включена в по-късната стихосбирка „Скитнишки песни”. Дистанцията на времето очертава допълнителен романтичен ореол на личността на Ботев. Застанал на заветния връх, при лобното място на „певеца горди” поетът още по-ясно усеща границата между смъртта и вечния живот, между спомена и безсмъртието: „Умря!”, „Умря!” – все таз вървеше реч наоколо, а някаква си лира изпращаще на мене отдалеч друг вик: „Той не умира!” В стихосбирката „Сливница” Вазов прославя стотиците безименни воини, тези „деца бурливи”, съкрушили моща на нашественика. В „Новото гробище на Сливница” времето и историята повтарят своя урок по безсмъртие.

Творецът издига в култ подвига на воините, дали живота си за България и запазили нейната независимост. Те са жертвали младостта си не „за трон” или „кумир”, а в името на Родината: една бе ти достойна зарад тях и те за тебе достойни бяха, майко бяха! Затова гибелта на святата кауза ги нарежда в пантеона на великите. Те маршируват „към вечността на славата”, към безвремието на легендата. Тържествената бранна патетика и дълбоката, чисто човешка скръб в стиха на Вазов се сливат естествено и непринудено чрез персонификацията на родината-майка. В „Само ти солдатино чудесни” авторът доразвива образа на българския воин като мъченик и герой. „Дрипави и прости”, воините знаят как и за какво да умират („как се мре научи”) и се извисяват до „лъвове безстрашни”. В кратки, императивни стихове с ударение върху възклицанието „само ти” Вазов издига „неизвестния” воин до блясъка на неувяхващия подвиг да „спаси” и „прослави” България, до висотата на нетленния паметник в народната памет. Със сборника „Легенди при Царевец” Вазов обръща поглед към далечното минало, за да отдаде дължимото на ключови личности в историята на българската държав. В тези поеми и балади, поетът се стреми, спазвайки историческата хронология, да представи с поетически средства сюблимните моменти в българската памет. В галерията на българските владетели са Асен („Свети Димитрий Чудотворец”), Калоян, Иван Асен II, Ивайло, Светослав Тертер, Михаил Шишман, Иван Александър. Поетът не пропуска и личността на патриарх Евтимий, който също има място в националния пантеон. Славата на великите царе контрастира на позора за предателите и враговете на националнта кауза („Проклятие въз Иванка”, „Чоки”, „Жидов гроб”). В „Минарето” въпреки трагичните стрели на поражението се очертава и увереността в бъдещото освобождение на родината.

Родната земя и природа За Вазов България е най-красивата земя на света. Той се опитва да възпее в лириката си всяко нейно кътче, всички неподражаеми гледки, прелести, забележителности. Родолюбието на поета се излива в поетични откровения, поесвети на Балкана, Витоша, Рила… Стиховете, които посвещава на природата, надрастват значението на красив и вълнуваш поетичен пътепис. Много от творбите му достигат величините на философска равносметка за взаимоотношенията изобщо между човека и природата. Редица от стихосбирките на поета са посветени на неповторимите изгледи от България и жанрово много от стихотворенията в тях съвпадат с определението за пейзажна лирика. Показателни са названията на сборниците: „Поля и гори”, „Под нашето небе”, „Скитнишки песни”, „Какво пее планината”. Поетът не е чужд за красотата на света (стихосбирката „Италия”). Но и най-грандиозните „чужбински” чудеса бледнеят пред величието и неповторимостта на българската природа. Вазов я възпява в цялото й разнолико многообразие. Едва ли има кът от Отечеството, където той не е бил, не е оценил естетически неговата неповторимост и не я е въплатил в стихове: „Витоша”, „Въз Кадиин връх”, „В Илина река”, „В лоното на Рила”, „На Ком”. Истинските химни на преклонението пред България и нейната красива природа са христоматийни стихотворения като „Де е България?” и „Отечество любезно”. В „Отечесто любезно, как хубаво си ти” Вазов възпява непреходната красота на родната природа. Лирическият герой я издига до национална ценност и значимо богатство в българския свят. Тя е красива, божествена, истински земен рай. Но само за този, който може да я види – този, който не е прекъснал духовната си връзка с нея. Лирическият герой се прехласва по нейните красоти, изпитва обич, гордост и привързаност към тях. Повторението на първия стих като последен във всяка строфа създава усещането за рамка, в която се вмества и получава завършен израз идеята за прелестта на родната природа. Красотата на отечеството е очертана с предметни образи („весели долини”, „планини гиганти”), изпълнени с поетичност метафорични изрази („земята пълна с цвете, небето със брилянти”) и изброявания.

Дори и чужденецът не може да си тръгне без да отрони въздишка, сбогувайки се с тази красота. Лирическият герой заклеймява с патос, достоен за Паисий, сънародниците си, които са безразлични към тази красота. Той ги нарича „чужденци” в собствената си родина. Животните и птиците обичат и познават България повече от хората, защото не са прекъснали връзката си с нея. Човек е насочил вниманието си към „покривката и хляба”, към материалното си благополучие и това го е откъснало от природата. Загубил е вековната си, изконна духовна връзка с природата и Бога. Ако това продължава, ако не направим нещо, за да възстановим тази връзка, ние ще живеем и умрем като чужденци в нея. А тя е нашата майка – внушава обръщението във финалния стих. С възхищение към хубостта на родината са изпълнение и стиховете от поетичните цикли „Дисонанси”, „Какво пее планината”, „В лоното на Рила”… Вазов е успял да улови в магията на думите очарованието на родната природа. Освен патриотичен възторг единението с природата предизвиква у лирическия герой и философски размисъл за взаимоотношенията човек-природа, за мястото на човека в природния всемир. В стихотворения като „Към природата” и „При Рилския манастир” Вазов естетически преосмисля сетивната първичност на природните картини. Според него природното битие е по-съвършено и дълголетно от човешкото. В „Към природата” Вазов доразвива тази художествена идея. Контрастно сравнение определя природата като „създанье необятно”, а човека като „създание разбито”. Природните красоти носят в себе си отпечатъка на съвършенството и нетлеността, докато човешкия свят е несъвършен и мимолетен. Природата е винаги свежа, „вечно млада”, сякаш туко-що сътворена, нехаеща за силата на времето. Столетията за нея за „сън”, тя е равна с „вечността”. А човекът е орисан да бъде „скиталец беден” в кратките си земни дни, подвалстен на „ръждата тленна” и своята плитка суета. Но все пак можем да облагородим душевността си, ако общуваме с майката-природа. Тя е „сладък мир”, храм под небето и неговите „икони” човек трябва да благоговее. Докосването до природата за лирическия герой е докосване до вечността. То е несравнимо усещане за „отвъдна”, райска хармония и благодат: „Сега съм пак поет…” Единението с природата означава откъсване от несъвършенствата на земното битие и докосване до вечното: Сега съм у дома, сега съм в моя мир – Мир въжделен и драг. Тук волно дишам ази… („При Рилския манастир”) Само по пътя на възхищението и преклонението пред природното съвършенство човек може да възвиси своя ум и сетива. Природата има акумулиращо въздействие върху него. В нейното лоно той се зарежда с енергия, за да устои на житейските бури. Всички стихотворения на Вазоя, посеетени на природата, се отличават с възвишено-патетичен тон. По своята жанрова характеристика те представляват вдъхновени оди за вечната природа. Стиховете са наситени с бурни възклицания („Поклон, скали, води!”) или не по-малко емоционално натоварени реторчини въпроси („Защо? Защо? Защо?”). С изразните средства на патетиката и пламенното лирическо чувство творецът предава постигнатия душевен катарзис. Със своите стихове на тази тема Вазов ни призовава да се гордеем с родината си, но и да търсим и намираме универсалните ценности на битието, които само общуването с вечната природа може ни даде.

Родното слово е Вазова тема в творби като „Българският език” и „Родната реч”. Вазов издига езика ни до национална ценност. Одата „Българският език” е едновременно възхвала и защита на родното слово. Езикът е този, който обособява хората в колектив, в народ. Той определя националната идентичност на всеки човек. В него като в огледало се отразява историческата съдба на народа. В словото, завещано ни от нашите прадеди, се оглеждат мъките и вековните стонове на нацията ни. Всяка майка е предавала езика на децата си и по този начин той се е съхранил. Чрез него пък се е запазило съзнанието ни, че сме българи. Със серия риторични въпроси лирическият „аз”, зад когото прозира личността на самия автор, изобличава наглите хулители на родното слово. Лирическият говорител открито посочва качествата и достойнствата на българския език. Художественият образ на родното слово е изграден от запомнящи се епитети: „прекрасен”, „сладки”, „гъвкава”, „звънлива”, „руйни”. Съществителните „мелодьята”, „хубост”, „мощ”, „разкош”, „размах”, „изразитост” го представят като изключително красив и жив, грациозен. В стиховете се преплитат в едно гневът срещу хулитеите и възторгът от красотата на българския език. Това е изразено чрез контрастта и антитезата – любимите похвати на Вазов в жанра на одата. Така например в сходни римувани позиции са контрастните словосъчетания „хули гадки” и „звуци сладки”. Това всъщност е противопоставяне на двете позиции – на тези, които ругаят българския език, и на лирическия говорител, който го защитава. Риторичните въпроси са и предизвикателство към самия читател. Той също трябва да заеме позиция, да оцени и да защити родното слово. Лирическият герой дава обет да превърне езика в свое оръжие, с което да накаже хулителите. Вдъхновение за него ще бъде „черният срам”. Показвайки красотата на езика, лирическият говорител (самият поет) ще избърше калта от обидите и ще завещае българския език „на бъдещото бодро поколенье”. Словото е посредник на паметта. Именно чрез него може да се съхранят историята, красотата, полетът на мисълта. Затова и самият творец има място в пантеона на нацията.

Със стихотворението си „Моите песни” Вазов предава своя стихотворен завет на идните поколения българи. Творецът ще си отиде от света („трева и мен ще расне над прахът”), но творчеството му ще продължи да живее („и мойте песни все ще се четат”). Когато то е отглас „на духа народни”, когато е под знака на любовта, когато отразява най-въжделените идеали на една нация „за правда, за свобода”, е орисано на безсмъртие. И да бъде неделима част от бъларския национален пантеон.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

thirteen + 12 =