Българското у Бай Ганьо

Eдва ли има друг образ в нашата литература, така различно и противоречиво тълкуван, както Алековия “бай Ганьо”. Мнозина го считат за типичен представител на българския характер, нещо повече – на българския национален дух. Считат бай Ганьо за събирателен тип на българин, едва засегнат от културата, самонадеян, пресметлив. Но може ли да се приеме това тълкуване? Имаме ли основание да смятаме бай Ганьо за типичен образ, който обгръща съществените особености на българския народ? Преди всичко в образа на бай Ганьо са вложени само отрицателни черти, само недостатъци и пороци. Липсват положителни черти, а това поставя под съмнение неговата цялостност. По – скоро това е една гениална сатира, разкриваща по неповторим начин отрицателните качества на българина. С “Бай Ганьо” Алеко не създава съвършено творение, но със съвършенство улучва схващанията на българина за собствената дебелащина, безочливост, подлост и егоизъм. Бай Ганьо има голяма слабост да говори за отечество и патриотизъм. Той не пропуска случай, тържество, събрание без да провъзгласи най – гръмогласно: “За патриоти, ако питаш, ний сме хасъл патриоти.” Но когато е сред свой хора, съмишленици, той е винаги крайно откровен за своя “патриотизъм”, да не би някой погрешно да разбере нещо и да го сметне за прост, да го смеси с идеалистите, които не искат нищо за себе си и постоянно “гонят вятъра”. “Трябва и ний да клъвнем по нещо – обича да казва бай Ганьо, – току тъй на сухо патриотизъм – бошлаф!” Като се стреми никога да не бъде в опозиция, бай Ганьо е неизменно, винаги родолюбец. Но за това трябва да му се плаща. Довчерашен привърженик на русофобската Стамболова политика, щом се сменя посоката на вятъра, той веднага е готов да стане русофил, стига “двесте, сто и петдесет рубли да ми вържете на месец”. Като навлиза в същността на байганьовското патриотарство, сатирикът показва и един друг, много характерен случай на най – отвратително користолюбие – превръщането на действителни минали заслуги в рента. В Швейцария бай Ганьо особено се възхищава от един “обладател на три медала”. Този бивш съдебен следовател, награден в Сръбско – българската война, втори път за гражданска заслуга, и трети път – неизвестно защо, започва да се държи така, сякаш всички и за всичко са му длъжни. При това не само българските поданици и власти! Носителят на трите ордена, притежаващ вече и доста парички, решава да завърши висше образование в Швейцария за три месеца – за всеки орден по месец следване, не повече! Бъдещият доктор на науките грубо притиска ректора на швейцарския университет със своите абсурдни претенции. И това най – много допада на бай Ганьо: “Ректорът започнал да му дрънка, че за да бъдел полезен за себе си и за народа си – нему какво му влязва в работа! – трябвало да изкара редовно цял курс, че и повечко живот в странство ще му бъде за полза – диване! – и много такива бабини деветини.” По невероятен начин патриотарството на Бай Ганьо и културата му – която драстично се противопоставя на европейската – е показана в Бай Ганьо в банята. На читателя е и смешно, но и много повече тъжно като размишлява върху държанието на героя, което напълно отговаря и на неговото мислене. Героят е описан с шокиращи подробности: той от толкова време не се е мил, че чорапите са се отбелязали на краката му; страхува се някой да не открадне мускалите му, което говори за нравите там, откъдето идва ; надсмива се на германците, че един пирон не са заковали на стената. Същевременно героят демонстрира завидно самочувствие – с всяка своя дума и с всяко свое действие. Той без да се колебае демонстрира своите «умения» за плуване. Държи се така, все едно, че в банята освен него няма други хора.Той не само, че не разбира абсурдността на своето поведение и реалното отношение към самия него, но и демонстрира самодоволство.Трудно може да се забрави това «Булгар! Булгар!» придружено с удряне в гърдите. Поразяват ни думите на автора: « Горделивият тон … казваше: Ето го, видите ли го, българина! Този е той, такъв е той!». И това «прости били българите, а!». За постигане на комичността са противопоставени действителна оправдана гордост на българите от победата при Сливница и комичните действия на Бай Ганьо. Ако до този момент чужденците са чували само за геройството и заслугите на българите, сега те виждат Бай Ганя «цял целеничък, от глава до пети, в натура».Разказът завършва твърде тъжно с бележката «впрочем с нечистота не можем зачуди българите…». Ако се замислим, тук намираме и още една интересна съпоставка: в банята освен Бай Ганьо има и още един българин – Стойчо, от името на който се води разказа. Стойчо е носител на европейската култура, но само толкова. От двамата действеният е Бай Ганьо и той е, който иска да определя отношението към всички българи. Бай Ганьо е твърде млад – около 30 годишен. За отбелязване е, че и неговата държава е млада. Но той – Ганьо Балкански се държи като патил и препатил човек – на когото всичко е ясно. Той има чертите на българите, в много случаи действа и постъпва така, както биха постъпвали повечето от сънародниците му: търгува с розово масло, обича да си похапва, ако може без да плаща, обича люто, знае добре всичките тези неща, които се знаят и правят в България. Къде основателно, къде неоснователно, но винаги има завидно самочувствие. В изумителните ситуации, в които бай Ганьо попада при гостуването си у Иречека, блика неподправена българска душевност и разбиране за нещата. Като се започне с прословутото нашенско гостоприемство и с неумението на госта да се държи културно и почтено. “И почна да сърба; ама сърба българинът, не се шегува, триста псета да се давят, не могат го заглуши.” На фона на аристократичната европейска култура на домакина блесват невъзпитаността и безкултурието на госта. “Я ми подайте още едно късче хлебец. Вий съвсем без хляб ядете – учудва се бай Ганьо; – на българията дай хляб; ние много хляб ядем; да не се хваля, ама с таквази чорба, пърдон, с таквази супа цял самун хляб изядам. Бас държа.” Образът на бай Ганьо е твърде ярък с богатите си черти. Затова е получил и широка популярност като въплъщение и на социално – историческото, и на човешки – постоянното, ориенталски – българското. Алеко не е забравил, че бай Ганьо е човек. При това българин. И разпръснатите в отделни разкази на книгата черти получават трайно значение, сякаш писателят и тъжно и весело, “безгрижно” осмива източната природа на “новия човек”. Първичен, брутален буржоа – парвеню, здраво тръгнал по пътя на себичния интерес, бай Ганьо е своеобразен отрицател на културата. Той излиза от народа си, но противостои на всичко онова, което е чисто и безкористно, благородно и обществено самоотвержено у нашия народ. Писателят, напипал жилката на един типичен характер с отрицателни социално – битови и национални черти, отива и по далече в художественото си прозрение. И бай Ганьо кристализира като типичен образ на своята историческа среда, на класата си. Героят влиза в живота не само като коректив на трайно – отрицателни черти в националната ни душевност, а и като нов сатиричен образ. Образът на бай Ганьо разкрива не само социален тип черти, но имайки и типични национални характеристики е неотделим от българското. Това до голяма степен обяснява и нестихващия интерес към Алековото произведение вече повече от сто години, и съвременното му звучене и днес.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

fifteen + five =