“Българи от старо време” Любен Каравелов

Белетристът Любен Каравелов насели прозата си със запомня¬щи се образи, които отвеждат към жизнени човешки типове на въз¬рожденската ни действителност: Нено чорбаджи и Николчо, Стоян воевода и Дончо воевода, Хаджи Генчо и Дядо Либен, Танчо Гали¬на, Хаджи Ничо, Любомир Калмич. Забравят се заглавията на по¬вестите му, но се помнят имената на героите му, фрази, запаметени благодарение на техния колорит и естетическа виталност. Още през 80-те години на миналия век ненадминатият летопи¬сец на Априлското въстание в своите “Записки” изрази преклонени¬ето си към Каравеловото дело с думите: “Аз се осмелявам да пред¬скажа, че ще дойде такова едно време, когато хората ще се ценят по Любена. “Четеш ли Любена?”, “Възхищаваш ли се от него?” — ще пита бъдещото потомство и ще узнава друг другиго”. И продължа¬ва с присъщата си категоричност: “Той е направил революция и в литературата ни, той е дал направление, на което аз определям срок на съществуване: един век.” Захари Стоянов се оказа добър пророк. Предречените от него сто години минаха, а интересът към Каравеловата художествена про¬за е все така непресекващ. За да се сбъдне предсказанието, без съм¬нение е най-голям делът на повестта “Българи от старо време”. Когато е писал “Българи от старо време , Любен Каравелов ед¬ва ли е живял с мисълта, че създава един от шедьоврите на българ¬ската проза. Това не бива да ни изненадва. В началото, според соб¬ствените му думи, повестта е просто един от няколкото “слаби очерки”, с които внушава на руския читател представата за “бита на не¬щастната своя родина”. Но фактът, че при първа възможност не са¬мо предлага творбата на български (в. “Свобода”, февруари-юни 1872 г.), а в същата година й прави и самостоятелно издание, ни ка¬ра да предположим, че бързо е осъзнал по-особеното й място в бе¬летристиката на 60—70-те години. За пръв път Л. Каравелов публикува “Българи от старо време” през 1867 г. на руски език. Определя я разказ и го посвещава на па¬метта на скоро загиналите в турските затвори на Цариград братя Миладинови и на съученика си Константин Геров от Копривщица. В излезлия през 1868 г. сборник “Страници из книгата за страдани¬ята на българския народ” (Москва), където творбата заема централ¬но място, той използува жанровото определение “повести и разка¬зи”, а в общото посвещение на книгата прибягва до друго — “тези слаби о ч е р к и за бита на нещастната моя родина”. С тия уточнения не предлагам да ревизираме общоутвърдената жанрова представа за “Българи от старо време” като една от класи¬ческите повести в българската литература. А и самият Каравелов, когато предприема самостоятелното й издание на български език в Букурещ през 1872 г., я нарича “повест”. Просто тая непоследовател¬ност още в границите на авторовата гледна точка ни подготвя за сво¬еобразието и жанрово-стиловата многоизмерност на творбата. На пръв поглед е странно, че Любен Каравелов е трябвало да пре¬мине през сюжетите на хайдушкия” си цикъл, че е трябвало в перио¬да 1860—1866 г. да напише “Воевода”, “Турски паша”, “Дончо”, “Не¬да”, “Сирото семейство”, “На чужд гроб без сълзи плачат” и след това да се насочи към художественото овладяване на бита и всекидне¬вието на българина. Оказва се, че му е било нужно първо да изобра¬зи героиката в живота на своя народ, да пошколува в повествования с остроконфликтен характер и едва тогава да открие естетическия по¬тенциал на обикновените човешки взаимоотношения, в които се ог¬леждат трайни родови порядки, своеобразни нрави, екзотични типо¬ве, доморасъл манталитет и предпоставки за пълноценно и сочно бе¬летристично описание. Естествено и закономерно в еволюцията му на белетрист идва редът на “Божко”, “Слава”, “Записки за България и българите”. И сред тях — на повестта “Българи от старо време”. Подобно на появилите се по-късно — “Чичовци” на Иван Ва¬зов, “Записките” на Захари Стоянов, “Бай Ганю” на Алеко Констан¬тинов, “Гераците” на Елин Пелин — “Българи от старо време” ни убеждава, че в българската литература голямото се проявява чрез простото, че “хубавото не живее само во великото” (Пенчо Славей¬ков). Любен Каравелов е първият наш художник белетрист, който постига обрача на всекидневието на българина с неговата житейска специфика и естетическа прелест. Дълбоко народностен, с подчертан местен колорит, изобразеният от него свят е нещо повече от прото¬тип ювата си основа, от онова, което пряко го е породило. Така е, за¬щото е съумял да го извиси и вникне в неговата същност. До появата на “Българи от старо време” повествователната ни традиция познава само “сериозното лице” на българския живот — издевателствата и страданията, които го изпълват, мъченическия об¬раз на човека, амбициозните му усилия да оцелее, да запази дом и семейство. , . Отсега нататък, след “Българи от старо време”, един такъв под¬ход ще ни изглежда непълен и едностранчив. Осъзнава се, че худо¬жественият образ на видимия, на протичащия във всекидневните си форми живот, както и неговата същност, вече не може да мине без застъпниците на смеховите и еникурейски страни на човешкия свят, на онова, което говори с езика на прищявките, слабостите, пристрас¬тията, на комичните ситуации и прояви, на чисто прагматичната виталност. Защото най-често там са залежите на национално-характе-рологичното и като открояваща се философия на живота. С творбата си Любен Каравелов открива за българската лите¬ратура образа на “чудака”, който нестандартно, по свои си пътища определя лично поведение, дава път на слабости, намира смисъл в живота. Дядо Либен и Хаджи Генчо са великолепните екземпляри на “явлението”, като го венчават с трайни характерологични черти, вместват го в традиционната българска рефлексия и манталитет, об¬вързват го с иначе полюсните нагласи, които възрожденецът съчета¬ва по доста странен за нас начин — пословичната спестовност на Ха¬джи Генчо с вакханалната разпуснатост на Дядо Либен. Различни от околните, те са противоположни и един на друг. Всеки е обсебен от собствените си прищевки, навици и слабости, издигнати в еталон за доволство от живота. Именно “чудачествата”, които всеки от тях проявява, са осъзнати .от белетриста като път към тяхната същност, път за постигането им като художествено обобщение. Социолозите приемат, че утвърждаването на “вътрешното нача¬ло” на личността задължително минава през “интимизацията на све¬та”. Ако това е вярно, то Каравеловата повест просто онагледява тоя процес, тая иначе скрита връзка между манталитета и самочув¬ствието на възрожденеца българин и одухотворената представа, с която той заживява за подредбата и присъствието на заобикалящи – те го вещи, животни, предмети, битови навици… В тоя “свят” някак естествено започва да се вмества интересът към Наполеон и ролята на Русия, предвкусваната наслада от “сал ьвкиевското” и “пастушевското” вино, дълбокомислените разсъждения за “хубавите коне”, по¬мислите и кроежите за “хубави снахи” и т.н. Много често белетристът ни потопява в шествието на ярките цве¬тове. За него те не са просто част от пластиката на образите, а се на¬товарват с важна роля за преоткриване жизнелюбието и неизтощимостта на българина в жаждата му за наслади, за преживявания, за удоволствия… Как другояче, освен епикурейски и бойко, може да гле¬да на себе си човек, за когото е казано: Дядо Либен носи кафен цвят шалвари, зелено елече и широк бял пояс.” Малко по-долу е уточне¬но: “Той е като делия: зелени шалвари, червен пояс, зелена ачмалия аба, голям червен фес и пр.” Яркият цвят, категоричната багра са сви¬детелство за самочувствие, за характер, за преодолените комплекси на робството с неговата сивота и безличност. Макар и да са чисто вън¬шни доказателствата, те са достатъчни да очертаят Дядо Либен като личност, която не търпи чужда воля, не признава робското примире¬ние. При целия комизъм на поднесените примери за учеността и авто¬ритета на Хаджи Генчо, и отношението към него не ни ли убеждава в същото? Представителят на турската власт е категоричен: “кадията почти всякога прехапе устната си и рече: — Окумуш човек е тоя Ха¬джи Генчо! — повече не знае и що да каже, не намира думи”. И днес изненадва готовността, с която Любен Каравелов обвър¬зва сюжета на повестта си “Българи от старо време” с родната Коп¬ривщица. Директната връзка на художествените внушения с битие¬то и съдбата на реални личности поставя разказвача пред изпитани¬ето — да бъде верен на регионалния конфликт в изобразяваната сре¬да, но и да има самочувствието да фабулира, да прекомпозира пред¬ложеното от копривщенския живот, да го освобождава или натовар¬ва с детайли и “заети” на живо подробности. По-късно, във връзка с тия качества на повествованието в “Бъл¬гари от старо време , по Каравеловия път ще тръгне Иван Вазов с повестите си “Хаджи Ахил” и “Чичовци”. И сам авторът им ще се изненада от смелостта си да изобразява близки хора, живи сонотски граждани. Каравелов не е оставил подобни на Базовите призна¬ния от анкетата му пред проф. Ив. Д. Шишманов. Но трябва да от¬четем неговата роля в усилията на прозата ни да изобрази автентич¬ните форми на българския живот и същевременно да надмогне зло¬бодневното и повседневното в него. Сам по себе си така избраният сюжет малко говори за стойнос¬тите на вече завършената творба. В житейските му опорни точки ня¬ма нищо необичайно и усложнено заради художествеността на раз¬каза. Първата глава на “Българи от старо време” е посветена на Ха¬джи Генчо, втората — на Дядо Либен. Следват: “Сватовство”, “Коп¬ривщенските свахи”, “Годеж”, “Разкьснало се”, “И у ония хора, ко¬ито са порасли в робство, нонякогаж се иоявлява енергия”, “Заклю¬чение”… Сюжетната схема е наистина непретенциозна и няма нищо общо с литературната преднамереност, с изкуствено усложнените построения. Но това не бива да подвежда, когато търсим мястото на творбата в развоя на повествователното ни изкуство. Свидетели сме на обективен епически разказ, на пълноценно и интригуващо изображение, в които българското слово разкрива своята жилавост и гъвкавина, магията и възможностите си, богатството си. Обикновено третираме “Българи от старо време” като битова по¬вест. Това е първата стъпка към нейното стеснено, неотчитащо обхва – та и дълбочината на внушенията й тълкуване. В никакъв случай оба¬че Каравеловата творба не остава в границите на традиционното битоописание. За писателя етнографските подробности, порядъкът във възрожденското семейство и поминъкът му не са основна цел на изоб¬ражението. За постигнатата пълнота на повествованието техният дял е несъмнен, но той преодолява изкушенията на битоописанието. По страниците на повестта “Българи от старо време” вещите ожи¬вяват, вместват се като градиво на човешките характери, на определен житейски манталитет. Те не властвуват над героите, не изчерпват тях¬ното присъствие. Ще стане дума за юначния характер на Дядо Либен и битовите подробности, описвани с такова разточителство, изведнъж отиват на заден план. Ще се поведе разговор за Англия и Русия, за им¬ператор Наполеон Бонапарт, и героите забравят какво вино в момен¬та е на софрата — “пастушевско”, “краставо-селско” или “салъвкиевско”. Ще назрее конфликтът между “бащите” и “децата”, между “ста¬рите” и “младите” и пасторално-идиличната атмосфера на същия тоя възрожденски градец изтиква назад осветяваните с такава охота пре¬ди това всекидневни, семействени страсти на българския живот. Изследвачите на Каравелов не пропускат да отделят внимание на “музея” на Хаджи Генчо. Но не се ли оказва натоварен със същи¬те функции и кьошкът на Дядо Либен с множеството седла, пушки, пищови, ножове, паласки, саби, юзди, дисаги и т.н.? Коментирайки “потайното кътче” с кутийките, торбичките и преградките, както и “откритата площ” с бойните вещи и съоръжения, авторът не скрива ироничното си отношение към техните “уредници”. Но от днешна гледна точка и двете зали биха правили чест на всеки уважаващ се¬бе си етнографски музей в страната… Не “битова”, а “социална” — в широкия, в същинския смисъл на думата — творба е “Българи от старо време”. Повестта постига не толкова социално-класовото, колкото общото, гражданското ли¬це на копривщенската, а това ще рече, на възрожденската общност. Интерпретира българина като личност, социализирана чрез интим¬ните му и междуличностните му отношения. Търси тавана на граж¬данските му вълнения чрез комично-пароднращите форми, в които голямата политика и световните исторически фигури стават част от душевността и познанията му. Хаджи Генчо и Дядо Либен са представени така, че в никакъв случай постигнатото чрез тях не се изчерпва с обкръжаващите ги ве¬щи, с поминъчното в неговия анонимен вид. Като носители на оп¬ределено гражданско чувство и участници в живота на копривщенс¬ката общност те просто въплъщават действеното в него. Да не заб¬равяме, че Хаджи Генчо е “даскалът” на Копривщица, а Дядо Ли¬бен — един от тежките и авторитетни копривщенски чорбаджии. А множеството предмети в “музея” на първия, както и пушките, пищо¬вите и конските седла в “гостната” на втория, просто “овеществяват” техния манталитет, психология и характер. По-скоро интуитивно, с усета си на роден разказвач, отколкото воден от предварително градени естетически принципи, Любен Ка¬равелов гради композицията на повестта върху интригата. В преоб¬ладаващата си част повествованието наистина следва взаимоотно¬шенията на Дядо Либен с Хаджи Генчо. Така разказът до голяма стенен остава в границите на онова, което е биография на техния жи¬вот, на индивидуалния им облик, на атмосферата в техните семейс¬тва. Но и естествено ни довежда до основния конфликт, в който се пречупва проблемът “бащи—деца”. Незабелязано сме станали съу¬частници на колизийни сблъсъци, в които се “оглежда” целият живот на Копривщица, на възрожденската общност. И то без обстоя¬телствени, скучновати разсъждения и описания, без натрапчиви ста¬тистики и претенциозни позовавания. Само чрез магията на худо¬жествено постигнатия образ на протичащото тук всекидневие… Много съществен момент от цялостното въздействие на “Бъл¬гари от старо време” е комичният аспект на повествованието. Всяка от нейните части изобилствува от комични сценки, запомнящи се из¬рази, интригуващ с пародиращите си черти диалог; почти всяка от страниците предлага доказателства за дела на смеховото в портрета на героите, в техните разговори и разпри, в техните самооценки. Заел се със сюжета, Каравелов едва ли си е поставял задачата да създаде хумористична повест. Постигнатият художествен резул¬тат в никакъв случай не е плод на специални авторови нагласи и ам¬бициозни творчески усилия. Ще сгрешим с извода, че белетристът целенасочено преследва точно тая цел. Но ще се разминем с истина¬та и ако не отчетем факта, че е осъзнавал именно тия черти като по¬казателни за изобразявания български живот. Ироничното много плътно и повсеместно оцветява изображе¬нието в “Българи от старо време”, комичното властно ирисъствува в характеристиката на персонаж и отношения. Трудно е да открием извадена на показ проява, коментирана постъпка или пряка речева изява на Хаджи Генчо или “Дядо Либен, които да не са съпроводе¬ни от комично-дистанциращата оценка на автора. Повествованието дължи на иронизма и изключителната емоционална обагреност, и богатата пластика в изображението. Популярен и често използуван епизод е спорът между Хаджи Генчо и Дядо Либен за качествата на “пастушевското” и на “салъвкиевското” вино — воден с цялата за¬нимателност, жар и готовност за отстояването на личен вкус от два¬мата “българи на старото време”. Но със същата сигурност за пъл¬нотата на постигнат колорит и причудливост на мисленето и свето-възприятията могат да се привлекат още много фрагменти. Уж всичко в “Българи от старо време” е потопено в патриархал¬ната и строго оразмерена битова среда на Копривщица. Но още в първата описана среща на Хаджи Генчо с Дядо Либен двамата стар¬ци спокойно разговарят за “зелен кон”, като че ли прелетял от въл¬шебните приказки или от митологията: “— Ти имаше един зелен ат и момчетата бяха полудели за него. Защо го ти продаде! — За конете ти питай мене. Истина е, че зеленият кон беше зла¬тен кон, ала и той Си имаше кусури.” Същата тая селско-патриархална атмосфера подхранва и една друга картина. Белетристът е подирил и при нея комичния ефект, но тя е част от автентичния релеф на изобразявания живот. Става дума за манталитета на Дядо Либен: “Ето, гледайте, отива той на лов, за да се поразходи малко, а след него вървят до петдесет души слуги и пазаргидени. Ако би ня¬кой из съвременното ситно човечество или някой европеец поглед¬нал в онова време на дяда Либена, то той би помислил, че това не е днешният дядо Либен, а някой рицар, граф или крал, който отива да се бие със своя съсед и да превземе Люксембург.” Така повествованието “върви” по естествените, привлечените “на живо” човешки прояви от всекидневието на родната Копривщица. Но някак незабелязано включва и фантазността, и естетическите пре¬цизирани фрагменти и решения, авторовите намеси. Показва го и на¬чинът, по който Каравелов вписва в повестта известната си лиричес¬ка възхвала на Отечеството: “Обичам те, мое мило Отечество! Обичам твоите балкани, гори, сипеи, скали и техните бистри и студени извори. Обичам те, мой ми¬ли краю! Обичам те от всичката си душа и сърце, ако ти и да си обре¬чен за тежки страдания и неволи! Всичко, което е останало досега в моята осиротяла душа добро и свето — всичко е твое! Ти си оная бла¬гословена земя, която цъфти, която е пълна с нежности, със сияние и величие, следователно — ти си ме научило да обичам и да плача над всяко едно човешко нещастие — а това е вече много за един човек…” Тая Каравелова изповед винаги е привличана като класически пример за “лирическо отстъпление” в тъканта на епическото повес¬твование. Така до голяма степен я и анализираме. А в нея е вложе¬на съкровената същност не само на автора на Българи от старо вре^ ме”, а и на възрожденската личност от Паисий до Ботев. Свидетели сме как обичайната привързаност към роден край е издигната на рав¬нището на философски възглед, видяна е в основата на хуманност¬та, милосърдието и мъдрото примирение със законите на живота, които изцяло моделират характера на българина възрожденец. Защо точно в “Българи от старо време” е Каравеловият химн на Отечеството? Обикновено се забравя, че възхвалата “Обичам те, мое мило Оте¬чество!” Любен Каравелов вгражда в по-обща картина, чрез която постига духовния и физически образ на родния си край. За него Коп¬ривщица е не само едно от най-живите и най-деятелни села”, но и природата тук е “разкошна”, “балканските планини са създадени са¬мо за блаженство ; копривщенката е не само “хубавица и гиздосия”, не само “любеща душа”, но и способствува и за “високото нравст¬вено величие в местния обществен живот . Дори и вятърът (“А зна¬ете ли какъв е тоя вятър?”) предизвиква емоционален взрив, защото и той в представите на изгнаника “нежи човеческото чувство и приводи човека в някакво си непонятно блаженство…” Истина е, че и в други Каравелови творби е изобразен животът на Копривщица, че и те подемат патриотичните му чувства, ностал¬гията му по прелестите на родния край. Но именно “Българи от ста¬ро време” най-пълно заговаря за авторовата същност в неразкъсва-емата й връзка с всичко родно, първа по време поставила си зада¬чата да ги преоткрие и постигне художествения им образ. Ето защо тук и никъде другаде е мястото на лиричното послание “Обичам те, мое мило Отечество!”. Цялото то, както и общата картина за пре¬лестите на родния край са своеобразна мярка за пълнота и очовеченост на съществуването, са въплъщение на идейно-естетическия идеал на писателя като контрапункт на заобикалящата го действи¬телност. Защото негови са думите, които подхранват надеждата, и те буквално предхождат интимната му изповед:”… а човекът, като погледа — как е около него хубаво и мило, моли се и остава с пъл¬на надежда, че и неговият беден и тежък живот след време ще бъде еднакъв с естествените природни явления.” Така изобразеният свят на българина от “старото време” утвърждава оптимистичната жи¬тейска философия на белетриста, трайните измерения на национал¬ната ни чувствителност и душевност.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

nineteen − 2 =