„БОРБА” от ХРИСТО БОТЕВ

„Борба” на Христо Ботев поставя и осмисля робството и свободата не само в контекста на националната съдба, но и в контекста на хилядолетната история на човечеството. Заглавието е насочено към борбата в най-широк аспект. Поемата съдържа елементи от различни жанрове; има мотиви от елегията, пародията и сатирата. В „Борба” Ботевият гняв се излива не срещу тиранина поробител, а срещу продажната интелигенция, срещу вътрешните врагове на народа – чорбаджии, духовенство, учители – всички онези, които използват робството за свои користни цели. Така се е стигнало до парадоксалната ситуация, в която „свестните у нас се считат за луди”. Оттук идва съзнанието за безпътицата и хаоса, в които е поподнал лирическият герой, за размитите граници между доброто и злото, свободата и робството, противоречивият мотив за „язвената” младост. Стихотворението не е разделено на строфи и звучи като единен поток на съзнанието. То потапя читателя в дълбоката драматичност на изживяванията, в в гнева и болката на поета, които произтичат от съзнанието за средата, в която живее, за мъртвешкия сън, в който е изпаднало отечеството. Към това се прибавят наслоенията от миналото, натрупани в „злобната” историческа памет. Ботев откроява ясно виновниците за робското положение на народа – богатите, които трупат своето състояние чрез измама и лицемерие, черквата, превърнала се в инструмент на потисничството, духовенството, наречено от поета „стадо от вълци в овчи кожи”, продажните вестникари и учители. Поетът търси корените на робството в далечен истрически план, пренася своите разсъждения на общоисторическа и общокултурна основа. Така творбата придобива философско звучене. Мъдрият библейски цар Соломон е развенчан като „тиран развратен”, а а неговите притчи са свездени да „свещена глупост”. Главната причина за робството се корени в религията и в житейската философия на примирението, която тя проповява. Ботев внушава идеята, че през всички времена и епохи е имало борци за свобода, но те са умирали неразбрани. Разумът и съвестта в историята са били потискани. Светът е привикнал да гледа на тиранията и злото като на естествен елемент от битието. Картината на настоящето е трагична – ценностите са преобърнати. На преден план излиза материалното – мерило за успеха в обществото. Тези, които управляват обществото са чорбаджиите, духовниците и продажната интелигенция. Чорбаджиите управляват чрез богатство, спечелено на гърба на другите. Освен тях грабят и кърджалиите и по този начин се нареждат до поробителите. Духовенството от своя страна използва Бог и вярата, за да ограбва народа. Тези мотиви от робския свят показват отнемането на най-съкровените екзистенциални опори на човека: …в гърди ни любов, ни капка вяра, нито надежда от сън мъртвешки да можеш свестен човек събуди! „Сън мъртвешки” е ярък метафоричен образ на апатията и бездействието, на малодушната пасивност на роба. Тази метафора разширява пространството и обглежда битието на народа ни. Изконни нравствени категории са парадоксално преобърнати, за да очертаят контурите на един лъжовен свят, тачещ крадците и безчестните тирани и етикетиращ като „луди” онези, които са запазили сетивата си за истината, честта и достойнството. Така, без да се усъмни („Богат е”, казва, пък не го пита), робското племе приема лъжата и лековерно й се подчинява. С душевна ограниченост и примитиввност то се доверява на мнимите очевидности и им позволява да се узаконят, да се институционализират: И на обществен тоя мъчител и поп, и черква с вяра слугуват; нему се кланя дивак учител, и с вестникарин зайдно мъдруват, че страх от бога било начало на сяка мъдрост… Сарказмът на поета се изразява чрез обърнатите афоризми „стадо от вълци във овчи кожи” и „бог не наказва когото мрази”. Първата редакция на поемата е завършвала именно с този афоризъм. С последните десет стиха, които поетът прибавя във втората редакция, творбата придобива много по-конкретно революционно звучене. Робският свят е безнадеждно неподвижен, скован от лъжи и тирания, приел своето несвободно битие като „зло безконечно”. Но се оказва, че тъкмо в този робски застинал свят „кипи борбата”, която бързо върви към своя край. Победният ход на борбата, интерпретиран в последните три стиха, очертава хоризонтите на бъдещето и в тези хоризонти свободата е светлата алтернатива на мрачното робство. Лирическият герой се обръща към тези, които са се примирили с робството, тези, които нямат желание да се борят за свободата. Детайлите са натуралистични. Тиранинът глозга кокалите на народа, докато народното тяло изсъхне. Финалът на стихотворението показва бъдещето – край на робството. Така в пулсациите между миналото, настоящето и бъдещето; между личностното, националното и световното пространство; между истината и лъжата, апатията и борбата, робството и свободата се раждат смисловите послания на Ботевата поема, за да откроят във финала юначеството като най-достойния и мъжествен контрапункт на съществуването „в в лъжа и робство”: Ще викнем ние: „Хляб или свинец!” В стихотворението „Борба” Христо Ботев пресъздава картината на робството. Лирическият герой открива, че земята е пропита от лъжа, че робството е насаждано от тираните. Гласът на лирическият герой трябва да бъде чут, а примерът му – последван. Това е единственият път към спасението и на национално, и на личностно ниво.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

two × 1 =