Борбата между доброто и злото през погледа на Фауст

„Фауст” е дълбоко философска творба и истинска съкровищница на мъдрост, съдържаща разнообразни и непреходни във времето идеи. Освен че е плод на целия живот на Гьоте и негов най – значителен труд, тя отразява заобикалящия ни свят в цялото му богатство и противоречивост. Сред множеството засегнати в трагедията проблеми, преобладаващата част от които се отнасят до изначални истини за живота и света, особено ярко се открояват два: проблемът за смисъла на човешкия живот и единството Фауст – Мефистофел. Човекът въплъщава и носи доброто и злото у себе си. Вечното противопоставяне и неизменният двубой между тези нравствени и библейски категории обричат човека на вечно търсене. Истината е екзистенциално битие на доброто. Но пътят към него е дълъг, а понякога и непостижим. Твърде често, до края на дните си, човек среща само и единствено зло. То е нравственият коректив на доброто в човешката душа. Без „греховността” в порива към знанието на Фауст, отиващ в определен момент отвъд него, човечеството едва ли би постигнало истината за себе си. Неспокойствието, неудовлетворението на духа определят мярата за човека, който през целия си живот е в битка със себе си. А застанал между тях, търси хуманното в своята човешка същност. Гьоте съпоставя неуморния и вечен стремеж на човешкия дух към съвършенство с доближаването до Бога и до Доброто начало. А отклоняването от този път и особено задоволяването с постигнатото неизбежно го предава в плен на Злото. За изхода от сключения между човека и дявола драматичен облог и Господ, и Фауст многократно спорят с Мефистофел. Техните позиции за смисъла на човешкия живот съвпадат, защото се противопоставят на скептичното и отрицателното мнение на представителя на Злото, че никой смъртен не може да устои на блаженството и на изкушенията, каращи го да се чувства „като боговете”. Тази позиция, подкрепяща изцяло авторовите внушения, е съответно изразена в думите на Бог и в признанието на Фауст: Бог: Да бъде! Този дух смущаван от първоизвора му отклони и щом го хванеш – аз ти позволявам, – по своя път надолу го мъкни. Фауст: Но е вродено всекиму от нас стремителното чувство за нагоре… Гьоте символично използва посоките „нагоре” и „надолу”, за да представи различните житейски пътища на човека, когато той трябва да избира между двете начала: изкушението на Злото, сравнено с мрака, и противопоставящото се Добро, сравнено със светлината: Нощта прониква в мен, но заблестява в сърцето светлина и пак със страст намисленото бързам да направя. Гьоте свързва в едно непрекъснатата борба за постигане на поставените цели и религиозния стремеж към идеалното Добро. В замяна обещава висша награда – райски живот и спасение на душата от злото онези, които следват неуморно примера на неговия герой, никога не се задоволяват с постигнатото и не се отклоняват от пътя си: Който несломим се носи, вечно устремен, ах, него можем да спасим! В този смисъл за Гьоте щастието е в творчеството и във вечния стремеж към дела, които оставят следа в живота на човека и поколенията. Позицията на Гьоте страда от известна тенденциозност. Тя се дължи на прекаленото абсолютизиране на Доброто начало, което е в духа на християнските традиции. Именно това прави развитието на драматичното действие и изхода от конфликта в определена степен неправдоподобни. Във вечния стремеж на човека към непостижимото се крие не само блаженство, но и нещастие, защото той е обречен непрестанно да търси нещо, което никога не ще намери. Дяволът и Богът, доброто и злото, Мефистофел и Господ живеят в духа на Фауст. Мисълта е екзистенциалната същност на Фауст. Тя е неговото оръжие за битката с доброто и злото, с Мефистофел и Господ в неговата човешка природа. Фауст на Гьоте е мяра за вечната мисловна битка на доброто и злото у човека. Фауст става образ – въплъщение, художествен знак на свръхчовешкото в интелектуалната неудовлетвореност на човека – личност. Идеята за „свръхчовека” има дълбоко трагична интелектуална същност. Разпиляната нереализирана духовна енергия ражда „свръхусилието” на човека в търсене истината за себе си. Всеки, приел битката със себе си, с доброто и злото в своята душа, става въплъщение на „свръхчовешкото” в своята хуманна природа. Гьотевият „Фауст” доказва доминация на човека над нравствените постулати добро и зло на всяка религия. В трагедията „Фауст” недвусмислено са разкрити единството и противоположността на Фауст и Мефистофел – една много интересна идея, в която се отразяват изначални и непреходни въпроси, засягащи целия свят. Фауст и Мефистофел са една незабравима двойка герои. Те остават неотделими в съзнанието на хората като олицетворение на основополагащите начала на Доброто и Злото. Свързването им ясно отразява диалектическия закон за единство и борба на противоположностите. Чрез техните образи – взети поотделно или проследени чрез взаимоотношенията им, Гьоте прави изключително интересни внушения, които навеждат внимателния читател на много размисли за света и живота. В единството Фауст – Мефистофел е отразена идеята за двойнствеността на Доброто и Злото, която е основният механизъм на всяко развитие. Доброто твори, изгражда и създава порядък. Успоредно с това то го и законсервира, тъй като непрекъснато се стреми да го превърне в нещо неизменно и ненарушимо. Ето защо, за да се усъвършенства и да промени създаденото – а в това именно се състои развитието, то трябва да се унищожи и да наруши реда. В този смисъл Злото, което е призвано да разрушава, да опустошава и да създава хаос, непрекъснато неволно помага за постъпателното развитие на Доброто. Самият Мефистофел прави може би най – сполучливата автохарактеристика в това отношение: Духът съм, който вечно отрицава. И с право. Да погине заслужава каквото е възникнало. Дори да не възникваше то би могло. Злото подтиква Доброто да създаде нещо друго и да обнови порядъка, владеещ света. Затова Мефистофел с право се определя като: „Част от силата, която/ желае зло, а все добро твори!” Това за законите на развитието – неизменни и вечни. Макар и свързани, Фауст и Мефистофел са антиподи, които си остават съвършено различни, а оттам – и неразбираеми един за друг, което непрекъснато създава драматизъм във взаимоотношенията им. С човеколюбивата си душа Фауст страда от участта на Гретхен и не може да разбере как е възможно Дяволът да се надсмива над такава съдба. Мефистофел не може да проумее човешкия стремеж към непостижимото, който според Гьоте е вдъхновен от Доброто начало. Стремейки се да унищожи създаденото, Злото несъзнателно, но затова пък успешно подпомага творческия процес. То е нужно на Доброто – те са неотделими: И спътник, от когото аз не мога да се лиша, макар че той нахално ме унизява, и с дъха на дума превръща в нищо твойте дарове! Макар и да признава, че Злото е от полза за съзиданието, Гьоте се опитва да го представи като обикновен придатък към доминиращото Добро, старае се да го превърне в нещо второстепенно. Доброто и Злото са неотделими като равноправни компоненти на развитието и вземат еднакво участие в него. В съперничеството между Фауст и Мефистофел, което символизира извечното противопоставяне на добро и зло, се проектира двойнствената природа на човека. Като показва сблъсъка на съзидание и разрушение, на съзерцателност и действеност, на оптимизъм и песимизъм, на мисловност и емоции, „Фауст” се превръща във върховен размисъл за единството и противоречията в човешката същност.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

six − 4 =